Някога, някога...

... толкова някога, колкото 18(!) лета... 

Когато всичко беше по-просто...
Когато бях по-жива...
Когато имах време да мечтая...

Когато се събирахме, сядахме по пода и пиехме чай на светлината от чаени свещи (дори и навън да беше светло - че иначе за  какво са завесите?). Когато си говорехме за Толкин, за света на мечтите, за нас самите. Когато споделяхме повече и слушахме повече. Когато имаше Задруга.

Помня восъчните петна по килима, които почиствахме с ютия и стари вестници.
Помня тапетите на листа, сред които се чувствах като в някоя от Толкиновите гори.
Помня аромата от китайски клечици и струйката дим, която описваше спирали във въздуха.
Помня пръстите, потопени в топлия восък, с които оформяхме фигурки.
Помня музиката без думи (или понякога със - "mornië alantië"), която ни отнасяше далеч, далеч, в други светове.

Помня. И хем ми е мъчно, защото всичко това вече го няма, хем съм толкова благодарна, че се е случило!