Из старите папки със спомени

   Водното Драконче беше болно. Дали го беше хванал драконов грип или драконова настинка - никой от сериозните драконови доктори не знаеше. Но то вече два дни не излизаше навън. И го болеше гърлото, и имаше температура, и се чувстваше отпаднало... 
   На лилавата птичка ѝ липсваше Дракончето. Липсваше ѝ веселият му смях, чудните му приказки, волния му полет над поля, гори и планини. Липсваше ѝ светналият му лик. 
   Затова тя реши да посети болното Драконче и да му донесе подарък. Изпърха до пещерата му и почука с човка по едно камъче. 
   - Влизай, птиче мило - дочу се тих глас от вътрешността. 
   Хвъркатото полетя над сталагмитите, наведе главичка под сталактитите, заобиколи два сталактона и се качи в една от най-горните зали на пещерата. Там завари Дракончето, седнало на един плетен стол с димяща чаша чай в ръка и оранжева кърпа на болното си гърло. Из въздуха се носеха светлинките на свещи и нежният аромат на далечна Индия. 
   Птичката кацна на пода, покрит с килим от цветен восък, и се превърна на момиче. Роклята ѝ бе лилава, а погледът -  небесносин. Бе прихлупила едната си шепа плътно върху другата и стискаше между тях нещо, което Дракончето не можеше да види. 
   - Здравей, Флайче! - поздрави лъчезарно птичката-момиче. - Как си? 
   Дракончето остави чашата чай, посочи гърлото си и после с две ръце наподоби птица. 
   "Гласът ми... отлетя" - означаваше този странен жест. 
   - Ой, милото! - ахна лилавото момиче. - Аз пък ти нося подарък, за да оздравяваш по-бързо. 
   - Какъв? - гласът на болното прозвуча като шепот. 
   - Нося ти Слънцето! 
   Птичето разтвори шепи и бяла светлина озари сумрака на пещерата. Прозвучаха песни и смях, и звънки гласове; замириса на карамфили и разцъфнали дървета. Дракончето се усмихна и втори светлик се разля около него, като дори засенчи първия. 
   - О, ти вече имаш слънчев лъч! - разочаровано оклюма момичето. - Аз пък мислех, че ще ти донеса нещо, което никой друг не ти е подарявал... 
   - Ти ми донесе! - засмя се Дракончето и в гласа му вече нямаше и следа от предишната дрезгавост. - Себе си! 
   На свой ред птичето се ободри и се затича да прегърне любимото си същество. А двата слънчеви лъча заиграха под свода на пещерата и никога вече не угаснаха.

написано на 18.03.2005г.

по истински случай