Някога, някога...

... толкова някога, колкото 18(!) лета... 

Когато всичко беше по-просто...
Когато бях по-жива...
Когато имах време да мечтая...

Когато се събирахме, сядахме по пода и пиехме чай на светлината от чаени свещи (дори и навън да беше светло - че иначе за  какво са завесите?). Когато си говорехме за Толкин, за света на мечтите, за нас самите. Когато споделяхме повече и слушахме повече. Когато имаше Задруга.

Помня восъчните петна по килима, които почиствахме с ютия и стари вестници.
Помня тапетите на листа, сред които се чувствах като в някоя от Толкиновите гори.
Помня аромата от китайски клечици и струйката дим, която описваше спирали във въздуха.
Помня пръстите, потопени в топлия восък, с които оформяхме фигурки.
Помня музиката без думи (или понякога със - "mornië alantië"), която ни отнасяше далеч, далеч, в други светове.

Помня. И хем ми е мъчно, защото всичко това вече го няма, хем съм толкова благодарна, че се е случило!

Яйцето

Дойдоха и за мен. 

Мъж с брада и мустаци. Коса с необичайна прическа. Закачлив, заинтересован поглед. Очи в моите.

Завеса, стол, екран. Слушалки. Тишина, а после музика. Думи, само в очите ми.

Ръце на раменете ми. Нова завеса. Път. Двама край мен.

Черна стая. Огледало. И вече не съм аз. Две сме. Око и яйце. Печат на ръката. "Бас ловя, че е специален!"

Стълби. Стая номер три. Среща. Въздуховод и паяжини. Чакане. Звуци и смях.

Светлина под вратата. Влизам. Бяла стая. Бели плочки. Бяла маса. Жена в бяло. Сядам. Имам право вече да не съм същия човек. Имам право да съм друг. Само... да натисна копчето вляво. Натискам го без колебание. Стаята изгасва и става тъмно. И после... по стените, по тавана, по масата, по жената... по мен дори. Линии от светлина, фигури, Космос. Може ли да ги разгледам по-отблизо? Плъзгам ръка по очертанията и им се радвам, докато не ми казват, че мога да продължа нататък.

Стаята отсреща. Веселие, шеги и астрофизика. Уреди, копчета, диаграми, ръчки... Моят глас е в Космоса. Лицето ми се превръща в звезда.

Стълби. Полилей. Лампа в хладилник. Превръзка на очите. Топла ръка, която ме напътства. Плат. Текстура. Движение нагоре.

Стая. Рисунки по стените. Хартия на пода. Мрежеста врата. Часовник. Художничка.

Тесен коридор. Тъмни завеси. Спяща жена. Аромат на подправки. "Мило дете". Три неща, за да стана достоен човек. Звън и песен.

Тъма. Ръце, топли, в моите. Лабиринт. Очите ми са отворени, но не виждам нищичко. Туптене. Утроба.

Легло. Меко. Вода. Движи се при всяко мое докосване. Туптене. Пулс. Тъмнина. Спокойствие. Ръце, които намират моите. Яйце. Живот. Сълзи.

Тъмна стая. Мека, възглавничеста стена. Дупка. светлина. Образи на пеперуди. Конец, оплетен в ръката ми.

Завеси. Стая, екран. Думи в ушите ми. Лице без израз, точно срещу мен. Две ръце, които търсят моите. Намират ги. Гледам лицето, усмихвам се. То се превръща в моето.

Слушалки. Звук от вятър и тътен. Очила с картини. Път през непознат, фантастичен свят. Осъзнавам, че мога да се оглеждам и жадно попивам всички образи край мен. Пътувам. Всеки път, когато се опитам да стигна до моста, той се отдалечава. Насочва ме подръпването на кончето.

Стая. Бутони, лостове, лампички, екрани. Не, не съм управлявала космически кораб, но има звезда, кръстена на мое име. Излитам в Космоса, навлизам в хиперскорост. Едва в самия край забелязвам жената, която е управлявала кораба заедно с мен. Виждала съм я някъде по-рано.

Коридор. Малка стаичка. Младеж в бяло. Прокъсан подгъв. Бози крака. Усмивка. Звук. Мелодия. Музикални инструменти. Зареждане.

Коридор в бяло. Светлина. Балерина. Обувки, опрени по стените. Усмивка. Танц. Спечелено перо и подарена прегръдка.

Диско топки. Още музика и споделен танц. Прекъсване. "Вие още ли сте тук? Десет часа е! Ще се обадя на шефовете."

Асансьор. Празен коридор. Чадър, стигащ до земята. Весело момиче. Успяла съм да стигна. Извършила съм подвиг. Била съм много смела... Чадърът ме отвежда до пещерата.

Тъмно. Пусто. Просторно. Капеща вода. Звуци от невидими хора, които се настаняват покрай мен. Спокойствие. Ръце, които ме поемат и съпровождат нататък.

Към края.

Или пък началото.

Все пак, нали съм преродена?

19.03.2016

София

Билетчето

Спокойна привечер. Автобус. Аз седя на една от последните седалки и чета "Да убиеш присмехулник".

Задава се контрола и аз разсеяно изваждам картата си, но не мога да я подам, защото в този момент става Скандал. Жената до мен трябва да плати глоба. В портмонето има две пачки талони, но не си е направила труда да продупчи и един билет от тях. И се започва:

- Ама аз си имам билети, вижте.
- Да, но не сте си го продупчили.
- Да, ама имам.
- Трябва да платите глоба.
- Аа, значи циганите могат да пътуват без билет, а ние - не.

Обикновено се опитвам да не обръщам внимание на спорове в градския транспорт, но този път ми кипна. Какво общо имат тук циганите? В автобуса нямаше цигани. Имаше хора, които си бяха продупчили билетите; и една жена, която не беше.

Ама, нали, циганите.

Защо всеки път, когато трябва да оправдаем тарикатските си постъпки, даваме за пример онези, от които се възмущаваме? Нали уж се разграничаваме от тях? Не е ли целта да НЕ сме като тях?

- И как можете да глобявате редовните пътници, а пък нередовните все да се измъкват?
Каза жената, която единствена в целия автобус не си беше продупчила билета. И после имаше наглостта да напада хората, които просто си вършеха работата. Да им вменява вина за неща, които не зависят от тях.

Ама не може все с циганите да се оправдавате! Това НЕ Е оправдание! Това, че някой е агресивен и не спазва правилата, не означава, че имате право и вие да бъдете агресивни и да не спазвате правилата.

Така ли възпитаваме децата си? Че могат да не постъпват правилно, защото има други хора, които също не постъпват правилно? Че могат да се правят на тарикати, когато им изнася и после да се оправдават с онези, които обществото презира?

Не трябва ли да даваме добър пример? Не трябва ли да следваме добрите примери?
Защо тогава все с лошите се сравняваме?

______________
(И ако някой вземе да ми се заяжда, заради политическата некоректност на думата "цигани", просто да не си прави труда. Мисля, че от текста си личи за кой точно тип хора говоря.)

Моят януари

Януари започна с възхищение от едни страхотни прозорци и продължи с неочаквано приятно гледане на... Евроспорт. Виенската филхармония беше вълшебна, както винаги, но по-хубаво се слуша с мама. Пък и в Божурище се спи толкова спокойно!

След това имаше и няколко дни настървено чистене и подреждане. Бях решила да започна годината с хубави навици, но повсеместното разхвърляне е по-силно и скоро вкъщи отново се възцари хаос :) Затова пък успях да зашия копчетата на всичките си палта и да дам всичките си зимни обувки за поправка. Поне за снега бях готова.

Той заваля точно за края на ваканцията и с хлапетата изкарахме няколко пълноценни дни, пълни със снежни топки и смях. С януари дойде и поредният ми училищен експеримент - В. пожела да учителства цяла седмица вместо мен и аз се съгласих. Май се оказа доста по-трудно, отколкото си мислеше! За награда им разказах вица за водния козел.

Междувременно, в страната на порасналите хора, се занимавах с чужди проблеми и чужди драми. Защо ли? Нямам обяснение. Може би защото си нямам достатъчно свои. За първи път от страшно много време се наложи да посегна към Кутийката на Щастието. Тя съдържа най-хубавите ми моменти от последните две години и когато съм в лошо настроение, изсипвам съдържанието ѝ и започвам да чета и прелиствам, докато не намеря достатъчно топли спомени, за да ме развеселят.

През януари отново танцувах. С гордост мога да заявя, че не си счупих нито един крайник! Също така за пръв път от незнамсиколковреме отидох на Таласъмия в пълен комплект от ръце и крака. Бях блатна самодива и играх "Splendor" и листчета.

През януари обичах да слушам ето тази песен. Препоръчвам и анимационния сериал, от който е част.

Иначе цял месец четвъртъците ми се струваха като петъци. Почти всяка вечер прекарвах в игра на Don't Starve и си лягах късно след полунощ. Ставането, разбира се, беше проблем, но не толкова голям, колкото въпросът "Как, по дяволите, да мина поне четири нива на @#$%-то Spelunky?!".

А в един от най-"смачканите" си дни се прибрах у дома и там ме чакаше купчина палачинки. Ето един момент, достоен за Кутийката.

През януари успях най-после да довърша "Крадецът на книги". За нея ще разкажа отделно, защото го заслужава :) Други неща, които ме накараха да се усмихвам и да плача (най-често от радост), бяха новите епизоди на Steven Universe и коледния епизод на Doctor Who. Няма нужда да споменавам колко много ги препоръчвам, нали? :) Оставям ви с още една песен, която слушах отново и отново през изминалия месец. Тя даже толкова ми хареса, че успях да се науча да я свиря на укулеле!

Защо ме нямаше?

Всеки самоуважаващ се сталкер би забелязал, че от повече от две седмици изобщо не съм се мяркала из интернет-пространството. Ето и причината:

- Олеле, Мел! Как си? Какво се случи? Какво стана? Как си?

На 1 март (честита Баба Марта, в този ред на мисли) претърпяхме катастрофа някъде около Пазарджик. Аз лично нищо не помня, но ми казаха, че колата се превъртяла през покрив и се ударила в мантинелата, след което отново паднала на колела. Било доста епично и страшничко, не обвинявам мозъка си, че е решил да изключи. Никой друг от пътниците не е наранен сериозно, обрала съм почти целия демидж :)

Спокойно, жива съм (очевидно). Мърдам и заздравявам. Рисуващата ми ръка е счупена на няколко места, а другата - само на лакътя. Докато се възстановя напълно, ще се уча да рисувам с нея.

П.П. Отлагам шивашките услуги за по-добри времена.

Честит Рожден Ден!

Johari Window

Чували ли сте за Johari Window? 

Състои се от четири части: 

- първата се нарича "Arena" - това са нещата, които и ние, и останалите знаят за нас;

- втората е "Blind Spot" - нещата, които хората около нас знаят за нас, но ние вероятно не;

- третата е "Façade" - нещата, които ние знаем за себе си, но останалите не подозират; 

- четвъртата се нарича "Unknown" и представлява нещата, които или не се отнасят за нас, или никой не знае (вкл. ние самите).

Преди години си бях направила Johari Window и днес, докато попълвах поредния тест, който ме попита "Какво мислят за теб приятелите ти?", се присетих за него и реших да си направя нов. След това си помислих, че може старият все още да съществува и го потърсих. 

Оказа се, че три от шест качества в прозореца ми Arena са еднакви и в двете версии, а останалите са малко или повече синоними едно на друго. Уау! А казват, че хората се променят!

Но ако аз не съм променила начина, по който мисля за себе си, дали не съм променила отношението си към останалите? Нека проверим!

Ще попълните ли моят Johari Window?

Точка, точка, запетая

Това е броенката, която знам от Плевенския си дядо. С него съм имала шанс да общувам много кратко време, може би около година-две след раждането си. После е умрял.

"Точка, точка, запетая" е единственият ми спомен от него. Чисто визуално помня как стои над мен - не лице и не фигура, а по-скоро присъствие - как е поставил писалка в ръката ми и ми показва всеки елемент от рисунката, рецитирайки вълшебните думи, които вървят с нея.

Преди малко прерових Интернет и никъде броенката не беше във варианта на дядо ми. Особено е различен вторият ред - ту са "минус, скоба, закривая", ту "тире, минус, обиколка". Нямам никаква представа защо носът на дядовите човечета е бил кръстче. Нито пък знам защо калпака задължително трябва да има байряк.

Но всеки знае, че броенките от детството никога не трябва да се променят!

Сутрешно събуждане

Утре е Много Важен Ден. Замествам колежката от първа смяна и трябва да стана много рано, за стигна навреме за работа.

Поглеждам часовника - Лелее! Станало е 1:10! Прибирам всичко и си навивам часовника за 6 и половина.
Не, по-добре за 7. Така ще имам пет часа и половина сън, вместо пет.
Лягам и заспивам.

7:00! В просъница чувам звука от алармата. Мисля си, че натискам snooze. Какво са 10 минути в повече? Ако стана веднага, като бие втората аларма, няма да закъснея.
Втората аларма обаче не се включва и аз се притеснявам. Ами ако съм натиснала "stop" вместо "snooze" и вече е минал половин час? Скачам разтревожена от леглото и грабвам телефона. Часът е... 3:51.
Каквооо? Ама нали беше 7?! Явно съм сънувала.
Загасвам лампата и заспивам.

7:00! Събуждам се. Добре де, този път май нямаше аларма, може би е 7 без 10 или нещо такова. Всеки момент ще чуя звъна на телефона. Стоя будна и чакам, но алармата така и не се включва.
Поглеждам часовника... 6:20.
Заспивам.

7:00! Алармата пак не звъни, но този път съм сигурна, че е 7 без 1 минута. Биологичният ми часовник често ме събужда точно преди да звънне телефонът. Лежа и си мисля дали не съм пропуснала да подготвя нещо за днешния ден. Лежа още. Още мисля. И още лежа.
Абе, този часовник защо не звъни? Поглеждам го - часът е 6:35.

Предавам се. Явно мозъкът ми просто не иска да спи повече. Ще прекарам сомнамбулски половин час, докато стане време, а после ще тръгвам.

А на биологичния си часовник повече вяра няма да имам!

Това ми се случи вчера

Напоследък, откакто нямам месечна карта за градския транспорт, се придвижвам из София с колело. Вчера обаче се случи така, че ми предстоеше прекалено много разкарване и, за да запазя силите си за вечерната танцова репетиция, реших да прибягна до изпитания стар начин за придвижване в София.

Тръгнах от вкъщи пет минути по-късно, отколкото трябваше, и по целия път до спирката си мислех как няма да си хвана автобуса, как ще трябва да чакам 20-30 минути и как ще закъснея. Ядосвах се на себе си, задето не съм съобразила кога да потегля. И докато вървях, потънала в тези мисли, до мен спря кола. Прозорецът се свали и през него видях лицето на непозната жена.

- За София ли сте? - попита тя.
- Да.
- Искате ли да ви закарам? Знам колко е гаден градският транспорт по това време, пък и, честно казано, не ми се пътува сама.
- Нали няма да ме отвлечете и продадете в робство? - попитах с нервна усмивка.
- Разбира се, че не!

Нали знаете, че не е хубаво да се качвате в колата на непознат? Е, в случая се оказа ново запознанство и приятен разговор по целия път. Не знам какво ме накара да направя това, от което винаги съм се страхувала - дали защото беше жена, дали защото беше от моето градче, или просто заради някакво вътрешно предчувствие.

Вие бихте ли се качили?

Значка за шофиране

... или как си взех шофьорската книжка от първия път

Първо искам да уточня, че аз съм добър шофьор. Това е важно, защото по-нататък може да разкажа за неща, които да прозвучат така, сякаш не съм такава. Обаче съм.

След като се разбрахме по този въпрос, ще ви разкажа за моите шофьорски приключения.

Когато завърших дванадесети клас, баща ми веднага каза, че трябва да изкарам книжка. Не помня да съм спорила или да съм се зарадвала кой знае колко. Мисля, че го приех просто като следващата стъпка по пътя на израстването - завършваш училище, взимаш книжка, влизаш в университет и т.н.

Инструкторът ми беше възрастен, дебел и мустакат. По нрав приличаше на нещо средно между баща ми и учителката ми по рисуване. Тоест, беше взискателен и държеше да правя всичко, което каже, без да възразявам или да се обяснявам. Мисля, че на два пъти спирах колата, за да се наплача, но това далеч не беше най-страшното. Няколко поредни следобеда баща ми ме заведе на допълнителни уроци - извън града, насред полето, из черните пътища. Очевидно трябваше да се науча да карам офроуд :) Веднъж пък карахме из някакво селце, пълно с криволичещи улички и цял ден се учех да тръгвам от средата на някое нанагорнище, без да позволявам на гравитацията и инерцията да ме завлекат надолу. Честно, това беше най-напрегнатият следобед в живота ми! Затова пък всеки път, когато ме хване светофара на "Васил Левски" и "Дондуков", мислено благодаря за тези уроци.

По време на кормуването инструкторът ми предаде много важни неща - как се подкарва колата, какво се прави на гадни кръстовища, как се избягват дупки и т.н. Едно от нещата, които обаче не се сети да ми покаже, беше как се кара на заден ход и как се паркира. Тези неща научих години по-късно, когато вече имах своя кола, макар че карането на заден ход все още ме притеснява и по принцип го избягвам.

Изпитът ми беше лесен. Твърде лесен. Не мога да си обясня защо, по дяволите, не ме измъчиха, както са мъчили почти всички мои познати, когато те са взимали книжка. Всичко, което трябваше да направя, беше да изляза от един паркинг и да покарам пет пресечки направо, съобразявайки се с един светофар и една пешеходна пътека. Може би някаква роля е изиграл и фактът, че момчето, което изпитаха преди мен, и това не успя да направи...

Както и да е. Взех книжката (йей!), а няколко години по-късно баща ми ме сдоби и с кола.

Лека-полека овладях разните тънкости на шофирането, включително легендарното паралелно паркиране (което, смея да твърдя, правя доста добре за човек, който се е научил съвсем сам). Вярно, случвало се е да подпра или одраскам някоя кола на паркинг, но това обикновено се случваше на заден ход и бързо се изнизвах от местопрестъплението.

С моята кола съм преживяла множество приключения. Ходила съм на море, на планина, на редица ЛАРП-ове и най-различни други пътешествия. Много обичам да шофирам, чувствам се удобно и комфортно зад волана, спокойна и уверена. Казах ви, че съм добър шофьор! :)

Разбира се, не съм минала без произшествия. Първото ми извънградско пътешествие (към Пловдив, 2008г) беше прекъснато и от първото ми ПТП. Казвам "прекъснато", а не "завършило", защото огромната вдлъбнатина отстрани на колата ми изобщо не ми попречи да продължа пътуването, да стигна до ЛАРП-а, към който се бях запътила, да си прекарам страхотно, да се върна вкъщи и чак тогава да съобщя на родителите какво съм свършила :)

Второто ми ПТП, за съжаление, не беше толкова късметлийско (доколкото може да има нещо късметлийско в едно ПТП, разбира се). Всъщност историята е леко забавна, гледана от разстоянието на годините и опита. На връщане от едно море се отбихме с колата на един тридневен ЛАРП (Анево кале, 2009г, непрекъсната игра дори през нощта). Можете да си представите колко се спи на такова нещо. Вживяването беше голямо, спането малко и на връщане бях доста уморена, без да го осъзнавам. Умът ми се щураше и правеше лупинги, играейки си с някакви свои си идеи или неща, които е забелязал. Например, с факта, че колата прд нас няма регистрационен номер. Ама как така?! Това не е законно! Аа, ето го номера, на задното стъкло са си го закачили. Абе, и това не е правил... Ааа, по дяволите, стоповете светят стоповетесветятБАМ!

После се оказа, че номерът на другата кола бил в това състояние, защото преди няколко дни ги ударили по същия начин изотзад и той паднал :-P След близката ни среща на другата машина видимо нищо й нямаше, но предната част на моята Клио беше доста пострадала. Отне ни почти година, докато я оправим както трябва.

И, в общо линии, това са по-интересните ми шофьорски преживявания. Напомням още веднъж, че съм добър шофьор, в случай, че сте го забравили. Освен това от последния ми инцидент са минали толкова години вече, че едва ли има значение :)

Ако сте прочели всичко това, ви поздравявам горещо и ви каня на виртуален (или реален) чай в близките няколко дни. Мога да дойда да ви взема с кола, ако не ви е страх ;)

Lifescouts!

Вижте на какво попаднах днес! Един от любимите ми youtubе-ъри е решил, че не е справедливо само скаутите да получават значки за постижения, и затова е измислил свой начин да се хвали с нещата, които е постигнал. И понеже е доста известен в UK, инициативата му веднага е подета от множество хора.

Life Scouts е мястото, където можеш да споделиш своите интересни преживявания, да прочетеш за страхотните моменти на други хора и да се окичиш с онлайн значка, която да показва какво си направил до момента. Но не просто като умения и постижения, но още и като преживявания, спомени и истории.

Също така, при добро желание и наличие на излишни паундове, можеш да си поръчаш физически значки, които, ако видите клипчето на Алекс до края, изглеждат страхотно!

Ако имах Тъмблър (на който така и не успях да видя смисъла при наличието на всички други социални мрежи), щях да "закача" там всички значки, които имам. Но тъй като нямам, реших да ги пусна тук. И понеже към всяка от тях трябва да има история, очаквайте в близките месеци (или години, като се знам каква съм шматка) няколко интересни истории, свързани с различните преживявания, спечелили ми тези значки.

Това е списъкът на значките. Какви имате вие?

Driving Badge

Sunrise Badge

Picnic Badge

Archery Badge

Mountain-Climbing Badge

Karaoke Badge

Birthday Party Badge

Bike-Riding Badge

Camping Badge

Tree-Climbing Badge

Fishing Badge

Swimming Badge

Scrabble Badge

Perform On Stage Badge

Zoo Badge

Horse Riding Badge

Pet-Owning Badge

Skipping Badge

Baking Cookies Badge

Vlogging Badge

Origami Badge

Photography Badge

Piano Badge

Стига съм боледувала!

Вече ви разказах за неприятните ми преживявания с изгубения глас. Той се възстанови няколко дни след това, но кашлицата остана, а кърпичките за нос се превърнаха в новия ми най-добър приятел. В четвъртък миналата седмица очите ми започнаха да сълзят и горят, и се наложи да сваля лещите и да започна да им капя капки, за да ги успокоя.

Тялото ми доста настоятелно се опитва да ми привлече вниманието. Или пък явно е решило да ми отмъсти за нещо, известно само на него. Обаче как да го чуя като съм заета да мисля за всевъзможни важни неща? То не бяха сесии, практики, работа, конкурси... Няма почивка за мен. И знам, че не е хубаво да се оплаквам, защото има сума ти хора, които са по-зле от това, но въпреки всичко понякога ми се струва, че съм се нагърбила с повече, отколкото мога да се справя.

Без глас

Аз съм човек, който много обича да говори, да обяснява, да разказва, и най-вече - да пее. Музиката винаги е играла огромна роля в живота ми, а и винаги съм се гордеела, че имам хубав глас и пея вярно.

И ето, че от три дни насам не мога дори да говоря, а пък камо ли да пея.
Ужасно е.

Как се случи:
Миналата седмица преболедувах на крак обичайната за това време на годината настинка. Натъпках се с витамини и колдрекси и уж нищо ми нямаше. Даже през уикенда отидох до Варна, танцувах, смях се и пях, а после благополучно се върнах. Вярно, всяка сутрин се скъсвах от кашляне, но кой ти обръща внимание на тези неща - нали се случват всяка година и досега съм излизала от тях съвсем жива и здрава.

В понеделник бях окей. Беше ми свободен ден и го запълнх с подготовка за идващата седмица. Вечерта ходих на танци и активно проверявах дали мога да се отпусна достатъчно, за да се провиквам по време на хорАта.
Във вторник изнасях урок в рамките на практиката си и звучах съвсем малко по-дрезгаво от обикновено. Вечерта проведох разгорещена дискусия по едни ЛАРП-правила, в края на която можех единствено да шептя.
В сряда не можах да изнеса подготвените си уроци. Учителката ме извини, а до края на деня децата бяха разбрали, че не мога да говоря и се бяха струпали около мен да ме питат всякакви неща, гледайки с любопитство как точно ще им отговоря. Намериха се няколко момчета, които да превеждат на останалите какво съм искала да кажа. През целия ден казах около десет-двадесет думи общо.
В четвъртък сутринта намерих няколко звука, които можех да произнасям - 2-3 в долния регистър на гласа си и 2-3 в горния. Като цяло обаче почти не съм говорила.

"Учителска болест", го наричат хората. "Не се притеснявай, ще мине. Смучи някакви бонбончета за гърло."
"Ами ако не мине?", мисля си аз. "Ами ако остана така за цял живот и не мога да проведа един нормален разговор? Ами ако трябва да се откажа от преподаването, защото не мога да обяснявам уроците на децата? Ами ако никога вече не мога да изпея своите любими песни?!"

Честно, страх ме е. Сигурно ще мине, но в момента всичко, което си мисля, е че ме е страх.

Паяжини

Блогът ми отново потъна в паяжини и забвение. Единствената причина да не се чувствам твърде гузна от това е, че надали има много хора, които го четат изобщо. За тези трима-четирима души, които все пак го правят - извинявайте, пак ще дойдат времена на по-интензивно писане. Напоследък просто не ми се получава.

Разглеждам си започнатите статии (Blogger има тази функция - нещата, които не довършваш, се трупат като "чернови" до момента, в който най-накрая не решиш да ги публикуваш или изтриеш). Имам около десет. Тъжното е, че от всяка от темите би станало доста приятно четиво, ако не се разсейвах преди да ги довърша.

Дългите текстове се считат от повечето хора за отживелица. Те стават все по-трудни за писане във времената, в които едно чат-съобщение или един пост във фейсбуук са толкова лесни, достъпни и неизискващи кой знае колко съсредоточаване. Ето на, докато пиша тази публикация, аз в същото време слушам музика, чатя си с трима души и мисля как ще си взема изпита по предучилищна предагогика утре. Е, как да се концентрираш в писането и да не забравиш докъде си стигнал или какво си искал да кажеш?

--
Вижте, ако отговорите на тази публикация с някоя интересна думичка, ще се постарая да измисля нещо по темата - тъкмо съм започнала да се активизирам по тази линия.

Загубена

Имах една учителка в по-ранните ми години, чиято любима реплика беше "или е влюбена, или загубена". Не знам при мен кое от двете надделява, но със сигурност съм адски разсеяна.

Онзи ден, на Сталкерския ЛАРП. Тръгваме с една колежка-сталкер да обикаляме за артефакти, връщаме се и се оказва, че съм си затрила фенерчето по пътя. Това само по себе си е странно, защото играта беше посреднощ и фенерчето би трябвало да е било при мен през цялото време. Хайде наобратно с чуждо фенерче да търся моето. Не го намирам, връщам се - и ми няма ножа. Паднал, докато съм куцукала към Бара ("ранена" в престрелка с игрови оръжия).
Някъде между тези две случки си загубих и химикалката, която обаче, за разлика от горните два предмета, се намери (веднага след което се загуби отново). 

А в момента търся картичката, която прилежно бях надписала и приготвила на бюрото си, за да я изпратя до Германия. Изобщо - загубена отвсякъде!

Преписвачи

- Ти имаш ли пищови?
- Не, не ми трябват. Имам си четворка. Защо?
- 'Щото тя казА, че ще изпитва всички двойки за поправка.
- Ти двойка ли имаш?
- Ъхъ.
- Ама как така, не си ли преписвАл?! 

 Аз... не преписвам на изпити. Така де, поне откакто съм в университета. Предпочитам или да си знам материала, или да не се явявам, докато не го науча. Веднъж си позволих да получа тройка по милост и този факт все още ме човърка отвътре. Не беше приятно.

Едно време, разбира се, не беше така. В училище най-нормалното и разпространено нещо е да преписваш. Дори отличните ученици си имат някой предмет, който не им харесва особено и по който си казват, че не е необходимо да се учи - нали могат да си направят "пищовче".  В училище е яко да си мислиш, че си надхитрил учителите. Че за какви се мислят те? Само да ти пълнят главата с безполезни факти и да те мъчат с тестове, вместо да те оставят да се занимаваш с далеч по-Интересни и Важни дейности.

И изобщо не ти хрумва, че така ти не прецакваш Системата, а себе си.

The Top 10 Writers Block Quotes

Все още в такова състояние, все още търсеща как да се справи с него. Нарисувах една картина преди няколко дни, но нищо повече. Затова пък намерих в един блог ето това и реших да го запазя тук :)

 1. Writer’s block? I’ve heard of this. This is when a writer cannot write, yes? Then that person isn’t a writer anymore. I’m sorry, but the job is getting up in the fucking morning and writing for a living. ~Warren Ellis

2. I learned to produce whether I wanted to or not. It would be easy to say oh, I have writer’s block, oh, I have to wait for my muse. I don’t. Chain that muse to your desk and get the job done. ~Barbara Kingsolver

3. All writing is difficult. The most you can hope for is a day when it goes reasonably easily. Plumbers don’t get plumber’s block, and doctors don’t get doctor’s block; why should writers be the only profession that gives a special name to the difficulty of working, and then expects sympathy for it? ~Philip Pullman

4. I’ve often said that there’s no such thing as writer’s block; the problem is idea block. When I find myself frozen–whether I’m working on a brief passage in a novel or brainstorming about an entire book–it’s usually because I’m trying to shoehorn an idea into the passage or story where it has no place. ~Jeffery Deaver

5. You can’t think yourself out of a writing block; you have to write yourself out of a thinking block. ~John Rogers

6. There’s no such thing as writer’s block. That was invented by people in California who couldn’t write. ~Terry Pratchett

7. I haven’t had trouble with writer’s block. I think it’s because my process involves writing very badly. My first drafts are filled with lurching, clichéd writing, outright flailing around. Writing that doesn’t have a good voice or any voice. But then there will be good moments. It seems writer’s block is often a dislike of writing badly and waiting for writing better to happen. ~Jennifer Egan

8.Writer’s block doesn’t exist…lack of imagination does. ~Cyrese Covelli

9. Writer’s Block is just an excuse by people who don’t write for not writing. ~Giando Sigurani

10. Discipline allows magic. To be a writer is to be the very best of assassins. You do not sit down and write every day to force the Muse to show up. You get into the habit of writing every day so that when she shows up, you have the maximum chance of catching her, bashing her on the head, and squeezing every last drop out of that bitch. ~Lili St. Crow

Art-block

Как може една публикация да звучи толкова хубаво и гладко в главата ти, а когато я напишеш черно на бяло, да е толкова тромава и ужасна, че да се запиташ как, по дяволите, си решила, че точно това би било интересно по какъвто и да било начин?!

Точно това ми се случи днес, когато съчинявах наум новия си пост тук. Изобщо не мога да се съсредоточа да напиша или нарисувам нещо смислено, и това не е от вчера. Мисля, че имам нужда от нов проект, но не мога да реша какъв да бъде. Трябва да се накарам да започна да рисувам или пиша! Останалото ще си дойде само.

Предложете ми нещо нестандартно! :-)

Честит Рожден Ден! :)

Беше много хубаво отпразнуване! Тази година за пръв път се откъснах от домашната среда и предпочетох парка като място за моя рожден ден и си изкарах чудесно. Видяхме се, играхме федербал, приказвахме си, смяхме се, ядохме торта...

Всеки от присъствалите се сдоби с поредния подарък в стил "Пипи" или "Хобит". Ако случайно не знаете, на всеки свой рожден ден Пипи Дългото Чорапче раздава подаръци вместо да получава, а хобитите също имат навик да подаряват неща (т.нар. матоми) на своите празненства.
Тази година моите подаръци бяха стъкълцата, които намерих на Варненския плаж през май, специално подбрани и изрисувани с акрилни боички.

Също така, въпреки че бях помолила да не го правят, повечето от прекрасните ми приятели ми донесоха подаръци. Чудесни са, всичките до един!
Имам си сандали за ходене на далечни и близки пътешествия, флашка с музика за добро настроение, огледало в комбинация с хубав спомен, чудесни лилави обици и пръстен, зелена елфическа огърлица, шах, за да се опитам да си развия (логическото?) мислене, тетрадка с бели листа в комплект с цветни моливи, уред за обезкостяване на череши (полезно!), прекрасно станиолено цвете и, да не забравяме, един килограм страхотни бонбони! :)

И тортите, на които, уви!, нямам снимка! :( Бяха много вкусни, дори онази, която направих аз за десет минути сутринта преди събирането.

Догодина пак! И по-весело! И по-хубаво! И по-летящо!
Благодаря, че ви има, приятели! :)