Абитуриенти

Четиринадесет абитуриента.

Няколко крачки до сцената. 

Толкова много неизказани отношения. 

Първо на сцената извикват момчетата. Те са малцинство, всички са с костюми освен един, който е по дънки и с тениска. Той не изглежда особено заинтересован от случващото се около него.
Започват да викат момичетата. Един слабичък младеж с хубава синя риза се спуска да ги посреща и да ги съпровожда под ръка. Изглежда популярен - всички момичета му се усмихват и с удоволствие му подават ръка.
На второто момиче един от другите младежи се усеща, че може би и той трябва да отиде да посреща дамите, и тръгва към тях.
Само че те не искат да ходят с него до сцената. Той е висок, с елегантен червен костюм, но е леко пълен. Първият младеж (със синята риза) снове по червения килим межу сцената и дамите, хваща ги под ръка и ги води, а от всякъде снимат. Младежът с червения костюм стои объркан до дамите и им подава ръка, само за да бъде пренебрегнат.
Най-после едно момиче се смилява над него. Може да го прави от приятелско чувство, но дали не е, защото смята, че синята риза няма да поиска да я хване под ръка? Тя също е пълна, а както знаем, това е ужасно престъпление сред младите. След като я извежда до сцената, червеният костюм не се връща да съпровожда другите момичета - видял е, че от това няма смисъл.
Церемонията продължава. При дамите настава суматоха. Не се чуват думи, но движенията са резки и отсечени. Появява се едно момиче по дънки и блуза и минава по червения килим самó, отказало ръката на синята риза. По-нататък ще забележа, че това момиче единствено попива думите на водещата с внимание.

Абитуриентите говорят, викат на сцената учителите си, прощават се, раздават подаръци. Отличниците (сред тях е и червеният костюм) получават грамоти.

А единственото, за което аз мога да си мисля, е колко тесногръди са хората, дори и в такъв тържествен ден. И как за някои младежи последният учебен ден означава оттърваване от една среда, в която никога не са били приемани.

Билетчето

Спокойна привечер. Автобус. Аз седя на една от последните седалки и чета "Да убиеш присмехулник".

Задава се контрола и аз разсеяно изваждам картата си, но не мога да я подам, защото в този момент става Скандал. Жената до мен трябва да плати глоба. В портмонето има две пачки талони, но не си е направила труда да продупчи и един билет от тях. И се започва:

- Ама аз си имам билети, вижте.
- Да, но не сте си го продупчили.
- Да, ама имам.
- Трябва да платите глоба.
- Аа, значи циганите могат да пътуват без билет, а ние - не.

Обикновено се опитвам да не обръщам внимание на спорове в градския транспорт, но този път ми кипна. Какво общо имат тук циганите? В автобуса нямаше цигани. Имаше хора, които си бяха продупчили билетите; и една жена, която не беше.

Ама, нали, циганите.

Защо всеки път, когато трябва да оправдаем тарикатските си постъпки, даваме за пример онези, от които се възмущаваме? Нали уж се разграничаваме от тях? Не е ли целта да НЕ сме като тях?

- И как можете да глобявате редовните пътници, а пък нередовните все да се измъкват?
Каза жената, която единствена в целия автобус не си беше продупчила билета. И после имаше наглостта да напада хората, които просто си вършеха работата. Да им вменява вина за неща, които не зависят от тях.

Ама не може все с циганите да се оправдавате! Това НЕ Е оправдание! Това, че някой е агресивен и не спазва правилата, не означава, че имате право и вие да бъдете агресивни и да не спазвате правилата.

Така ли възпитаваме децата си? Че могат да не постъпват правилно, защото има други хора, които също не постъпват правилно? Че могат да се правят на тарикати, когато им изнася и после да се оправдават с онези, които обществото презира?

Не трябва ли да даваме добър пример? Не трябва ли да следваме добрите примери?
Защо тогава все с лошите се сравняваме?

______________
(И ако някой вземе да ми се заяжда, заради политическата некоректност на думата "цигани", просто да не си прави труда. Мисля, че от текста си личи за кой точно тип хора говоря.)

Паяжини

Блогът ми отново потъна в паяжини и забвение. Единствената причина да не се чувствам твърде гузна от това е, че надали има много хора, които го четат изобщо. За тези трима-четирима души, които все пак го правят - извинявайте, пак ще дойдат времена на по-интензивно писане. Напоследък просто не ми се получава.

Разглеждам си започнатите статии (Blogger има тази функция - нещата, които не довършваш, се трупат като "чернови" до момента, в който най-накрая не решиш да ги публикуваш или изтриеш). Имам около десет. Тъжното е, че от всяка от темите би станало доста приятно четиво, ако не се разсейвах преди да ги довърша.

Дългите текстове се считат от повечето хора за отживелица. Те стават все по-трудни за писане във времената, в които едно чат-съобщение или един пост във фейсбуук са толкова лесни, достъпни и неизискващи кой знае колко съсредоточаване. Ето на, докато пиша тази публикация, аз в същото време слушам музика, чатя си с трима души и мисля как ще си взема изпита по предучилищна предагогика утре. Е, как да се концентрираш в писането и да не забравиш докъде си стигнал или какво си искал да кажеш?

--
Вижте, ако отговорите на тази публикация с някоя интересна думичка, ще се постарая да измисля нещо по темата - тъкмо съм започнала да се активизирам по тази линия.

I Can Relate

Един разговор отпреди известно време:

- Как си с гаджетата? 
- Нямам гадже в момента, но и да ти кажа честно, не държа особено да имам...
- Защо? (поглежда със съчувствие) Била си наранявана преди? 
- (замисля се) Не, не особено. Почти не. Даже май изобщо. Просто съм имала много дълга връзка и след като тя приключи, малко или повече съм загубила вярата, че такива неща могат да се получат, В дългосрочен план поне. "Завинаги" и тям подобни...

Нормално?

"Ти за 350 лева много ясно, че няма да работиш добре и ще бъдеш груба с хората. Нормално! "

Това долетя до слуха ми днес по време на обяд в стола на университета. Две колежки, обучаващи се за учителки, говореха за бъдещето си и възможностите, които то им предлага.

Репликата по-горе ми направи силно впечатление. Наистина ли е нормално да се държиш зле с хората, само защото получаваш малка заплата? Нима отношението ни към хората се дължи на парите, които изкарваме?


:-(

Свобода, Сигурност, Спокойствие

Свобода.
Знанието, че можеш спреш и да си тръгнеш когато пожелаеш, защото всъщност няма от какво да си тръгваш.

Сигурност.
Чувството, че нищо не може да те нарани и че ти няма да нараниш, защото няма какво да бъде наранено.

Спокойствие.
Усещането, че всичко е точно такова, каквото трябва да бъде, независимо какво е.

Защото няма очаквания, няма илюзии и обещания. Нищо не те задържа, не си обвързан с нищо. Живееш в безвремие, изпълнено само със сега.

The ABC's of Genuine Happiness

Това е нещо, което си заслужава да се запази и да се поглежда от време на време :)

A ccept your reality

B e present. Be bold.

C reate something exciting.

D rink plenty of water. Dance.

E xercise daily. Eat fresh foods.

F eel your emotions. Face fear.

G o outside and observe nature. Give.

H ug often. Help others.

 I  gnite your passions.

J ump through your comfort zone.

K iss passionately. Keep looking forward.

L augh. Love. Learn to let go.

M editate daily. Make goals.

N ever give up what you want.

O wn a pet. Observe beauty.

P aint. Play an instrument.

Q uit a bad habit. Quiet your mind.

R ead. Relax. Reinvent yourself.

S mile. Sleep. Simplify.

T ake power naps. Talk wisely.

U nleash your strengths.

V ent. Visualize your dreams.

W alk. Write. Watch the sun set.

X erox your smiling face.

Y ell less. Yield to your thoughts.

Z ap negativity.

Ще отслабвам!

Замислих се защо се засмивам, когато някой ми каже, че е решил да отслабва. Или да се научи да свири на пиано. Или да откаже цигарите.

Може би защото не вярвам в истинността на намеренията. Не виждам защо, казвайки нещо, това да означава, че ще го направиш. Не е ли по-добре да си го правиш, без да вдигаш шум около него, и, когато си го постигнал, да отбележиш - "Аз пък отслабнах". Или "Аз пък не съм пушил/а от три месеца и си ми е добре".

Вероятно самото произнасяне на намерението го прави по-истинско. Може би като си го повтарят, хората се самоубеждават, че е нужно, или че наистина искат да го направят. И въвличането на близките им по някакъв начин ги задължава все пак да опитат, ако не друго.

Но ако кажеш, че ще направиш нещо и после не го изпълниш, това не е ли все едно да си излъгал? Все едно да си предал доверието, очакването на останалите, да си се провалил?

Помня как преди няколко години си направих списък с New Year's Resolutions. Защото беше модерно и защото бях вдъхновена от една реклама във вестника, разположена на цяла страница и пълна със смислени обещания.
Помня как успях да съставя един хубав списък от 7-8 точки, между които да препрочета "Властелинът на пръстените", да си взема всички изпити и да отида на зъболекар. Познайте колко от тях изпълних.
Нито едно.

Това, че си написал нещо на листче или че си обявил на света, че ще го направиш, не означава, че ще успееш, нито че ще опиташ достатъчно усърдно. Направи го и чак тогава се хвали. Защото... точки се дават за изпълнена мисия, а не за намерения.

Тефтерчета - избрано

Днес препрочитах едно старо тефтерче, от периода март-ноември 2009г. Забавно ми беше да го разглеждам. Имаше страшно много неща - описания как ми е минал денят, бележки под линия за всякакви неща, преписани текстове на песни, напомняния по университетски дела, рисунки, идеи за интересни кройки, препоръчани филми/песни, части от разкази, изсушени листа и цветя, пера. Тук предоставям колекция от най-забавните и интересни неща, които открих. 

Enjoy! :)

25.05.2009
На отиване видях нашия влак, Божурския. В покрайнините на Варна! Е, признавам, може и да не е бил точно същият, но много приличаше. Същият опърпан вид, същият тухленочервен цвят, същата форма... и най-вече същите графити! Усмихнах се, когато го видях там на резервните релси. Спомних си нашите стари пътешествия по ЖП линията. За "аучите" и сладоледа. И за това как всичко бе различно от сега.
--
От детския кът: 
- Ако някой ми каже, че съм лоша, ще го ударя по бузата!
- И така ще докажеш, че си добра ли?
- Да! (Мая, 4г.)

- А това какво е? Камион?
- Не. Бетоновоз. (Тео, 2г.)

- Аз съм Оптимус Прайм!
- Аз пък съм баба ми! (неизвестни дечица)
--

11.06.2009
Всъщност май гледането през прозореца е като слушането на музика. Отивам да гледам през прозореца, значи.
--

Верига детски магазини "Супер Мечо". Оптика "Иисус". Заложна къща "Титаник".
--
волнодумец
--
10.07.2009
Огромен двор. Място за игра на футбол. Цветна градина, заобиколена от ягоди и чимширови храсти. Дървета за катерене. Сигурна съм, че някъде, някога, е била окачена люлка!
Мирише на старо дърво, на зелено, на "вкъщи". Звук на вятър, на река, птички чуруликат.
Прекрасно е!
--
Клара за пореден път се убеждаваше, че трябва да си умрял поне веднъж, за да можеш да разбереш колко страхотен е животът. 
Баронът правеше някакъв ритуал, свързан с много ръкомахане, в резултат на който в кръга започваше да се оформя мрачен силует. Имаше зъби. И нокти. И слузеста, лигава кожа. Беше великолепно!
--
Как е възможно да бъдеш по-свободен, когато си максимално ограничен?
--
Идеи за неща: 
- тъкан от хартиени ленти
- отпечатък с гъба
- фигурки от хляб
--
ОБИЧАМ ТЕ е абревиатура, която означава Обединена Българска Институция за Чревоугодничество и Абстрактни Меланхолии в Техническата Ера.
--
Днес е студено. Котката ми е будилник. Не харесвам хора.
--
It's hard to do what you're told if nobody told you what to do.
--
И бисери:
- Кажи му, че и с хубава коса е къс.

- (шофьорът) Извинявайте, че карам с гръб към вас.

- Тея полицаи дебнат за засилили се към тях дебили.
- Ама ние не сме се засилили!

- На мен ми се спеше, но не успях да заспя, защото бях твърде разсеян.

Размишления

Животът си върви, а ние подтичваме край него. Участваме ли в събитията, които ни се случват? Понякога да, друг път не. По-често не. Само гледаме отстрани и ни се струва, че всичко е наред и че животът трябва да бъде точно такъв. Лесен, прост. Изпълнен със съзерцание и без да ни засяга пряко.

И седим и си мислим как заслужаваме да ни се случват все хубави неща, и само хубави неща. И колко не е честно да ни боли и да страдаме.

Наскоро се опитаха да ме убедят, че хората не са създадени, за да им е хубаво и никой не приема, че да си щастлив е нормалното положение на нещата. Хората трябвало да са болни и нещастни, за да се чувстват хора. За да знаят, че са живи.

Моля?

Този начин на мислене ме ужасява. Не е много далеч времето, в което и аз смятах, че болката е хубаво нещо, защото показва, че ни е грижа. Нещастието ни приковава към едно минало, поглъща ни и ни казва как всичко хубаво, което е могло да се случи в нашия живот, е приключило с това, което сме загубили. И ние никога няма да бъдем щастливи отново, затова хайде, моля, или да започнем да се оплакваме на всички свои приятели, или да си страдаме безропотно в ъгъла.
Или пък да свършим с всичко веднъж за винаги.

Толкова е просто да се предадем! Да повярваме, че няма смисъл да се борим за "ефимерното" щастие и да потънем в тъгата си, докато се самоунищожим!

Да, обаче животът продължава, колкото и да не ни се иска. Болката е болка до едно време. Докато й позволим. После идват нови хора, нови неща, нови ние. Ако само отворим съзнанието си към милионите възможности, които стоят пред нас, ако само погледнем отвъд прага на своята тъга и самота! Цели светове, цели Вселени чакат само да разтворим криле и да полетим в тях.

Защото сме достатъчно силни и свободни, за да ни никнат пера.

За Приятелите

Приятелят - различен и еднакъв -
със свои мисли и със собствен глас.
Но който в радостта ми не е плакал
и не е пял, когато плача аз.
Със него двойно на света живея,
но без да бъда тъмно раздвоен
със него общо, под една идея
върви несъвършеният ми ден.

(Георги Константинов, из "Есенно признание")

Казва се приятел пръв,
но защо е той такъв?
Затова че пръв полита
в огъня да те спаси,
пръв и без да се запита
прав ли си или не си.
Пръв за теб леда пролазва,
пръв за теб пролива кръв.
Ето затова се казва,
че приятелят е пръв!

(Валери Петров, из "Пет Приказки")

Първо за него пред себе си мислиш,
Радост изпълва душата, когато е радостен той.
И всичко за него готов си да жертваш:
Ясно е тук всичко - приятел е твой.
Тъгата наравно със него споделяш,
Единствено с него намираш покой.
Лесно е всичко на тоз свят да поправиш,
Имаш ли верен приятел до себе си в бой.

(Mellindor, "Приятели")

За хората, които искам да видя, а все не остава време
За тези, които са ми помагали някога и които ще ми помагат винаги
За тези, които мислят за мен с топлина отвътре
За тези, които ми липсват до болка
За тези, които наричам "приятели"

... обичам ви...

Крещи ми се.
И ми се тича. Диво, лудо, безпаметно. Само нека не помня нищо!

Колко е тъпо! Когато осъзнаеш колко ти липсва човек, когото си загубила безвъзвратно и се сетиш как в последните му месеци не си намерила и един час, в който да си поговориш с него! Когато някой, който не му е бил близък тогава, сега седи и разтръбява на света колко този човек му липсва, а ти кървиш отвътре и не можеш да се принудиш да кажеш на някого какво чувстваш! Какво е това? Ревност? За какво, за паметта му? Глупости! Ако наистина вижда, ако наистина знае, той ще вижда и ще знае дали ми липсва или не. За какво тогава? За сравнение? За поза? Нима нямаше други, които бяха по-свързани с него, нима те не страдат повече от мен? Имам ли право да се ядосвам на хората, които смятам за неискрени и преувеличаващи само защото аз се смятам за по-засегната от тях?

...Загубих костенурката. Всичко това е защото... я загубих.
Какво ще правя сега?

"Don't tell me what I can't do!"

Много е неприятно, когато близките ми ме разубеждават от някоя идея с доводи като "това не може да стане" или "така стоят реално нещата". Защо пък да не може да стане? Защо пък да не може поне да опитам?

Знам, правят го защото се страхуват да не се разочаровам или да не падна от високо. Приятели са все пак... Но нима трябва да ме разубеждават от всичко още преди да съм започнала? Нали ако нищо не опитам, не само никога няма да се проваля, но и никога няма да успея!

Какво им пречи да ме подкрепят или помогнат със съвети как да стане идеята ми реалност, вместо просто да ми казват, че не може? Какво им пречи, ако не могат да направят горното, просто да замълчат и да се усмихнат на моята вяра и надежда, че мога да направя нещо красиво или значимо?

Може би просто не обичат мечтатели... Може би са затънали в сивото си, безкрайно заето и сериозно ежедневие на "успели хора" и, смятайки това за единствения правилен начин, се опитват да направят всички други като тях.

Но аз не искам да стана сива и сериозна! Аз искам да правя нещата, които харесвам, нещата, с които знам, че ще бъда полезна. Искам да бъда себе си, да не правя компромиси с това, което съм и което искам да бъда! Искам да вярвам, че ще успея в това, което правя. Нали ако не вярвам в нещо, то никога няма да стане реалност! А аз вярвам, че ако не обичам това, което правя, никога няма да успея в него.

И, моля ви, не попарвайте ентусиазма ми така лекомислено! Оставете ме да бъда оптимист , защото и оптимистите успяват, колкото и да не ви се вярва!

С цвят на шоколад

Новият изглед на блога ми е с цвят на шоколад. Мисля, че дори само това заслужава нов пост!

Иначе:
- Останаха ми само два изпита, като само един от тях е труден :)
- Рождения ми ден наближава и ставам все по-нетърпелива.
- Непрекъснато сънувам морето!

А пък днес без да искам написах две есета на една и съща тема,. Ще пусна тук онова, което смятам да не предавам, защото ми звучи прекалено неформално. Дано ви хареса :)

----------------

„Човекът е социално животно”, казал някога Аристотел. И днес мнозина повтарят сляпо неговите думи, без да се замислят.

Какво означава да си социален? Да общуваш. С другите хора. Да се запознаваш, да говориш с тях, да разменяте мнения, мисли и жестове. Да ги опознаваш, независимо за колко време ще си с тях.

В днешно време хората общуват все по-малко. Навремето средният човек е давал мило и драго, само и само да се запознае с някой нов, ралзичен от него, и да обмени опит и идеи. Днес всеки е вглъбен в себе си, в собствените си чувства и мисли, без да го интересуват останалите. Живото общуване е заменено от виртуалното – където не можеш да видиш, да пипнеш събеседника си. Сякаш за всички това е много по-удобно от срещите с истински хора – докато на екрана мигат само буквички, ти можеш свободно да поддържаш илюзорния образ, който сам си създал за събеседника си и общуването ви.

Друго си е общуването наживо. То е опасно, понякога неприятно. Илюзиите траят много по-кратко, защото виждаш ясно какъв е човекът срещу теб, пък и той теб също.

Истинските хора говорят шумно и несвързано. Кискат се и се подиграват с другите. Имат безброй предразсъдъци, които често свободно и на висок глас разгласяват. Истинските хора сочат и говорят зад гърба ти. Те се оригват, потят се и миришат лошо. Понякога си говорят сами или си търсят ского да се скарат и сбият.

Истинските хора са... е, хора. Социални, но все пак животни. И в едно голямо населено място трудно можеш да живееш независимо от тях. Срещаш ги по улицата, на опашката, по масите в заведенията, в автобуса.

Какви ли не начини измисляме, за да се изолираме от тях! Гледаме много замислено и празно през прозореца, говорим си с някой познат по телефона, пускаме силна музика и си слагаме слушалки, вглъбяваме се в някоя книга, дори понякога се правим на заспали. Решително издигаме стена, която да ни разделя от останалия свят и неговите хора.

Сядането на свободна седалка в автобуса не е нищо повече от още един способ за постигане на нашата изолация. По същия начин предпочитаме да седнем на свободна пейка в парка или на празна маса в претъпкано заведение: за да не ни се налага да общуваме с непознати хора.

Истината е, че просто обичаме да си говорим само с онези, които избираме сами. Защо ли? Защото се плашим от неизвестното, от непознатото. Един единствен неприятен опит е достатъчен, за да ни насади предразсъдъци и да ни накара да се държим неприветливо, дори агресивно. Това се превръща в неприятен опит за някой друг, който започва да се държи по същия начин... и така колелото се завърта, а ние продължаваме да съществуваме, оргадени със стени от останалия свят.

Разни безобразни

Щях да пиша пост за отиването си до Черни връх, но така и не стигнах до това. Беше страхотно, всичко ме боля после, но бих отишла пак :P

Купих си черна химикалка, която е чудесна и с която се рисува невероятно лесно. И все хубави неща излизат! Изгубих я същия ден, но после си купих още една.

Започнах да правя красиви тефтерчета съвсем като истински. Когато направя повече от три, ще ви ги покажа! :)

Открих един стар разказ и ми се дописа отново, само че ако осъществя това си намерение, ще има дооста да го променям.

Направиха новата детска градина, но още не съм отишла да я видя. Много е красива, светла и просторна - точно каквато трябва да бъде!

Непрекъснато се сещам за един специален приятел, който ми подари костенурка - същата онази, която някой ден ще полети. Толкова много спомени имам от него, и толкова още са избледняли с времето...

Искам да започна да се вглеждам в детайлите и да ги помня. Те са в същината на нещата! Миризмите, липсващите копчета, стърчащите кичури коса, трапчинката на бузата. Някога съм ги забелязвала, в старите ми разкази изобилства от тях!

И трябва най-сетне да се възползвам от сезона на черешите. Обичам череши!

Полиция на мислите

Малко преди да стана от леглото днес сутринта, сънувах един стар познат, чиято липсва усещам от време на време и ми става мъчно, че вече му нямам никакъв начин да се свържа с него. Ние... не бяхме кой знае какви приятели, но той със сигурност остави една доста ясна следа в начина ми на мислене и възприемане на света.

В съня ми този човек каза нещо крайно непривично за него. Не мисля, че някога би го казал наяве, освен ако не иска да го използва като сарказъм. А именно:

"Може би трябва да направим полиция на мислите. И всеки, който мисли тъжни неща, да бъде пращан на дълга ваканция в затвора, докато не се поправи"

Аз тъкмо започвах да споря с него, че не трябва да се прави такова нещо, когато осъзнах, че сънувам и побързах да стана и да си запиша тази странна фраза.


Какво ще кажете, трябва ли да има полиция на мислите? :)

За нещата, които исках да напиша, но не успях

Първото е "диетата" ми. За това как първо четох, после опитах едното, другото и третото, за слабата ми воля и желанието ми да се отдавам на изкушенията. И дали ще има ефект при тези условия?

За жестокостта към животните, която никога не съм обичала да коментирам. За това, че не съм сигурна дали ще предизвика у мен твърде силни чувства или... никакви. За това колко бях ядосана на онзи баща, който стоеше усмихнато-безучастен, докато гледаше как двегодишното му момиченце рита със злост оградата, зад която лаеха раздразнените кучета. За това как му стана неудобно, когато спрях до тях и ги загледах с неодобрение, но престана да възспира малката в мига, в който отминах.

За обикалянето на църквата и мислите дали то означава нещо за мен или не. За това как ми се искаше всички да обикалят безмълвно, всеки със своите мисли и грехове, а не обсъждайки снощния купон.

За човека, когото измислихме със Сев и кръстихме Серафим. За неговата самота и съзерцаване, за незнанието му дали може да ходи или не. За жената на брат му, която му носи храна всеки ден и не е сигурна дали го обича или не.

За Великденския обяд и за това как се почувствах съвсем излишна в собственото си семейство.

За това как няма на кого да кажа всичко това и да ме разбере, и да не ме съди, и да не се опитва да ми повдигне изкуствено настроението. За това как искам да потъна надълбоко в себе си, но трябва да се преструвам, за да не загубя хората около себе си.

Най-ценното съкровище на земята...

Първото ми есе за тази година :) По предмета имам шестица и не знам каква част от нея е за есето, но във всички случаи аз си го харесвам :)

Най-ценното съкровище на земята е заложено в човешката личност

Какво си представяте, когато чуете думата „съкровище”? Пиратски сандък, претъпкан с монети? Древно-тракийски златни накити? Купчина дрънкулки, върху които лежи дракон? Или кичур коса от любим човек; камъче, намерено на специално място; първата рисунка на вашето дете?

Всяка култура – и всеки човек – възприема понятието „съкровище” по различен начин. Дали това ще произтича от общоприетите и наложени от масата представи за ценно и важно, или от личните възприятия и опит, за всеки човек „съкровището” е уникално и единствено.

Попитах няколко деца какво е за тях най-голямото съкровище. Разбира се, първият отговор бяха „парите”, „количката ми”, „PSP-то” (PlayStation Portable). Но когато ги помолих да се замислят и потърсят нещо нематериално, което да е най-ценно за тях, веднага изникнаха неща като „приятелите”, „здравето”, „родителите”, „любовта”. След това трябваше да облекат тези Големи Думи в рисунка – оказа се, че за всяко от тях разбиранията за приятелство, любов и грижа са различни.

Но именно в това разнообразие се крие истинското богатство на човечеството. В една единствена личност съществува цяла Вселена, цял един свят, готов да се разгърне при най-малкото предизвикателство на въображението. Дали този свят ще го превърне в творец, учен, музикант или лидер, никой не може да каже предварително, но дори това крие своя чар. Детето е един малък човек – то може с думите, действията и мислите си да промени всичко около себе си. В него се крие потенциала да сътворява и разрушава, да измисля добро и лошо, да влияе – както положително, така и отрицателно - на другите около себе си и на техните възприятия.

Всяко дете е като неотворен сандък, пълен с истинско човешко богатство. Човек може да наднича през ключалката на този сандък, може да предполага или да се надява какво има вътре, но само толкова – всичко истинско и съществено е „невидимо за очите”, скрито и очакващо своето пробуждане.

Съкровището на човешкия живот се трупа най-напред от чисто сетивните възприятия – вкус, мирис, допир, слух, зрение. След това идва ред на възрастния, който, без да е отворил още сандъка, трябва да сложи в него толкова опит, колкото може да му предложи, както и толкова мъдрост, колкото детето може да поеме. Той може да му даде и възможността самó да разшири и дозапълни знанията си, но нищо повече. После единствено може да чака детето да намери правилния ключ, който ще пусне на свобода величието, криещо се в него. Защото дори и най-малкият човек е велик сам по себе си.

Ето защо най-голямото съкровище на земята наистина се изразява в нейните хора. В нещата, които те мислят, в нещата, които правят, в наследството, което оставят. В децата им. Нека никога не оставяме нашето богатство на произвола на съдбата!

За спасяването

Винаги съм искала да имам някой, който да може да ме спасява от разни неща. От мъката ми, от досадата, от самотата. От задълженията, които не харесвам, от хората, от които се страхувам, от нерешителността, която ми пречи. От самата мен.

Разбира се, отдавна съм се убедила, че такъв човек не съществува. Съществувам само аз, в моята Вселена, която съм създала по свой образ и подобие. Единственият, който може да ме спаси от каквото и да било, това съм аз. И най-лесният начин е да няма от какво да бъда спасявана.

Но е трудно. Дяволски трудно.

"Най-лошото е, че всеки иска някой друг
да му прочете мислите и да нареди света
според желанията му."
Тери Пратчет

Ах, на баба талантливото момиче!

Събраха се роднините онзи ден и, както обикновено се случва на подобни събирания в нашето семейство, поискаха да видят/чуят наживо талантите на най-младите от семейството. Сиреч, на мен и брат ми. Все едно сме на 5 годинки и трбява да им изпеем песничка или изрецитираме стихотворение! *прави гримаса на крайно недоволство*

Братовчедката, която не познавах до онзи ден и чието име така и не запомних, ме погледна с явно съчувствие, но нямаше какво да се прави - извадих някакви блокове с рисунки и ги дадох на лелите и бабите.

Пък като се започна едно цъкане, едно ахкане, едно възхищаване... Ах, колко били хубави! Ах, какъв талант! Ах, как съм била роден художник!

И после, разбира се: Ах, как съм щяла да покоря света с моите рисунки. И Ах, как съм щяла да стана най-великия художник. Пожелаваха ми, поиграха си на насърчаване и възхваляване... Много мило.

Те изобщо не знаят какво се иска, за да бъдеш "истински художник"... Нямат представа какви са те. Съвсем не са наясно какво се търси на пазара и как не съществува професията "художник". И, тъй удивени от моите фантазни герои, ми пожелават да си ги рисувам и с тях да стана известна... а не знаят, че това е почти невъзможно и че не можеш да живееш от измислени герои.

Да, имаха само хубави намерения в своите ахкания и възхитени подмятания... но с какво ми помогнаха? С нищо. Само ми напомниха колко приказките на баба се отдалечават от истината и реалността.

Е, благодаря, роднини...
Няма що.


P. S. Днес пуснах отговори на около 20 обяви за работа, а искам с цялото си сърце само една от тях. Дали ще я получа? Хайде на томболата, народе! Кой ще спечели?