или как стават домашните злополуки
Седя си аз вкъщи, с две лепенки на ръката и една на крака, които бавно, но сигурно се обагрят в червено. Допреди малко съм попивала кръвта с марля, а преди това, поради липса на друго – с чиста кърпа, която после ще се чудя как да пера.
Седя и си мисля... как стигнах дотук?
Минималистите са виновни!
Всичко започна, когато за пореден път се зарибих по идеите на минималистите. За да живееш смислено, казват те, трябва да държиш при себе си само нещата, които наистина използваш и добавят стойност в живота ти. Всичко, което си има двойник „за всеки случай“, или „защото може да потрябва“, няма място в дома ти.
В съответствие с тези прекрасни принципи, преди месец-два реших, че нямаме нужда от толкова много прибори за хранене. „Това ще ни помогне да живеем по-смислено“, контрирах всякакви възражения на половинката. Така де, ние сме двама души, а чекмеджето прелива от лъжици, вилици и ножове за цяла армия.
(Това, разбира се, от една страна е хубаво, защото винаги можеш да си вземеш нов прибор, без да се налага да измиваш стария... но това е отделен въпрос.)
Та, прибрах всички прибори и оставих по два на човек (все пак нека не се изхвърляме, никой не е чак толкова съвестен да си мие лъжицата след всяко ядене). Останалите – в кутия, а кутията – нависоко, далеч от ума и очите.
И когато днес трябваше да си направя закуска, осъзнах, че нямаме никакви чисти лъжици.
Дяволчето е виновно!
Не знам дали споменах колко не обичам да мия съдове.Всеизвестно е, че когато наистина, ама никак не искаш да направиш нещо, си намираш всякакви други неща за вършене. Изскача дяволчето на протакането и се започва „Не е ли толкова по-лесно да почистиш ей този шкаф? От толкова време го отлагаш, а тъкмо сега е най-добрият момент за това!“
Но ти си силна, ще го пребориш. Не, казваш му, сега не мога да подреждам шкафове. Сега трябва да си направя закуска.
И с усещане за победа се отправяш към мивката.
Обаче като една добре програмирана домакиня (пък и с дяволче на рамото, на всичкото отгоре!), няма как да измиеш само една лъжица. Трябва да измиеш всичките съдове. А за да измиеш съдовете, трябва да разчистиш сушилника, защото иначе къде ще ги сложиш после?
Започваш да прибираш чинии, чаши, една тава и няколко ножа (уви – нито една лъжица!). Стигаш до няколко буркана, които очакват да поемат на дългото пътешествие към кофата за рециклиране. Разбира се, понеже си подреден човек, трябва да ги сложиш в кашона, където стоят всички други буркани, очакващи същата съдба.
Когато отиваш до него обаче, виждаш, че тоя кашон е целият в паяжини и бурканите в него са нахвърляни без ред и мисъл. Защо да не подредиш и тях? Не е като да имаш нещо по-важно да правиш.
(Закуска, ли? Каква закуска?)
Бурканите са виновни!
Хващаш бурканите и започваш да ги редиш по големина, слагаш по-малките в по-големите, за да спестиш място. За какво ти е това място, сама не знаеш. Освен за още буркани, които стоят в кашона, вместо да ги свалиш до кофата за рециклиране. Хубаво е да имаш буркани подръка.
Може пък да потрябват за нещо.
Сещаш се, че от години се каниш да облепиш някой с канап или дантела, за да ги подариш на някого или да си ги държиш в хола за красота. Дали не е дошъл моментът най-после да го направиш?
И ето че намираш идеалния буркан, с който да започнеш! Малък, делвообразен, очарователен буркан, който си сложила в един по-голям негов батко. Ах, колко е сладък! Направо да го хванеш и да започнеш да въртиш канапа около него! Само да вземеш да го извадиш от този... ах, как се е заклещил само... още малко да го дръпнеш, съвсем малко, съв...
... и после големият буркан се разпада в ръцете ти.
Стъкла политат навсякъде, няколко се забиват в ръката ти, а едно весело щръква от дупчица в бедрото ти. Първоначално няма нито кръв, нито болка. Тялто ти е толкова шокирано от факта, че си успяла с голи ръце да счупиш буркан, че още не се е сетило да реагира. Но после, ах, после!
Не знам защо раните от стъкло кървят толкова.
В крайна сметка...
Всичко си има и добра страна. Сигурна съм, че ако не бях претърпяла тази малка домашна злополука, сега щях да седя в хола, зарината с канап, хванала пистолета за горещ силикон и облепяща буркан след буркан, докато не умра от глад и изтощение.
Сега поне ще мога най-после да закуся.
Ако имах чиста лъжица.
