Някога, някога...

... толкова някога, колкото 18(!) лета... 

Когато всичко беше по-просто...
Когато бях по-жива...
Когато имах време да мечтая...

Когато се събирахме, сядахме по пода и пиехме чай на светлината от чаени свещи (дори и навън да беше светло - че иначе за  какво са завесите?). Когато си говорехме за Толкин, за света на мечтите, за нас самите. Когато споделяхме повече и слушахме повече. Когато имаше Задруга.

Помня восъчните петна по килима, които почиствахме с ютия и стари вестници.
Помня тапетите на листа, сред които се чувствах като в някоя от Толкиновите гори.
Помня аромата от китайски клечици и струйката дим, която описваше спирали във въздуха.
Помня пръстите, потопени в топлия восък, с които оформяхме фигурки.
Помня музиката без думи (или понякога със - "mornië alantië"), която ни отнасяше далеч, далеч, в други светове.

Помня. И хем ми е мъчно, защото всичко това вече го няма, хем съм толкова благодарна, че се е случило!

Из старите папки със спомени

   Водното Драконче беше болно. Дали го беше хванал драконов грип или драконова настинка - никой от сериозните драконови доктори не знаеше. Но то вече два дни не излизаше навън. И го болеше гърлото, и имаше температура, и се чувстваше отпаднало... 
   На лилавата птичка ѝ липсваше Дракончето. Липсваше ѝ веселият му смях, чудните му приказки, волния му полет над поля, гори и планини. Липсваше ѝ светналият му лик. 
   Затова тя реши да посети болното Драконче и да му донесе подарък. Изпърха до пещерата му и почука с човка по едно камъче. 
   - Влизай, птиче мило - дочу се тих глас от вътрешността. 
   Хвъркатото полетя над сталагмитите, наведе главичка под сталактитите, заобиколи два сталактона и се качи в една от най-горните зали на пещерата. Там завари Дракончето, седнало на един плетен стол с димяща чаша чай в ръка и оранжева кърпа на болното си гърло. Из въздуха се носеха светлинките на свещи и нежният аромат на далечна Индия. 
   Птичката кацна на пода, покрит с килим от цветен восък, и се превърна на момиче. Роклята ѝ бе лилава, а погледът -  небесносин. Бе прихлупила едната си шепа плътно върху другата и стискаше между тях нещо, което Дракончето не можеше да види. 
   - Здравей, Флайче! - поздрави лъчезарно птичката-момиче. - Как си? 
   Дракончето остави чашата чай, посочи гърлото си и после с две ръце наподоби птица. 
   "Гласът ми... отлетя" - означаваше този странен жест. 
   - Ой, милото! - ахна лилавото момиче. - Аз пък ти нося подарък, за да оздравяваш по-бързо. 
   - Какъв? - гласът на болното прозвуча като шепот. 
   - Нося ти Слънцето! 
   Птичето разтвори шепи и бяла светлина озари сумрака на пещерата. Прозвучаха песни и смях, и звънки гласове; замириса на карамфили и разцъфнали дървета. Дракончето се усмихна и втори светлик се разля около него, като дори засенчи първия. 
   - О, ти вече имаш слънчев лъч! - разочаровано оклюма момичето. - Аз пък мислех, че ще ти донеса нещо, което никой друг не ти е подарявал... 
   - Ти ми донесе! - засмя се Дракончето и в гласа му вече нямаше и следа от предишната дрезгавост. - Себе си! 
   На свой ред птичето се ободри и се затича да прегърне любимото си същество. А двата слънчеви лъча заиграха под свода на пещерата и никога вече не угаснаха.

написано на 18.03.2005г.

по истински случай

Още един петък :)

Ето тук можете да видите повече за най-новият ми проект, Fanart Friday :)

A ето и последната картинка, която нарисувах за него:

Точка, точка, запетая

Това е броенката, която знам от Плевенския си дядо. С него съм имала шанс да общувам много кратко време, може би около година-две след раждането си. После е умрял.

"Точка, точка, запетая" е единственият ми спомен от него. Чисто визуално помня как стои над мен - не лице и не фигура, а по-скоро присъствие - как е поставил писалка в ръката ми и ми показва всеки елемент от рисунката, рецитирайки вълшебните думи, които вървят с нея.

Преди малко прерових Интернет и никъде броенката не беше във варианта на дядо ми. Особено е различен вторият ред - ту са "минус, скоба, закривая", ту "тире, минус, обиколка". Нямам никаква представа защо носът на дядовите човечета е бил кръстче. Нито пък знам защо калпака задължително трябва да има байряк.

Но всеки знае, че броенките от детството никога не трябва да се променят!

Книги! Книги! Книги! (част 2)

Спомняте ли си тази моя публикация? Тъй като напоследък се сдобих с още няколко прекрасни книги, реших, че е крайно време да ви разкажа и за тях.

Джани Родари, "Приказки по телефона". Има ли нужда да допълвам каквото и да било? Ако сте чели книжката, със сигурност ще разберете ентусиазма ми, когато я мернах на сергията за стари книги. А ако не сте я чели - бих казала, че сте пропуснали част от своето детство, която е щяла да бъде много магическа. И бих допълнила, че все още не е късно да я изживеете - за някои неща няма възраст.

"Малкият Николá" е моя любима детска книга. Разказва се за един ученик от (както изглежда) доста проблемен клас. Възрастните настръхват само като чуят за тях, но децата просто се държат като деца, с всичките си недостатъци и палавости. И не правят пакости от злоба или лошо възпитание - а просто защото е част от играта им. Интересен поглед в книгата има върху "големите" неща от живота на един ученик - бягането от час, което всъщност се оказва много скучно, пушенето, което е даже съвсем неприятно, това да бъдеш побойника на класа, "зубъра", аутсайдера...

"Пук!" и "В лунната стая" са две от прекрасните "Пет приказки" на Валери Петров. Обичам всичките пет, но "Пук!" като че ли има най-сантиментална стойност за мен. Може би заради куклената пиеса, която съм гледала десетки пъти. Или заради:

Има във морето
на детските игри
бисерче, което
ни прави по-добри!

А най-прекрасното в "Лунната стая" е краят, когато момиченцето запява. Ако не сте го чели, силно, горещо и сърцато ви го препоръчвам!

"Небето е на всички" отново е на Джани Родари, но за съжаление трябва да кажа, че все още не съм успяла да го прочета. Това е колекция от звънки стихотворения, едно от които е всеизвестното:

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал… познайте какво?
- Надежда. Надежда за всички.

Всъщност илюстрациите са това, което ме накара да се влюбя в книжката - направени са съвсем като детски рисунки - с всичките разкривени линии и сладурски балони с реплики на героите. Силно ви препоръчвам да ги видите!

"Уважение и неуважение" и "Насилие и  ненасилие" са първите две книжки от поредицата "Философски закуски", която добрите хора от Издателство Точица предоставят на своите читатели. Много хубави, смислени книжки, коитопровокират размишления и при малките, и при големите деца.

 --
Книжките на английски са следствие от новооткритата ми мания да чета на този мой любим език. Когато открих Elephant Book Store в София, бях толкова ентусиазирана, че отведнъж похарчих значителна част от тъкмо взетата си заплата, за да си закупя тези чудеса.

"The Twits" (на Roald Dahl) е книга, в която се разказва за двама съвсем нелицепритяни герои и техните перипетии с няколко маймуни и купища птици. Много е забавно да се чете, но за съжаление нямам достатъчно време да разбера какво се случва накрая.

"Purple Ronnie's Guide to life" е още една страхотна книжка, която грабва едновременно с простотата и мъдростта си. Написана като че ли от и за деца, тя започва с описание "Какво е животът", преминава през всичките му стадии и завършва с описание какво според "автора" е Рая:

Heaven is like a Funfair
Where all the rides are free
The clouds turn into bumper cars
And there's a hot dog tree.

В "The Green And Scaly Book", предполагам, се разказва за дракони. Все още не съм стигнала до нея сред всичките си други четива, но съм сигурна, че ще я харесам! 

А "Dr. Seuss"... Какво мога да кажа за него? Тези луди, смахнати и прекрасни детски стихотворения, това дяволско умение да си играе с езика на такова ниво, че хем да е разбираемо, хем забавно, хем да те накара да се замислиш над някои важни неща от живота. Не можах да си избера кое от тези две стихотворения да ви покажа, затова ще препиша и двете: 

O is very useful. 

You use it when you say: 

"Oscar's only ostrich 

oiled an orange owl today. 

"Should I put this speck down?..." Horton thought with alarm. 

"If I do, these small persons may come to great harm. 

I can't put it down. And I won't! After all
A person's a person. No matter how small."

Още една книжка, която я няма на горната снимка, защото си я купих след като бях подготвила публикацията, е "Ян Бибиян". Когато бях малка, имахме цялата колекция от произведения на Елин Пелин - 10 книги, разделени по жанрове. Деветата беше отделена за двете истории на Ян Бибиян. Само че когато в по-късни времена разглеждах семейната библиотека, точно тази девета книга липсваше. Дали я бях загубила, дали майка ми я беше дала на някого... не знам. Но оттогава липсата й непрекъснато ме глождеше. И когато най-после я намерих на старо (и със страхотни илюстрации на всичкото отгоре!), изпитах наистина силно щастие!

Книги! Книги! Книги!

Имам нова (стара) мания и това са книгите. По-скоро, книгокупуването. А най-вече, книгокупуването на старо. Това са най-скорошните ми придобивки - пресни-пресни, от последните три дни.

 "Метро 2033" е книга, която ми дадоха да чета преди време и много харесах. Не е само заради очарователната (по свой си начин) постапокалиптична картина, която разкрива, или всичките мрачни приключения, които преживява главният герой. Най-вече ме грабна начинът, по който авторът те въвежда в света си: хем лека-полека, хем решително, внезапно; ту чрез случайна дума, която извиква асоциация, ту чрез действие или разказ на някой от героите. Тази книга е пълна с разкази: този е чул едно, онзи друго, на трети някакъв пътник му разказал трето... И чрез пътуването на главния герой лека-полека разбираш за нещо, че е вярно, за друго, че не е, а за трето - че съвсем не може да бъде определено с тези две категории. Радвам се, че си купих тази книга, защото когато успея да забравя какво се е случило, ще ми бъде много интересно да я преоткрия.

"Марсиански хроники" е препоръчана книга, макар да не помня от кого. За три дни четене на пресекулки я преполових. Има и много интересни, и някои клиширани неща. Това, което ми харесва у нея, е че разкрива един особен (американски) начин на мислене. Силно са засегнати темите за замърсяването, за упадъка на хората, пренаселването на Земята и като цяло паниката, характерна за природозащитници навсякъде по света.

Дотук свършва фантастиката в скорошните ми книгопокупки и започва детската вълна.

"Патиланско царство" е обичана книга от детството ми, с която някога глупаво се разделих. Момчето, което харесвах в трети клас, си беше дошло за лятото (то живееше в друг град) и аз му дадох "Патиланско царство", за да я прочете и да имаме за какво да си говорим. Не помня дали сме я обсъждали, но със сигурност знам, че наесен той отнесе книгата със себе си. След много години яд, че съм била толкова глупава, се сдобих отново с любимата книжка :-)

худ. Елиана Търновска

Никога не съм имала или чела "Приключенията на Саламури", но всяка книга, която започва с "Веднъж престолонаследникът на могъщата държава Колкотонокътче сънува странен сън..." заслужава да влезе в библиотеката ми :-) Надявам се скоро да имам възможност да я прочета, защото ми изглежда много интересна! Илюстрациите (от Елиана Търновска) също си струват разглеждането.

За "Градинката на Дядо Благо" мога да кажа само хубави неща. Гатанки, приказки, скороговорки и стихотворения на едно място, гарнирани с приятни за окото детски илюстрации. Какво повече му трябва на човек?

"Пук и Чук" е още една много любима книга, изгубена в детството ми. Разказва се за две човечета, които живеят в устата на едно дете, дълбаят дупки в зъбите му и се хранят със сладки неща. Лошо става обаче, когато детето посяга към четката за зъби, а по-късно отива на зъболекар. Сега като разлиствам страниците, усещам как все още знам веселата песничка за сладкишите:
Хей, ура, ура, ура!
Веселите Пук и Чук
пеят и танцуват тук
във зъбите на Антон.
Той не може без бонбон
и ни храни в шоколад,
сладки кифли с мармалад.

худ. Тодор Цонев

"Четиримата художници и вятърът", "Кошница за пикник" и "Разкази"-те на Елин Пелин влязоха в библиотеката ми основно заради прекрасните си илюстрации. Толкова цвят и креативност има в тях!

худ. Стоимен Стоилов

  (тук, ако можех, щях да изнеса дълга-предълга лекция за илюстраторите на старите книги и за тези днес - как се различават и колко щеше да е по-добър светът ако книгоиздаването в болшинството си не беше бизнес, занимаващ се с по възможност най-евтиния начин да предоставиш на публиката посредственост. но няма да изнеса такава лекция, първо защото нямам нужните познания и второ, защото тази публикация не е за това)
 

неизвестни (за мен) немски
художници

  Що се отнася до тази странна книга на (предполагам) немски, тя също се озова у мен заради вълшебните си илюстрации. Интересното при нея е това, че малко напомня за кутийка с "всякаквовкусови бобчета": в нея има картинки в най-различни стилове, приказки, които изглеждат източни, такива, които са по-скоро европейски, а някои приличат на научнопопулярни статии, придружени с илюстрации в кутийки, обозначени с надписи.

И какво остана от купчината? "Малкият Мук", който никога не съм чела и исках да имам, "The Hobbit", която се оказа много тънко, но пълно и красиво издание, и "Турски приказки", които ми станаха интересни чисто и просто с факта, че съм ги чела какви ли не по народност, освен такива.

Някой ден ще имам голяма, сглобена от мен самата, библиотека, в която ще сложа всички тези книги, а и много, много повече!

Бъдни вечер

Винаги съм смятала Бъдни вечер за чисто семеен празник. Все още помня как се събирахме с баба и дядо, как спазвахме всички малки ритуали, свързани с празника, как вечеряхме заедно в малката им уютна стаичка. Тогава нямаше телевизия, нямаше пищни коледни украси, нито чужди хора на трапезата. Никакви разсейващи неща, които да не ни позволяват да си поговорим. Спомените ми са някак идеализирано светли. Със сигурност нещата не са били точно такива - те никога не са - но това не ми пречи да ги възприемам хубави, щастливи и перфектни.

Когато тази година майка ми ми каза, че очакваме гост за Бъдни вечер, настроението ми някак помръкна. "Как така, външен човек на Бъдни вечер? Непознат?" Не бил непознат, с баща ми се знаели от еди-къде си еди-кога-си. "Да, но ние не го познаваме!" - заявих аз и се нацупих. Бях се надявала на една семейна вечеря, в която щях да се опитам да накарам баща ми да изключи телевизора и да си поговорим малко. Един с друг. Като семейство.

Всъщност после се оказа, че познаваме онзи човек, защото и предишната Бъдни вечер е бил с нас (което само доказва колко услужливо забравя паметта ми такива "малки" подробности и изменя спомените ми така, че да са ми удобни). Нашите го канят всяка година, за да не прекарва празниците сам - защото си няма никого. Не се виждат през останалата част от годината, само на Бъдни вечер, но той за всичко се интересува, всичко знае и винаги потъва в спомени от "едно време" (макар да имам чувството, че баща ми не помни нито една от разказваните случки, защото не се включва в разговора, а само се усмихва и кима). Този човек не е най-интересния индивид на света, но е приятен и ненатрапчив, и има нещо хубаво в осанката му, което не мога да определя. Въпреки това присъствието му не предразполага към семейни разговори, нито към изключване на телевизора, макар че по време на визитата му, за разлика от обичайните коледни екшъни, беше пуснат канала за класическа музика.

След като се нахраних и учтиво извиних, аз се оттеглих в стаята си, където прекарах остатъка от вечерта, потънала в размисли. Напоследък се чувствам малко самотна и изолирана, най-вече по свое решение, и в главата ми започват да се събират не особено оптимистични мисли.

Например, това, което си мислех тази Коледа, е дали някой ден аз самата няма да остана сама на Бъдни вечер, без никой около себе си, освен може би някоя котка и един-двама въображаеми приятели. Дали тогава ще има кой да се сети за мен и да ме прибере за празника? Дали все още ще има някой, който да ме смята за интересна? За човек, когото би искал на коледната си трапеза?

За Приятелите

Приятелят - различен и еднакъв -
със свои мисли и със собствен глас.
Но който в радостта ми не е плакал
и не е пял, когато плача аз.
Със него двойно на света живея,
но без да бъда тъмно раздвоен
със него общо, под една идея
върви несъвършеният ми ден.

(Георги Константинов, из "Есенно признание")

Казва се приятел пръв,
но защо е той такъв?
Затова че пръв полита
в огъня да те спаси,
пръв и без да се запита
прав ли си или не си.
Пръв за теб леда пролазва,
пръв за теб пролива кръв.
Ето затова се казва,
че приятелят е пръв!

(Валери Петров, из "Пет Приказки")

Първо за него пред себе си мислиш,
Радост изпълва душата, когато е радостен той.
И всичко за него готов си да жертваш:
Ясно е тук всичко - приятел е твой.
Тъгата наравно със него споделяш,
Единствено с него намираш покой.
Лесно е всичко на тоз свят да поправиш,
Имаш ли верен приятел до себе си в бой.

(Mellindor, "Приятели")

За хората, които искам да видя, а все не остава време
За тези, които са ми помагали някога и които ще ми помагат винаги
За тези, които мислят за мен с топлина отвътре
За тези, които ми липсват до болка
За тези, които наричам "приятели"

... обичам ви...

Сгушено

Преместих се в старата ми стая. Реших, че ще прекарам поне зимата в нея, сгушена в старите спомени и вещи. Направих си легло от някакъв голям стар дюшек - направо на пода, заобиколена от висящи звънчета, кукли, шарени плакати и познати неща. Книгите ми са наблизо, а земята отново е затрупана с всичко, което творя.

(Котката) Шу вече живее при мен. Баща ми преодоля нежеланието си да я вижда, пък и тя успя да се ориентира в обстановката и умело да го избягва. Прекарва си дните в мъркане на някой фотьойл или в скута ми, а когато мама пуска кучето вътре, се крие и съска. Много обича да дразни Катя. Показва се на прозореца и я гледа победоносно: "Виж, аз съм вътре при хората, а ти на балкона! Ха-ха, да ти е гадно!"

Аз пък си мисля за разни стари познати. Чета нещата, които сме си писали преди толкова години и ми става едно топло отвътре. Искам пак да бъда част от нещо толкова хубаво! Да не мисля за проблеми, да бъда винаги оптимистична, да помагам на хората и да се усмихвам повече... Искам си пак пикниците в парка, разходките с колелета, приключенията покрай Реката, триметровите хобити...

Днес ме обвиниха, че се държа като дете. Чудя се защо това да е толкова лошо...

Крещи ми се.
И ми се тича. Диво, лудо, безпаметно. Само нека не помня нищо!

Колко е тъпо! Когато осъзнаеш колко ти липсва човек, когото си загубила безвъзвратно и се сетиш как в последните му месеци не си намерила и един час, в който да си поговориш с него! Когато някой, който не му е бил близък тогава, сега седи и разтръбява на света колко този човек му липсва, а ти кървиш отвътре и не можеш да се принудиш да кажеш на някого какво чувстваш! Какво е това? Ревност? За какво, за паметта му? Глупости! Ако наистина вижда, ако наистина знае, той ще вижда и ще знае дали ми липсва или не. За какво тогава? За сравнение? За поза? Нима нямаше други, които бяха по-свързани с него, нима те не страдат повече от мен? Имам ли право да се ядосвам на хората, които смятам за неискрени и преувеличаващи само защото аз се смятам за по-засегната от тях?

...Загубих костенурката. Всичко това е защото... я загубих.
Какво ще правя сега?

Моята стая

Съществува това странно състояние на духа, когато ти се иска да легнеш на пода на стаята, която наричаш "своя", да прегърнеш някой предмет от нея и да се заслушаш в заобикалящите те шумове.

Съществува онзи покой, който изпитваш, когато загасиш лампата на тази своя стая и се сгушиш в някое нейно ъгълче, където се чувстваш сигурна.

Съществува онзи трепет, когато, лежейки на тъмно и взирайки се в тавана, ти зашепваш "Моята стая! Моята стая! Моята..."

Това е чувството да бъдеш у дома.

Да знам, че винаги мога да се връщам у дома, е най-ценното нещо за мен на света. Да знам, че винаги ще го има онова кътче, в което ще се чувствам спокойна, силна, уверена. Сигурна. Истинска.

Моето любимо място и моето скривалище от света - това е моята стая.

В старите времена...

Днес намерих архивите на стария си блог. Не можете да си представите каква радост изпитах! При последното изгаряне на харддиска мислех, че съм загубила всичко, което си е струвало да се пази - дълго и упорито търсех някакъв backup, но така и не намерих. Макар и много натъжена, бях се примирила с изгубването на всички тези прекрасни спомени...

До днес!

Кой да знае, че ровенето из чекмеджета, неотваряни с години, ще бъде толкова полезно? Не само че намерих купища стари снимки, много логове от разговори с приятели, всичките си разработки за университета и доста безполезни, но безспорно навяващи носталгия файлове, но успях да изровя и гореспоменатите архиви!

*щастлив Мел*

Припомних си колко много приятели имам, с които не съм се виждала отдавна, а които много обичам. Тогава, в далечните 2005-2008, те всичките са четяли и коментирали блога ми, изпъвайки ме с топли чувства и оптимизъм. Сега, макар и в някои отношения да съм все такава, каквато бях преди, май съм загубила някои от онези здрави връзки. Вече не прекарвам толкова време с чаша чай в ръка, седнала на някой килим и заобиколена от свещи и миризливи пръчици. Не се и разхождам вече ей-така, не се щурам из непознати и вълнуващи места без да имам нещо да правя там. Не си въобразявам чудни неща, нито измислям приказки за щяло и нещяло. Не пиша стихчета. Не разпръсквам боите си по цялата стая, за да нарисувам една единствена рисунка.

Липсват ми тези неща. И чаените партита, те най-много.
Приятели, ще ме поканите ли на чай?

Спомняте ли си какво беше...

Хех, този месец май ще имам повече постове отколкото за цялата минала година, а? ;) Но това просто не можах да го оставя сред всички глупости във Фейсбуук, поисках да го имам някъде, където ще мога да го видя отново и да се усмихна :)

Спомняте ли си какво беше...

1. Да отидеш до телевизора и да го включиш от копчето
Помня! Имахме един допотопен телевизор, който имаше само десет копчета :) По едно време започна да загрява и да се самопревключва на първа програма. Разбира се, това нямаше да бъде такъв проблем, но първа програма не ловеше Канал 1, а по него точно тогава даваха "Милион и едно желания". Това предаване беше рай за децата, а го даваха само два пъти годишно. Не можехме да го пропуснем!
Прекарахме всичките няколко часа пред телевизора редувайки се с една пръчка в ръка. Нали разбирате, тогава не ни разрешаваха да гледаме телевизия на по-малко от два метра от екрана (защото щяха да ни се развалят очите), а копчето на Канал 1 трябваше да бъде натиснато през цялото време, за да не се превключи самичко!
Беше голямо приключение!

2. Да чакаш да получиш писмо в истинската си поща
Помня! По онова време имаше един детски вестник, "Смешко" май се казваше. На една от страниците му имаше обяви за запознанство и тъкмо оттам започнах своите кореспонденции. Първо беше едно момиче на име Рени Алиева. Все още имам нейна снимка, но това е единственото, кoето пазя от кореспонденцията ни :( Загубила съм всички писма, адреса и дори спомена от кой град беше...
После, разбира се, дойде Злото (мойто мило Зло!), с което си писахме близо четири години! Имахме въпросници и разкази, имахме "Представи си, че..." и свои светове, в които живеехме на белия лист... Рекордът ми за писмо до нея беше 12 или 15 листа А4! Когато поучавах писмо, винаги правех изчисления - ето, днес го получавам, ако успея да напиша отговор до три дни, ок, а после го пускам. Като го пусна, имам една седмица докато тя го получи, два-три дни, докато напише нейния отговор и после седмица, докато пристигне. Значи да очаквам поща еди-кога-си!

3. Да събираш картинките на дъвки турбо, без значение дали си момче или момиче
Турбо, дамм. Моята колекцийка не беше кой знае колко голяма, защото никога не съм обичала коли. Но въпреки това ги събирах!

4. Да ти се събере лентата от касетката и да я навиваш с пръст или молив :)
Ох, да, беше много досадно и винаги изтръпвах да не би това да е краят на съответната касетка.

5. Вафла куку рукуууууу
Куку-руку, вафла чудна, пълна с течен шоколад... Ама разбира се, че помня!

6. Лятото да ти трябват пари за сладолед, не за алкохол
Всъщност никога не съм обичала чак толкова сладолед. Когато бяхме малки, ни даваха пари само когато трябваше да напазаруваме. И каквито стотинки останеха, с тях си купувахме шоколад. В това отношение и до ден днешен не съм се променила кой знае колко!

7. Да гледаш видеокасети с любимите си филмчета
Помня! Баща ми имаше един приятел, Иво, който държеше видеотека. Колко филми сме вземали от него без пари! А когато реши да се откаже от "бизнеса", прибрахме няколко от най-любимите касетки - тогава това бяха "Каспър", "Каспър и Уенди", "Анастасия" и "Мулан" :)

8. Да чакаш да стане неделя в 5 за часа на Дисни
Помня! И събота, за "Стъпка по стъпка"!

9. Да играеш на криеница, стражари апаши, капитане капитане, какво ти е е морето , царю какво обичаш, замръзванка..
Помня! Колко хубави и разбообразни игри сме имали като малки! Между другото, аз съвсем скоро играх пак на някои от тях: вървейки си по улицата в един мързелив следобед, спрях да погледам как едни деца играят на "Държави" и лека-полека се престраших да ги питам дали мога и аз да играя :) Те мислеха, че съм някоя какичка, на 15 примерно (защото 15 е огромна цифра, когато си на 7!)

10. Да попълваш лексикони
Разбира се! Първият ми лексикон е бил още преди да се науча да пиша хубаво, помня, че мама ми беше написала въпросите. Беше голяма тетрадка с твърди корици, мисля, че се задържа вкъщи доста време преди да изчезне безследно. Последният ми истински лексикон беше в шести клас :) Бяхме го направили с една приятелка, Любка - беше общ и го давахме на съучениците си. Май в крайна сметка остана в един Кирил от Пролеша...
Имах лексикон дори в гимназията, ако искате да знаете! Тогава много ме привличаха купешките неща и затова си бях взела от книжарницата един от онези розови лексикони с шантави рисунки и много сърчица по корицата :) Попълниха го доста от тогавашните ми съученички, нищо че вече отдавна бяхме пораснали за тези неща!

11. Да караш колело с контра, вместо спирачка
О, да, помня! Първото ми колело беше точно такова! Спомням си, беше лято, когато го видях за първи път - нашите го бяха купили и го бяха скрили на тавана, но аз, нали съм свикнала да тършувам навсякъде, го намерих преди да ми го подарят. Те обаче ми казаха, че е на чичо ми и аз много се натъжих... Но няколко дни след това го получих за рождения си ден!
Беше лилаво Балканче, с контра и багажник отзад. Ех, вече няма такива :(

12. Да се качиш на някое дърво и да си береш джанки или череши
Ама разбира се! Всяко лято с децата от махалата излизахме на лов за плодове! Считаше се, че всичко, до което успееш да се добереш, всъщност така и така е било предназначено за теб :) Спомням си един случай, малко след започването на училище. Със същата гореспомената Любка имахме обичай да ходим заедно до училището и по пътя правехме най-различни неща - пеехме, скачахме, разказвахме си истории... Едно от тези неща беше да се прехвърлим през оградата на един двор и да си наберем... зеле. Да, точно така. Зеле. Всеки ден - по няколко листа. Това беше най-вкусното зеле, което съм яла през живота си :D

13. Да колекционираш "Мики Маус"
Помня как веднъж отидохме на гости на една приятелка на мама. Нейните деца бяха вече пораснали, но като всяка предвидлива домакиня, тя пазеше някои техни неща, за да се забавляват децата на нейните гости. Така се запознах със списание "Мики Маус" и не след дълго започнах да го колекционирам. Все още имам цели две години в броеве някъде върху гардероба! :)

14. Да прекарваш летата си при баба и дядо на село
А, виж, това никога не съм го правила, моите баба и дядо си живееха при нас. Когато ходехме "на село", винаги беше някъде далеч, далеч на запад, където цял уикенд превивахме гръб в плевене или копаене под лъчите на изгарящото слънце. И никъде не ни даваха да се разхождаме встрани от нивата, защото можело да има змии... Чак на по-"напреднала" възраст започнах да оценявам хубавините на селото :)

15. Да се прибереш у дома с бездомно котенце,пълно с бълхи
А, не, това не съм го правила :) Вкъщи по всяко време на детството ми имахме поне по десет котки и винаги съм знаела, че нямаме място за повече. Пък и бълхите бяха в изобилие. Виж, куче съм водила, беше някъде след четвърти клас. Беше рошаво и се казваше Чочо.

16. Да скачаш на въже и ластик
Помня, разбира се! Не се сещам обаче за всички игри :( На въже - "Азбука", на ластик - "Звездичка" и "Ем-ма, ес-са-са"... Ние до доста късно скачахме на ластик и въже, в нашата махала това май още не е излязло от мода :)

17. Да играеш с приятелка едни смешни игри с ръце (пляскане и пеене) /още помня една/
Ами аз не помня никакви песни, но и до ден днешен, когато ми е скучно и наоколо имам човек на моя акъл, го навивам да играем на плясканка или на мекици :)

18. Да звъниш на звънците на хората и да тичаш да се скриеш
И това не съм го правила, обаче съм чувала за деца, които са го правили. Гледах на тях боязливо, като на някакви престъпници, които само си просят боя. И тайно, ама много тайничко, исках да мога да правя и аз така, но възпитанието и свенливостта не ми го позволяваха.

19. Да ядеш захарен памук и да лепнеш целият
Всяко лято! И днес, когато отида на цирк, едно от задължителните неща е захарният памук. Обаче не се омазвам цялата вече, научила съм се как да го ям правилно. Макар че се чудя - защо пък лепненето да е неправилното?

20. Да викаш Дама Пика и всички производни духове
О, да, помня и това! Имаше едно по-голямо момиче в нашата компания, беше братовчедка на едни приятелки. Тя ни учеше на всякакви щури неща. С нея създадохме група навремето, мисля, че се казвахме Тъндър или нещо такова. Аз свирех на китара, направена от линийка с опънати ластици-струни по нея, откраднахме капаците на няколко от тенджерите на мама за чинели... Та, това момиче ни показа как да викаме "Дама Пика" и "Лакомчо" и ни каза всичките страхотии, свързани с първата. Изненадващо е на колко неща вярваш на тази възраст! И колко силно! Всеки от нас твърдеше, че по време на викането на Дама Пика я е усетил до себе си и че даже се е опитала да го удуши.

21. На рождения ти ден, тортата да е приготвена от мама
На всеки рожден ден. Най-хубавите торти!
Напоследък се опитвам да възродя традицията като си правя тортите сама, но не е същотото :(

22. Да си пишете бележки в час и да си ги предаватe от ръка на ръка тайно, вместо да пращаш смс
Това го правех до 12 клас, ние обаче си предавахме цяла тетрадка, защото седяхме на един чин :) Все още пазя някои от най-интересните ни кореспонденции от онези времена!

23. Да колекционираш и разменяш календарчета, салфетки, миришешти листчета
Аз колекционирах миришещи листчета, другите неща не са ме интересували особено. Обаче почти не разменях, защото прекалено трудно се разделях с по-хубавите си листчета...

24. Да рисуваш с цветни тебешири по асфалта, при липса на такива и с керемида и всякакви камъчета, които да оставят следи
Ами ние всъщност чертаехме, защото на улицата разполагахме само с тухли и парчета гипс. Рисуването ставаше на листчета - та кой ще ти хаби тебешири за рисунки, които после не можеш да покажеш на мама?! Помня, че другата група в детската градина имаше много цветни рисунки по плочките пред вратата, и мисля, че тогава им завиждах малко, но бързо ми минаваше.

25. Да играеш вечер до късно в дерето, целият да си изподран и да се правиш, че не чуваш, че те викат да се прибереш, защото вече е късно
Е, ние нямахме дере, но на полето се играеше също толкова добре. Помня как си представяхме, че високите царевици и жита са море, а утъпканите участъци в тях - острови. И всеки път, когато се шмугвахме между стеблата, се правехме, че плуваме. Ловяхме скакалци и други гадинки, и ядяхме сурови житни класове. Велики времена бяха!

26. С часове да редиш лего
Ние им викахме конструктори :) Не ги обичах много, може би защото рядко успявах да се добера до тях от момчетата в детската градина. Вкъщи имахме от онези метални конструктори, които обаче брат ми окупираше и пак не можех да играя с тях. Да се чуди човек в такъв случай откъде съм развила умението си за строеж на всякакви неща...

27. Да станеш целият в кръв и рани, но да не се прибереш, за да не ти забранят да излезеш пак
Не, това не го помня, поне втората част. Мисля, че след като се пребиех порядъчно, винаги тичах при мама да ме превързва като една добра малка лигла :)) За обяд не се прибирах, защото винаги ме караха да спя следобеден сън. А пък то е толкова по-интересно да си продължиш играта по най-голямата жега!

28. Да пиеш вода от чешмичките, а не от пластмасови бутилки
Абе, аз изобщо не помня пластмасови бутилки в детството си! Не знам защо - нямало ли ги е, или просто съм ги изтласкала от паметта си като ненужна информация?
Пиехме от чешмите, или от нашата, или от тази на съседите. Имаше и едно минерално изворче на Банята, което днес е пресъхнало, но е онези времена беше много удобно при по-далечните ни пътешествия.

29. Да няма компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 150 канала кабелна телевизия, интернет и да смяташ тетриса и супер мариото за интересни
Марио все още е много интересен, пък! Когато бяхме малки, имахме една телевизионна игра. А, на нея - "Др. Марио", "Супер Марио", "Танковете", както и онази игра със стрелянето (да, със гадното куче, което ти се присмива всеки път, когато не уцелиш!). Спомням си, че на осма страница от списъка с игри имахме една версия на Марио, в която той скачаше мноооооого високо при всяко натискане на бутона за скок! Тази беше лесна, както и онази, в която Марио започваше играта вече като голям и стрелящ и нямаше нужда да събираш гъбки.

30. Да крадеш цветя от дворовете за майка си и бабичките от балконите да ти се карат
Помня! Обаче на мен не са ми се карали за цветя, явно винаги съм избирала такива дворове, от които или не са ме виждали, или не е било проблем да бера. За черешите обаче колко викова и бой съм изяла! :P

31. Ако някой ти трябва да отиваш у тях без да му се обаждаш
Даа, вярно! И да викаш с пълно гърло името му, докато се появи! Нали разбирате, тогава звънецът беше някакъв лукс, който не всички можехме да си позволим...

32. Да използваш пароли само когато измисляш някоя игра, а не за да ги въвеждаш някъде
Помня, че имахме кодови имена за всяко от местата, на които обичахме да караме колела :) Имахме ЗУ ("задънената улица", беше много сладка и навсякъде по нея имаше цветя!), КП ("каменния път", той и до днес не е асфалтиран) и ОС ("опасната стръмнина", там сме се пребивали десетки пъти!).

33. Ако искаш да се се свържеш със семйството си, да имаш само един номер , не 15
Дам, караха ни да повтаряме адреса и телефона вкъщи до втръсване. Но пък беше лесно :)

34. Да си убеден, че баща ти е супергерой
Ами не точно :) Ние тогава нямахме понятие за супергерой...

35. Да си имаш таен език с приятелите си
Вече споменах за ОС, КП и ЗУ, нали? :) Мисля, че с това се изчерпваше тайният ни език в най-детските ни години. По-късно, когато започнах да чета мното Артър Конан Дойл, попаднах на "Азбуката на танцуващите човечета", не помня от коя книга. Тя представляваше редица от драскулки, всяка от които имаше значението на буква. Разгледах ги и като едно много умно плагиатче ги приспособих към българската азбука :)
О, да, имаше и "Обърнатата азбука". Тя май ни беше подсказана от някоя учителка, защото служеше най-често за припомняне на двойките гласни и съгласни - звучни-беззвучни, отворени-затворени...

37. Да слагаш снимките от рождени си ден в албумче, не във фейсбук ;)
Помня! И проявяването на филми помня: как ни беше страх да не се осветли филмът докато го превъртаме във фотоапарата, как после се ядосвахме, че сме излезли не както сме искали на снимките... Първото ми албумче помня и до днес, беше купешко, от онези, в които записват ръста и теглото на бебето, първата му дума, прохождането, първото зъбче и т.н. Беше червено. На брат ми пък беше синьо и в него пишеше много повече неща, отколкото в моето - майка ми явно е забравяла да ми вписва нещата. На една от страниците си имах обаче къдрица от косата ми - от първото ми подстригване :)

Плетене на две куки

Научила съм се да плета още когато съм била доста малка. Не помня точно как и кога, но съм сигурна, че баба ми ми е показвала - по онова време всяка вечер седеше и плетеше - чорапи, ръкавици, шалове.

Помня много ярко трите книги за плетки, които имаше мама. В едната бяха описани много подробно всички видове плетки, а в другите имаше модели на плетени дрешки и мрежи от малки квадратчета, в които беше показано как с няколко цвята да изплетеш нещо като бродерия върху дреха. Много обичах да плета картинки - даже после ги пришивах на картон и така получавах картички за подаряване :)

Тези дни за пръв път от доста време седнах да плета и се опитвам да направя някакви сложни неща, които никога не съм опитвала преди. Например, да плета "с дупки". За съжаление нямам никаква представа къде съм си забутала книгите с плетки и няма как да проверя в тях как се прави тази сложнотия. Така че се опитвам да намеря в Интернет някакви полезни гайдове, въпреки че не знам с какви думи освен "knitting"да търся :(

Намерих обаче един много полезен урок за съвсем начинаещи, надявам се да свърши работа все на някого :) Аз лично не плета точно така, защото съм леворъка и без някой да ме е учил специално, съм си "изобретила" свой начин за плетене, леко различен от този по-долу. Но това на клипчето е най-лесния и общоприет начин за плетене на две куки.

Великден

(снимката не е моя, намерих я в Интернет)

Няма да пиша много за Великден :) Само за това, че направих козунак, даже два. Малко са сплескани и приличат повече на кексове, но са вкусни и ухаят на Великден. Мама никога не е правила козунаци. Казва, че се е бояла да не се провали и да трябва да го хвърля. То и аз се боях, но това не ми попречи!

Също така боядисахме яйца и уж нямаше как да станат хубави, защото боите ни бяха съвсем некачествтни, но в крайна сметка с известно украсяване и тази година "излязохме с чест" от ситуацията.

Имаше един период, когато всяка пролет около Великден ходехме на Алдомировци (селото на дядо ми), за да обработваме някакви насаждения. Помня колко обичах след всичката работа да се отплесна в сенчестата градина до реката и да си набера голям букет диви теменужки. Слагахме ги в панера с яйцата, заедно с листата здравец. Беше толкова красиво и уханно!

И после идваха сутрините, в които ставахме рано-рано и се поздравявахме с "Христос Воскресе" без да сме много сигурни какво означава това, и се чукахме с яйца и ядяхме козунак с мляко с какао. Бяха хубави времена!

Тази година за пръв път в живота си обикалях църквата. Семейството ми никога не е било много религиозно, макар че имам някои съмнения по този въпрос - че са, но не го показват. Та, никога не сме обикаляли църква, но помня как когато бяхме деца, ставахме в 6 часа (или даже по-рано), за да посрещнем слънцето с първото боядисано яйце. И бузките ни винаги ставаха розови, когато ни ги натриваха с него, защото тогава имаше много по-хубави бои от сега.

О, да. Снощи свещта ми не угасна. Това означава, че са ми простени греховете, нали?


Дамм, видя се, че няма да пиша много за Великден. Нищо, нека има. И без това рядко се проявявам в моето "пътуване" :)






Христос Воскресе!

Весели Празници, Приятели!

От доста време се каня да постна това. Помните ли преди пет години (толкова много време!), когато едно от най-често произнасяните от мен изречения беше "Нарисувай ми овца!"? Често се сещам за онези времена и за това колко много ви обичам. И сега, специално за вас, направих този голяяям новогодишен подарък!

Това са вашите овце. Има доста ненадписани, за което ми е малко тъжно, но все още помня историите около почти всички рисунки. Ще ви оставя да си припомните заедно с мен и ще се радвам да ми споделите спомените си :) А ако припознаете някоя ненадписана овца като Своята, не се колебайте да ми кажете! :)

Онези неща

Това... И това...

А също така костенурката, която някой ден ще се научи да лети.
И обиците от мама, със златните дървета в стил Толкин.
И рубинения пръстен, който някога беше Нария.

Носталгия...

Мъртви пеперуди

Ето ви едно старо мое стихотворение, което прегледах наскоро. Напоследък доста се занимавам с препрочитане на свои неща и се чудя кога и защо престанах да пиша. Отдаваше ми се и ми харесваше, това знам със сигурност! Но мисля, че не съм писала нищо след "Охлювът" и "Дебелата жена", които се намираха в стария ми блог.

Специално на това стихотворение историята е следната: един (есенен?) ден намерих в градината ни голяма красива пеперуда с невероятни шарки на крилата. Поради някаква странна, необяснима за мен прищявка реших да си я запазя и я боднах за един лист хартия, както навремето правеше баща ми. Дълго време я пазих така и много се гордеех с нея, докато накрая някой не я изхвърли без моето знание. Малко след това обаче започнах да забелязвам умиращи пеперуди навсякъде, където отидех - по улицата, вкъщи, на гости... Беше доста зловещо. Така се стигна и до написването на това стихотворение, хем да си притъпя съвестта, хем да изразя ужаса и срама си от това, което бях направила. Помня, че имаше и още един куплет, но съм го загубила някъде из тефтерите си.

Е, дано ви хареса.


Мъртви пеперуди

На прага си намирам мъртви пеперуди
с отпуснати, безжизнени крила.
Нима наказват ме, задето
една от тях с карфица приковах?

Скърбя за тези мъртви пеперуди,
ала вината си не ще стопя:
летят и блъскат се в стъклото като луди
и падат тихичко пред моята врата.

...
Насън ще виждам мъртви пеперуди
и страх ще ме е да заспя.

2005 или 2006г.


P.S. Хей, погледнете тук! Все още си търся един човек, за да завърша играта :)

Синята птичка, 2005

Разглеждах си стария блог. Заля ме вълна от спомени - и хубави, и не толкова. Спомних си например за така наречените Six-Word Stories, за които бях писала преди време. Отидох да ги разгледам и прочетох едно изречение ("inspired by hemingway's masterpiece 'for sale. baby shoes. never used.' "), което доведе нов спомен - този за Синята птичка. Надявам се разказът да не ви натъжи прекалено много. Писала съм го през май, 2005г. за един конкурс. Не помня дали спечелих - няма особено значение.

Синята птичка

Сине, чувал ли си за Синята птичка?
Малцина са я виждали, а и всеки я описва различно. Защото синята птичка идва направо от сърцето, а сърцата на хората нивга не са еднакви. Явявала се, казват, в съня и носела покой и утеха за душата. Била синя, защото и спомените на хората са сини. Събирала в крилете си времето, а в очите - вечността.
Такава е за другите Синята птичка, сине. Но ние си имам друга, различна от техните.

Тя е синя - като небето. Помниш ли как лежахте с майка ти на хълма - точно до старата ни къща? Ти бе мъничък тогава, сине, и я беше гушнал, гледайки във висините. Там, превърнати в облаци, играеха слонове и дракони, и леопарди, и хипопотами. Цял свят се разстилаше горе, в синьото небе. Ти сочеше един облак и възкликваше: "Мамо, мамо, виж онази горила!", но тя тъй трудно познаваше какво виждаш. Твоята горила за нея бе красиво синьо-бяло цвете, леко като свободата.

Помниш ли, мой мъничък, когато боядисвахме твоята стая? Един ден с майка ти се спогледахме и решихме да я направим толкова хубава, че да се превърне в твоята гордост. Аз изнесох мебелите, тя хвана четката и боята, а ти, сине, се въртеше около нас и също искаше да помагаш. Ето онзи ъгъл там под прозореца е твой, знаеш ли? Самичък си го боядиса, ние нищичко не пипнахме отгоре. Ах, колко беше смешен с онази четка в малките си ръчички! Личицето ти беше цялото омазано с боя, а дрешките вече не си личеше какъв цвят са били отначало. Но цял светеше от радост и въодушевление, цял бе едно малко синьо ангелче! Защото, сине, и стаята беше с цвета на вълшебната птичка.

А помниш ли, дете мое, сините обувки? Ах, те бяха толкова хубави обувки - целите на малки бели фигурки, които приличаха на птици върху чистото небе! Майка ти ги купи, за да има с какво да джапаш из локвите. Ти толкова обичаше да се цапаш, мое малко, палаво момче! Разбира се, твоята майчица се радваше повече на тези обувки, отколкото ти. Все пак самичка ти ги беше избрала, нали? Видях я веднъж в коридора: беше обула сините обувки на ръцете си и потропваше с тях по пода. Носеше любимата си синя рокля и беше толкова красива!

Помниш ли, сине, когато те водихме на палатки в планината? През всичките дни ти беше мрачен и унил - нямаше ги приятелчетата ти, нямаше ги и конструкторите, с които обичаше да играеш. Но когато стигнахме до най-затънтената полянка сред гората, личицето ти грейна и възхита замени обичайното му изражение. "Виж, мамо, виж колко са сини!" - възкликна ти и посочи малките незабравки, които растяха там. А те станаха дори още по-сини, когато чуха думите ти!
Твоята майка тогава ни разказа приказката за синигеровите сълзи. Тя толкова обичаше да ти измисля приказки! На теб и само на теб - на мен никога не разказваше нищо. Но аз обичах да слушам приказките, които тя ти подаряваше и да си представям, че са и за мен. И в известен смисъл те бяха, защото ти бе част от мен, нали, мой мъничък?

Ех, сине, помниш ли онази бяла зима, когато за пръв път успя да направиш снежен човек? С майка ти бяхте толкова въодушевени от това, че за две седмици напълнихте двора ни със снежни хора: всеки един различен от другите, с метла или пръчка, с шапка, забрадка или тенджера на главата, по-малък или по-голям... А на един от тях се мъдреше твоето синьо шалче - беше му го окачил, без майка ти да усети. Тя мислеше, че си го загубил някъде на ледената пързалка и много се притесняваше да не настинеш без него.
А то беше толкова хубаво шалче - синьо като птичката!

А помниш ли, мой мъничък...

Но ти няма как да помниш това. Няма как да помниш нито едно от нещата, които ти разказах. Ти никога не погледна небето с детските си очи, сине. Никога не видя малката си синя стая. Никога не обу онези тъй красиви обувки. Не чу приказката за синигеровите сълзи. И не направи дори един едничък снежен човек.
Защото теб те няма, сине - няма те от толкова време вече! Днес трябваше да бъде твоят седми рожден ден; наесен трябваше да те изпратим на училище... а вместо да празнуваме с торта свещи и други дечица; вместо да купуваме тетрадки и учебници, ние стоим сега на това ветровито гробище - там, където се издига тази ужасна мраморна плоча. Седим и сълзите ни капят по белия мрамор, а погледите ни са замъглени и едва виждаме двата реда, изсечени там. Името ти, сине, го пише на плочата, и една едничка дата. Днешната, преди седем години. Датата на нашата мъка.

А сините птички на другите хора продължават да летят горе над пухкавите облаци. Събират в крилете си времето, а в очите - вечността. Напомнят им техни неща, мили неща. Сини неща. И носят покой и утеха за душите им.
Но нашата отлетя завинаги от раменете ни. Никога не ще се върне, никога!

Синя... като очите ти, мое малко дете.

I felt like home today

thank you