Значка за шофиране

... или как си взех шофьорската книжка от първия път

Първо искам да уточня, че аз съм добър шофьор. Това е важно, защото по-нататък може да разкажа за неща, които да прозвучат така, сякаш не съм такава. Обаче съм.

След като се разбрахме по този въпрос, ще ви разкажа за моите шофьорски приключения.

Когато завърших дванадесети клас, баща ми веднага каза, че трябва да изкарам книжка. Не помня да съм спорила или да съм се зарадвала кой знае колко. Мисля, че го приех просто като следващата стъпка по пътя на израстването - завършваш училище, взимаш книжка, влизаш в университет и т.н.

Инструкторът ми беше възрастен, дебел и мустакат. По нрав приличаше на нещо средно между баща ми и учителката ми по рисуване. Тоест, беше взискателен и държеше да правя всичко, което каже, без да възразявам или да се обяснявам. Мисля, че на два пъти спирах колата, за да се наплача, но това далеч не беше най-страшното. Няколко поредни следобеда баща ми ме заведе на допълнителни уроци - извън града, насред полето, из черните пътища. Очевидно трябваше да се науча да карам офроуд :) Веднъж пък карахме из някакво селце, пълно с криволичещи улички и цял ден се учех да тръгвам от средата на някое нанагорнище, без да позволявам на гравитацията и инерцията да ме завлекат надолу. Честно, това беше най-напрегнатият следобед в живота ми! Затова пък всеки път, когато ме хване светофара на "Васил Левски" и "Дондуков", мислено благодаря за тези уроци.

По време на кормуването инструкторът ми предаде много важни неща - как се подкарва колата, какво се прави на гадни кръстовища, как се избягват дупки и т.н. Едно от нещата, които обаче не се сети да ми покаже, беше как се кара на заден ход и как се паркира. Тези неща научих години по-късно, когато вече имах своя кола, макар че карането на заден ход все още ме притеснява и по принцип го избягвам.

Изпитът ми беше лесен. Твърде лесен. Не мога да си обясня защо, по дяволите, не ме измъчиха, както са мъчили почти всички мои познати, когато те са взимали книжка. Всичко, което трябваше да направя, беше да изляза от един паркинг и да покарам пет пресечки направо, съобразявайки се с един светофар и една пешеходна пътека. Може би някаква роля е изиграл и фактът, че момчето, което изпитаха преди мен, и това не успя да направи...

Както и да е. Взех книжката (йей!), а няколко години по-късно баща ми ме сдоби и с кола.

Лека-полека овладях разните тънкости на шофирането, включително легендарното паралелно паркиране (което, смея да твърдя, правя доста добре за човек, който се е научил съвсем сам). Вярно, случвало се е да подпра или одраскам някоя кола на паркинг, но това обикновено се случваше на заден ход и бързо се изнизвах от местопрестъплението.

С моята кола съм преживяла множество приключения. Ходила съм на море, на планина, на редица ЛАРП-ове и най-различни други пътешествия. Много обичам да шофирам, чувствам се удобно и комфортно зад волана, спокойна и уверена. Казах ви, че съм добър шофьор! :)

Разбира се, не съм минала без произшествия. Първото ми извънградско пътешествие (към Пловдив, 2008г) беше прекъснато и от първото ми ПТП. Казвам "прекъснато", а не "завършило", защото огромната вдлъбнатина отстрани на колата ми изобщо не ми попречи да продължа пътуването, да стигна до ЛАРП-а, към който се бях запътила, да си прекарам страхотно, да се върна вкъщи и чак тогава да съобщя на родителите какво съм свършила :)

Второто ми ПТП, за съжаление, не беше толкова късметлийско (доколкото може да има нещо късметлийско в едно ПТП, разбира се). Всъщност историята е леко забавна, гледана от разстоянието на годините и опита. На връщане от едно море се отбихме с колата на един тридневен ЛАРП (Анево кале, 2009г, непрекъсната игра дори през нощта). Можете да си представите колко се спи на такова нещо. Вживяването беше голямо, спането малко и на връщане бях доста уморена, без да го осъзнавам. Умът ми се щураше и правеше лупинги, играейки си с някакви свои си идеи или неща, които е забелязал. Например, с факта, че колата прд нас няма регистрационен номер. Ама как така?! Това не е законно! Аа, ето го номера, на задното стъкло са си го закачили. Абе, и това не е правил... Ааа, по дяволите, стоповете светят стоповетесветятБАМ!

После се оказа, че номерът на другата кола бил в това състояние, защото преди няколко дни ги ударили по същия начин изотзад и той паднал :-P След близката ни среща на другата машина видимо нищо й нямаше, но предната част на моята Клио беше доста пострадала. Отне ни почти година, докато я оправим както трябва.

И, в общо линии, това са по-интересните ми шофьорски преживявания. Напомням още веднъж, че съм добър шофьор, в случай, че сте го забравили. Освен това от последния ми инцидент са минали толкова години вече, че едва ли има значение :)

Ако сте прочели всичко това, ви поздравявам горещо и ви каня на виртуален (или реален) чай в близките няколко дни. Мога да дойда да ви взема с кола, ако не ви е страх ;)

Лято

Беше прекрасен сезон, изпълнен с приятни емоции, приключения и хубави хора.

Бях на Сталкерски ЛАРП. Играх и спах,
страхувах се и беше страхотно!

Отидох на Таласъмия. Запознах се със
съвсем нова обстановка и ми хареса.

Имах рожден ден. Беше приказно изживяване
и ме направи Щастлива.

Возих се на стоп до морето (първия ми!)

Посрещнах слънцето на Джулай Морнинг.

Видях Иракли и се влюбих!

Преживях много елфически приключения.

Бях на Национален ЛАРП,
скъсах си обувките от тичане
и се забавлявах в компанията на
елфи, олтари и зли сили.

Направих двудневен опит да работя на морето,
после го замених за прекрасен уикенд
с водопадче и колибка от листа и клонки.

Лепих тапети и ших,
и майсторих, и рисувах.

Играх Билбо на кукленото шоу за Толкин феста.

И работих на най-прекрасното място на света.

 


Ще ми липсва това лято :(
Но се надявам есента да не бъде твъде сива в сравнение с него!

Село Добростан и въздигането на Злите сили (част I)

      - … и въпреки, че не съм по-важен от вас и нямам право да ви заповядвам, си позволих да ви сбера тук днес...
      Гледах го съсредоточено. Опитвах се да попия чертите на лицето му и да намеря в тях нещо познато. Бях си въобразявала, че никога няма да го забравя, но ето че сега не бях сигурна дали е той. Толкова години бяха минали оттогава, толкова хора и лица. А и тогава бях малка, уплашена, объркана. Възможно ли бе Елве да не е елфа от онази страховита нощ на детството ми?
      Той беше спрял да говори. Примигнах и се върнах в настоящето. Елфите се стягаха за празненството в града, отупваха дрехите си от прахта на пътя, чудеха се да взимат ли оръжия; по-младите оправяха косите и грима си, а Фей и Луана сияеха при мисълта за предстоящите танци. Йоши ни придърпа настрана – мен и Мериан – и ни даде няколко съвета за предстоящите изпитания.
      - Ако нещо се случи, ако изпаднем в беда, ето как ще действаме: първо, преговаряме. Ако проблемът може да бъде предотвратен с приказки, нека не се стига до друго. Второ, ако видим, че противникът не разбира от дума, бягаме. Трето, крием се. Четвърто – прилагаме магия. И най-накрая, ако всички тези опции са изчерпани, а той все още не се е отказал от нападение – едва тогава използваме насилие.
      Той ни накара да повторим думите му и чак тогава тръгнахме след останалите елфи. Ето защо и закъсняхме малко. Елве вече се беше представил на кмета, всички бяха насядали около огъня, грееха се и си говореха. Имаше представители на много кланове, но аз не познавах никого и нямах представа кой откъде е. Разпознах обаче чужденците от запад с техните блестящи доспехи. Дочух част от техен разговор, в който твърдяха, че тази вечер за първи път виждат елфи и им е много любопитно що за раса сме. „Трябва да кажа на Йоши и Елве”, помислих си тогава. – „Първите впечатления могат да се окажат жизненоважни за отношенията ни с този клан!”
      Но в следващия момент заваля дъжд, прекъсна музиката, танците и приказките и прогони хората по лагерите им.

      Следващите ми преживявания са неясни. Помня как зъзнех от дъжда. Помня как се опитах да игнорирам това и да си представя, че не ми е студено. Помня как най-после намерих пътя до палатката си и се свих в нея, трепереща. Помня как безуспешно се опитах да заспя, за да не усещам студа.
      И накрая помня как чух нечий глас, който вика, че Тъмните са успели да накладат огън. Хубав, топъл, спасителен огън! Нямам представа как се озовах до него, но когато изсъхнах и се стоплих, светът вече не изглеждаше толкова лош.
      Тогава дойдоха пратениците. Говориха с Елве и Тъмните, а аз се навъртах около тях, за да подслушвам. Чух нещо за заплаха, за нападнати хора и за книга, която се появила от пламъците с послание за нашето спасение. Оказа се, че Злите сили, от които всички ние се страхувахме, бяха направили поредния си набег. Пратениците на Алианса имаха нужда от всички налични магьосници, за да се оттърват от тях веднъж и завинаги. Рискован ход беше това, да идват в лагера на Нолдор и да молят за помощ. Всички знаехме какво се бе случило миналото лято между тях и елфите.
      След дълги преговори и уточнения Елве се съгласи да тръгнем с тях – аз, Ленор и Пан. С тежка охрана, разбира се, и засега без никакво обещание, че ще помогнем. Трябваше да разберем с какво си имаме работа преди да действаме.
      Преди да потеглим, аз се приближих до палатката на Йоши. „Имаме нужда от теб – прошепнах му през плата, надявайки се да не спи. – Отиваме в селото, мисията ще бъде опасна, може да ни нападнат и Зли сили, и хора. Моля те, ако си там, настигни ни и ни пази незабелязан.”
      И тръгнахме.

      Напрежението бе достигнало връхната си точка. Стражите нямаха представа от какво по-напред да ни пазят – от Злите сили, другите кланове или от нас самите. Асраил вече за втори път ме прибираше от не-толкова-тайната пътечка покрай кръчмата. Непрекъснато ми се струваше, че чувам писъци откъм лагера – писъци на болка, на клане. Колко бе лесно да ни нападнат – Алианса, Орките, Злите сили – докато маговете и най-добрите ни воини бяха тук и чкаха неизвестното!
      Може би бях прекалено параноична, но в такава нощ бе някак оправдано. Бяхме пратили една жена – една смела жена – на смърт, само и само да разберем повече за Злите сили. Нолдор беше против, но жената, Хелън Фрост от Вестителите на Хаоса, сама бе пожелала тази роля. Надявахме се само Ленор да успее да я съживи достатъчно бързо, за да се върне цялата й душа.
      Разбира се, съществуваше вариантът да се върне нещо друго в нейното тяло. Затова ушите бяха наострени, очите на четири, а оръжията в готовност. Ръката ми потърси енергията на земята, намери корените на най-близкото дърво и ги призова на помощ. Ако новата Хелън Фрост беше опасна, щях да ги пратя към нея, за да я задържат, докато я обезвредим от разстояние.
      За щастие тази част от „експеримента” на Хаоса премина добре. Жената беше съживена, върна се в тялото си и ни разказа за това, което бе видяла отвъд.
      - Към мен се приближи фигура, лишена от битие – поде тя и потрепери. – Каза ми да й се предам, каза ми, че Злите сили са прекалено могъщи, за да им се опълчим. Каза ми, че имат съюзници сред клановете. Че всеки един от нас може да е техен човек. И накрая се разсмя и каза, че със всяка смърт, която понесем, частица от нас се губи и бива заменена от частица от тях. Те изсмукват душите ни.
      Настана мълчание, в което всеи обмисляше думите й. После всички заговориха едновременно, изказвайки мнение, давайки предложения, преговаряйки с останалите. Не ги слушах. Приближих се до човешката жена, която бе дала част от душата си, за да научим ние повече за общия ни враг, и докоснах рамото й. За кой ли път се убеждавах, че хората са необикновени същества!
      Скоро се разотидохме по лагерите. Решението бе взето – щяхме да помогнем на Алианса да извърши ритуала по прогонване на демоните, доколкото можем и доколкото е безопасно за нас. На сутринта щяхме да се съберем и да говорим в подробности как да стане това.
      Но утрото не дойде толкова скоро, колкото се надявахме. Имаше още неща да се случат дотогава, неочаквани и страшни неща.

      Когато се върнахме, узнахме, че Тъмната гвардия бе решена да не скучае през остатъка от нощта. Първо зачезнаха на някъде и се върнаха със знамето на западните чужденци, след това започнаха да планират нападение срещу най-близкия чужд лагер. Този на Хаоса. Изтръпнах – така като нищо щяха да осуетят нашите планове за съюз срещу Злите сили! Споделих опасенията си с Йоши и Мериан и ги помолих за помощ. Нямахме време да търсим Елве, да го будим и да му разказваме всичко. Пък и бяхме чували, че той с усмивка оставя Тъмните да вършат каквото си искат, независимо от последиците. Твърдял, че нищо не може да направи срещу тяхната кръвожадна природа.
      Решихме да предупредим Хаоса. Прикрити от тъмнината, се измъкнахме от собствения си лагер и се отправихме към съседния. Не знаехме как ще ни посрещнат, но се надявахме след разговорите ни досега да не са враждебно настроени.
      Говорихме с Вестителя Орин. Предупредихме го за Тъмните, убедихме го, че Нолдор няма нищо общо с техните намерения, но не може да ги спре, и накрая потвърдихме, че на следващия ден ще направим всичко възможно, за да им помогнем в борбата със Злите сили.
      С това среднощната ни мисия завърши и, успокоени, за пореден път се прибрахме в лагера си. Каквото и да станеше до сутринта, бяхме убедени в безопаснотта на клана.
      Колко грешахме!

      Чухме ги отдалеч. Може би бяха все още в лагера на Хаоса, или дори в селото. Звуците, които издаваха, сякаш идваха от самия ад. Нечовешки писъци, ревове, дрънчене и смях, всичко това долиташе до ушите ми и свиваше сърцето ми в хватката на страха. Отначало Тъмната гвардия ги пренебрегна, дори им се присмя. „Нека си вдигат шум, - подиграха се те, - Само да дойдат, ще ги избием с по една ръка вързана зад гърба!” Всичките ми опити да ги вразумя удариха на камък, до момента, в който писъците започнаха да се приближават опасно. Изведнъж в лагера настана суматоха, будеха се заспали, навличаха се брони, грабваха се оръжия. Но бяхме твърде малко, твърде неподготвени, твърде уязвими. Демоните щяха да минат през нас като нагорещен нож през масло.
      Сърцето ми бе обвито от страх. Мислех единствено за думите на Хелън Фрост за това как със всяка смърт се приближаваме все повече към демоничното. Не исках да умирам! Не и така! Сама не усетих как краката ми ме понесоха през оградата, извън лагера и в гората. В гората щях да се скрия и да изчезна. Никой демон нямаше да ме намери! Спомних си и съвета на Йоши – бягай, крий се, чак тогава се бий. Да, Йоши щеше да одобри... ако останеше жив, разбира се.
      Писъците и смеха приближаваха. Залегнах е корените на едно дърво и се помолих на стихиите да ме закрилят. От тях зависех!
      - Гвардияяяя! – прозвуча откъм лагера като боен вик. Отговори му нечовешкият рев на нападателите и битката започна.
      - Дръж левия фланг! Левия!
      - Нападат от другата страна!
      - Внимавайте, стената! Стената ще падне!
      - Те не умират! Не умират, ток-що го разсякох и нищо не му стана!
      - Не им действат магии! Не им...
      - Дръжте се! Ще успеем!
      - Викайте срещу тях! Отстъпват от виковете ни!
      - Гвардияяяя!
      От моето място можех само да слушам, не смеех да вдигна глава от страх да не ме забележат. Чувах сблъсъка на оръжията. Чувах съскането на освободените магии. Чувах викове на болка, викове на отчаяние. Закрих ушите си с ръце и се разплаках. Моите хора бяха там, онези, с които тъкмо бях започнала да се сближавам. Те умираха и крещяха за помощ, а аз лежах свита в корените на това дърво и нищо не можех да направя! Нищичко! Страхът беше парализирал тялото, инстинктът за самосъхранение бе завладял ума. Сълзите безмълвно попиваха в земята.
      Изведнъж на фона на общия шум чух нещо, което накара кръвта ми да изстине. Ритмично потропване се приближаваше към мен, съпроводено от тихи стъпки.
Трак-трак. Трак-трак. Трак... трак.
      Не можех да помръдна. Дори не дишах. Молех се, молех се толкова отчаяно на земята да ме скрие! Тропането поспря на няколко крачки от мен, представих си как съществото се е взряло в мястото , на което съм се свила и се чуди дали това е човек и дали си струва да го посече.
      За няколко безкрайни мига звуците от битката в лагера изчезнаха напълно за мен. Чувах единствено хъхрещото дишане на съществото и неговото потропване.
      Трак-трак. Трак-трак. Трак.
      Стъпките най-накрая се решиха и тръгнаха към мен. Бавно. Както котка си играе с мишка.
      - Демониии! – чух пресипнал, нечовешки глас. – Оттук взехме достатъчно души! Да вървим!
      Това бе моето спасение. Съществото до мен се обърна и, потраквайки, се насочи към отстъпващите си съюзници. Елфите и орките ликуваха. Изчаках, докато шумът съвсем утихне и се изправих, трепереща. Не можех да повярвам, че всичко е свършило, че съм жива. Чувствах едновременно облекчение и срам. Как можех да се изправя очи в очи с клана и сюзниците си, след като бях избягала?
      Влязох в лагера със сведен поглед. Никой не ме забеляза. Ранениет биваха превързвани, мъртвите събирани край оградата. Бяхме дали изненадващо малко жертви. Видях Йоши край огъня и се насочих към него. Той тъкмо разказваше как бил прерязал гърлото на един от демоните, който просто го погледнал насмешливо и продължил да се бие.
      - Значи не умират по обичайните начини.
      - И магията не ги лови! – обади се елфическият маг на огъня. – Колко изпепеляващи кълбета хвърлих по тях без резултат! Само дрехите им пламваха и от това те ставаха още по-опасни!
      - Трябва да измислим нещо, за да ги спрем.
      Все още избягвайки да гледам когото и да било в очите, се намесих в разговора им:
      - Не е ли най-добре утре рано сутрин да говорим с Вестителите на Хаоса и да им помогнем с техния ритуал?
      Съгласиха се с мен. Ако Хаоса бяха искрени, всичко щеше да бъде наред. Бях решена да направя всичко по силите си, за да бъдат прогонени Злите сили на следващия ден. Това щеше да бъде изкуплението ми за тазвечершното малодушие. Щях да им покажа, че и аз мога да бъда смела!

to be continued...

72 часа

Това е по-скоро "почти-три-дни-и-нощи", тъй като не съм броила точно часовете. Какво се случи ли? Много неща!

Първо, в петък отидох на работа. Щандът ни се беше преместил на някакво спортно събитие в една зала на Четвърти километър и цял ден гледах как малки гимнастички си изпълняват съчетанията. Много бяха сладки, но от време на време ми ставаше жал за онези, които се разплакваха след изпълнението, защото бяха сгрешили някакви движения. На мен лично ми бяха по-интересни онези, които виждах да тренират покрай основната сцена, защото отново и отново изпълняваха по-сложните си съчетания, като се усъвършенстваха лека-полека.
Имаше много направени играчки, много игра с преобличане на мострите, много работа и изобщо голямо забавление. Вечерта се прибрах, комплектовах Антирад таблетки и ших Дрехата-с-Кръпките до 5 сутринта. После спах час и половина и стана време да се приготвям за следващия работен ден.

В събота първото, което ми се случи, беше да се завъртя три пъти насред улицата, тъй като една черна котка най-спокойно прекоси пътя пред мен. (Чудя се, черните котки какво ли мислят за нас, хората? Сигурно че така си ходим, въртейки се.) Както и да е, реших да не й обръщам внимание, качих се в маршрутката и се оказа, че билетът ми е "щастлив". Пълна неутрализация на черната котка? Може би... но не съвсем. Пресичайки кръговото на Четвърти километър, натоварена с раница, две чанти и още багаж, се спънах и се пльоснах насред пътя. Беше доста страшно, тъй като в този момент си представих как ме блъскат и няма да успея да отида нито на работа, нито на ЛАРП :( Но нямаше коли (добре, че пресичам неправилно, но разумно!), така че всичко беше наред. Цял ден ходих с лепенки по пръстите и ме боля коляното.

След работа отидох на ЛАРП. Беше страхотно - Кремиковци, хората, инвентарите, обстановката! Играх доста интересна роля, макар да не съм сигурна дали някой изобщо забеляза. Беше на дете от типа "зверче", което разбира доста малко от заобикалящия го свят, почти не говори и има първосигнални реакции на всичко. Замислих се как ли е възможно такова дете да оцелее действително в Зоната... но след като никой не я забелязва (а който я забелязва и разбира за състоянието й, гледа да не й обръща внимание и дори да се отнася що-годе добре с нея), реших, че не е трудно все пак да си живее там. Пък и отчасти имаше закрилата на мутантите, което допринасяше за оцеляването й.
Помня, че спах няколко пъти на всевъзможни неудобни места, все за по 10-20 минути. Първо на шалтето си насред човешкия бар. После на тухлите при мутантите. После в топъл скут, сгушена. После на някаква тръба след края на играта. Бях толкова уморена и при всяко застояване без работа рискувах да склоня глава и да задремя. Спах и в автобуса, и в колата на Илина (на два пъти в рамките на 20 минути), после спах у Икел, в трамвая, на спирката, в автобуса... Добре, че ме будеха всеки път, иначе изобщо нямаше да стигна до работа.

Там в неделя също беше интересно. Този път почти нямах време да гледам съчетанията на гимнастичките, опитвах се да си намирам всевъзможна работа, за да не заспя на крак. Добре, че регулярно идваха момиченца да си правят играчки. Всеки път, когато започвах да обяснявам на някое дете как да си направи играчката, как да й постави звук и сърце, как да си направи свидетелство за сприятеляване и т.н., аз живвах - и следа не оставаше от сънливостта ми. Бях бодра, изплнена с енергия, усмихната и щастлива. После момиченцето си тръгваше и ефектът лека-полека избледняваше.

Добре, че ме освободиха да си ходя по-раничко. Прибрах се вкъщи, метнах си нещата на стълбището, намерих леглото със затварящи се очи, и се пльоснах в него както си бях с дрехи. По някое време съм се завила с одеяло.
Нашите са се прибрали, търсили са ме, звъняли са ми по телефона (който беше на сантиметри от мен)... но аз изобщо не съм усетила, толкова дълбоко съм спала. Събуди ме телефонът някъде около 3 през нощта, станах, оправих си леглото и си облякох пижамата, и пак заспах. Събраха се общо 15 часа, едно добро наваксване за предишните два дни.

Dreamcatchers

Направих си три броя в последните дни. Да ходиш на ЛАРП е много продуктивно, особено когато дойде мързеливият следобед, по време на който или никой не играе, или всички роулплейват сън и размотаване.

Много ми хареса изживяването, както всъщност на всички ЛАРП-ове напоследък. Мисля, че се дължи на отдаването ми изцяло на моята героиня и на правенето на рязка граница между това, което се случва вътре и вън от играта. Започнах доста пълно да развивам любимата ми Авиана, до такава степен, че от време на време правя някакви спонтанни неща, които не бих направила иначе и чак после осъзнавам, че това е точно, ама точно това, което тя би направила (а не аз).
Това в играта, де! Бъдете спокойни, още не съм загубила връзка с действителността ;)

Беше ми много интересно как ще се справя с игра, в който няма зададен куест и единствено от героя зависи какво ще прави и как (и дали) ще се забавлява. Оказа се, че куест изобщо не ми е нужен, за да играя пълноценно. В крайна сметка, мисля си, не е необходимо винаги да имаш нещо конкретно да правиш на ЛАРП - или си деен и участваш в събитията по някакъв начин (и съответно си търсиш събития, в които да участваш), или седиш и се размотаваш. Аз например прекарах една голяма част от ЛАРП-а именно в събиране на шишарки и клонки и правенето на капани за сънища от тях :)

В този ред на мисли - ето снимки на съответните изделия.
Направих ги, вдъхновена от този блог. Оказа се много по-лесно, отколкото изглежда! :)

Въстание в Луминор

Лейди Лорейн от рода на Изгрева, жена на лорд Гилиян

От няколко дни насам климатът си играеше лоша шега с Луминор. Беше скучно, дъждовно време. Часове наред висях в покоите си, нямаше кой да ми прави компания и да изпълнява желанията ми - дон Делгадо беше изгонил повечето от прислужничките ми, защото "му се стрували подозрителни" (без да отбелязва факта, че в даден момент всички те го бяха отхвърлили като любовник). Наредих да поставят обявление върху таблото в центъра на града, че си търся прислужници, но тъй като валеше, възможността някой да го прочете беше малка. Затова един ден използвах намерението на племенника на лорда да излезе в града и предложих да го придружа.

Отидохме (о, ужас!) в местната кръчма - място съвсем недостойно за лейди като мен - но тъй като сред клиентелата му видях и повечето от останалите лордове и лейдита, реших да поостана. Опитах се да заговоря леля си, но тя отвръщаше хладно - не мисля, че някога ме е обичала особено. Разменихме си няколко реплики за тяхното здраве и за времето и после тя демонстративно се върна към "важния" си разговор с някакъв странник от Севера.

Оказа се, че най-интересното събитие в кръчмата бяха новопристигналите куртизанки - три или четири момичета, които проповядваха разпространението на "щастие" сред масите... Една от тях се представяше за много мила и състрадателна, като се опитваше да намери работа за някакво селско момиче, току-що пристигнало в града. Последната ми се видя подходяща за слугиня - селянките са свикнали да изпълняват заповеди, пък и изпитваха страхопочитание към висшите класи. По-късно разбрах, че е възпитана от свещеник на Белор - още една причина да се погрижа да остане при мен. Въпреки че не бях приела религията на съпруга си, аз много добре виждах ползите от нея.

Говорих също така с една от куртизанките и й дадох да се разбере, че техния тип не е препоръчително да се приближава до моето имение или до лорд Гилиян. А техните екзотични зверове (странни на вид песове, отвратителни животни!) - надалеч от мен, за да не се наложи да заповядвам изтреблението им. Все още си спомнях последното куче на Гилиян - непрекъснато ме лаеше и накрая се наложи да заповядам да го удавят. Дискретно, разбира се.

Тъкмо да си тръгна от кръчмата, до мен се приближи някакъв човек и неочаквано ми каза, че Гилиян го е назначил за мой личен пазач. Не ми хареса, но реших да му давам такива задачи, че да не ми се мярка пред очите. Скоро съвсем го изгубих, май беше тръгнал да си търси късмета в друго поприще. Липсваше ми единствено в момента, в който градският доктор-шарлатанин се опита да ми досажда с приказки за измислена от него чума. Дадох на последния да се разбере, че позволявам да ме лекуват единствено личните лекари на Гилиян, който идваха от Крайбрежното кралство и наистина си разбираха от работата.

Върнах се в имението, но там не беше особено спокойно. Изглежда из Луминор бяха плъзнали подновените слухове за Наследника и въстанието, което хората можеха да направят щом той се появи. Гилиян непрекъснато беше заобиколен я от лейтенантите на стражата си, я от съветника си или от Делгадо. Непрекъснато идваха благородници, за да се оплакват от плачевното състояние на имотите си. Все едно това беше важно за нас в този момент!

Станах свидетел на един от разговорите между съпруга ми и съветника Д'рак и този разговор ме накара да се усъмня в разумността от напътствията на последния. В крайна сметка той предлагаше на Гилиян да екзекутират един от стражите само защото е напуснал поста си! Бързо се намесих, макар да нямах навика да говоря по държавни дела с лорда пред хора. "Защо да го екзекутирате, съпруже? - попитах, - Ако искате да послужи за предупреждение на всички останали, защо просто не го бичувате насред площада, обявявайки в какво се състои вината му?" За щастие двамата се съгласиха с мен - може би именно това отложи хорското недоволство за известно време.

Реших, че не мога да имам вяра на съветниците на лорда и потърсих дон Делгадо, за да проверя как стои въпросът с неговите дела. Останах разочарована. Методите, с които се славеше той из масите, не бяха толкова безкомпромисни и резултатни. Писмени показания?! Що за глупава приумица?

Отпратих Делгадо със смесени чувства и отидох да намеря прислужницата си. Бях я изпратила в кръчмата да събере малко информация за мен - нещо, което не можех да направя сама, защото хората обикновено си мереха приказките пред мен. Единственото ми опасение относно момичето беше да не би куртизанките да й размътят мозъка с техните приказки за "щастие на масите". За мой късмет възпитанието във вярата на Белор бе дало своите плодове - Арина ми довери, че според нея занаята на онези момичета не бил богоугоден. От нея научих също така за конкретни хора, които злословеха срещу мен и съпруга ми, но съвсем скоро те останаха на заден план:

Връщайки се към имението на Гилиян срещнах чичо си и той заяви, че има да ми каже нещо изключително важно за Луминор. Изглеждаше толкова радостен и напрегнат, че в главата ми се загнезди едно-единствено подозрение. Излязох права - в мига, вкойто останахме сами, той ми призна всичко за Наследника, когото най-сетне намерил, за въстанието, което се подготвяло, за свалянето на Гилиян и т.н. Очакваше да го подкрепя и да скачам от радост при новината, но тогава в покоите му влезе и самият така наречен "наследник" - един от странниците, минаващи през града. Възмутена от избора на чичо си, заспорих с него - този непрокопсаник нямаше дори умствената възможност да управлява, камо ли волята и уменията! Какъвто беше пияница и женкар, ако седнеше на трона, със сигурност щеше да повлече Луминор към края му! Но лорд Аремар беше на друго мнение - щял да го накара да чете книги и да се образова, а дотогава да се погрижи за управлението на страната.

"Ясно" - казах си наум. - "Колко неумело се опитва да прикрие амбициите си за трона! Ако зависи от мен, това да стане." След което се оттеглих с обещанието да помисля по думите му.

Незабавно се върнах в имението на Гилиян, но там го заварих в необичайно състояние - сам, съкрушен и с халба в ръка. Когато се опитах да разбера какво се е случило, се оказа най-неочакваното: някой беше пуснал слухове, че аз... можете ли да повярвате?... че аз съм продавала наркотични вещества! Това сериозно бе разклатило доверието му в мен; започвах да мисля, че някой нарочно е скалъпил това обвинение в светлината на новините, които носех на лорда. Отхвърлих всички тези неверни слухове и се постарах той да разбере, че говоря истината и че имам да му кажа нещо много по-важно от всичко това. Дори и да беше опиянен от алкохола, Гилиян мигновено изтрезня при новините, които му съобщих. След това поотделно извика Делгадо, Д'рак и лейтенантите си и говори с тях. Не бях успяла да му кажа колко малко доверие имам във всички тях... Накрая те тръгнаха нанякъде, а мен оставиха в имението - сама с прислугата и част от стражата.

Чакането и неизвестността ме убиваха. Известно време говорих с Арина. После се разхождах нервна из коридорите на имението. Често разпитвах стражите дали имат някакви вести, но откъм града не се чуваше нищичко.

Изведнъж в имението с неуверени стъпки пристъпи съветникът Д'рак. Бях на път да го засипя с въпроси, но поведението му ме изненада и разтревожи. Когато го попитах какво се е случило, той отрони единствено "Кой съм аз? Вие знаете ли?" Останах на мястото си, изумена и покрусена. Нима някой бе използвал някаква магия върху съветника на съпруга ми? Но разбира се! Бях видяла "наследника" да се върти около него по-рано! Колко глупаво от моя страна да не направя нищо тогава!

Наредих на Д'рак да ме последва и да е готов да използва оръжие в моя защита. Взех Арина със себе си и се опитах да изляза от имението, за да разбера какво се случва навън, но стражата ме спря на прага с обяснението, че лорда е заповядал да стоя на сигурно място вътре. Но как можеше да постъпва така с мен? Бясна и разтревожена, аз се качих на един от балконите на последния етаж, за да се опитам да проследя, макар и отдалеч, събитията в града.

Гледката, която ми се разкри оттам, потвърждаваше и най-големите ми страхове. По улицата напредваше пъстра тълпа, предвождана от чичо ми и Наследника. "Бунт!" - крещяха те, "Въстание!" Изведнъж отнякъде се появиха стражи с насочени към тях оръжия. Наследника излезе между тях и тълпата и разпалено каза нещо, което не чух. После изведнъж няколко воина се обърнаха към другарите си и ги пронизаха. Всички - и стражи, и благородници, и обикновени хора - всички се запътиха към имението, викайки името на съпруга ми.

Огледах се насред всичко това. Бях сама, с не повече от няколко въоръжени мъже на своя страна. Но на тях не можех и да разчитам след това, кеото бях видяла от балкона! Не можех да задържа имението при заплахата, която идваше отвън. Затова, когато Наследника и неговите хора се появиха на вратата ми, аз наредих да ги пуснат. С надеждата, че нито аз, нито подчинените ми няма да бъдем наранени, аз се предадох.

Сега седя, затворничка в собствените си покои, и очаквам присъдата си. Единственото, което ми носи надежда, е фактът, че Гилиян е успял да избяга. Дано, дано се върне за мен!

Два дни и половина

Ден първи.

Събудих се. Четох. Нахраних котката. Събрах нещата, които ми трябваха за предстоящите събития. Стана късно и казах на Шу, че няма да бъда навреме за срещата. "Нищо", отговори тя, "той и Дани още не е дошъл". Затова се помотах още малко.

Трябваше да се срещнем на спирката под моста на влюбените. Вместо това обаче Дани и Шу бяха отишли на друга спирка, трябваше да ги изчакам на някакво забранено място (платен паркинг - добре, че съм "относително чаровна", защото това накара пазача да ме остави да изчакам няколко минути без да плащам).
Тръгнахме, стигнахме до Бистрица, откъдето взехме палатката-дворец и разни други необходими неща. Останах очарована от мястото - като някаква идилия за детски живот е! Всъщност, като почти всяка селска къща с голям двор и баба и дядо...

Най-после стигнахме до мястото за ЛАРП-а. Занесохме част от нещата, като по пътя се разминахме с Бандра, Огиото и Фалкъна и им помахахме, което се оказа, че те възприели като подигравка. Whatever. После аз се върнах, за да докарам Дециус, Коргот и Варг с целия им багаж. Който беше доста. Когато най-после стигнахме до мястото с навеса, там имаше някакви хора, не от нашите. Забавляваха се :) Решихме, че нито ние ще пречим на тях, нито те на нас. След което се заехме с издигането на шатрите. Беше забавно. На първата не знаехме кое къде отива, затова ни отне доста време, докато отгатнем. Пробвахме ту едно, ту друго, докато накрая с участието на всички 9 души, стана! Втората шатра обаче не беше толкова лесна. Защо ли? Защото сглобките й ги нямаше. Как беше станало това не съм много сигурна. Може би бяха изпаднали от полуразкъсания пакет? Или у нас, или в колата. Не ми се искаше да вярвам, че може да са паднали някъде из гората, защото иначе все някой щеше да ги е видял.
Както и да е, построихме шатрата с тиксо. Да. Неслучайно тиксото е най-великото изобретение на човешката раса. После използвахме и канап, и близките дървета. Стана чудесна и стабилна - какво повече да искаш от шатра?
Накрая мъжете построиха още някакви декори докато част от нас хапвахме. Note to self: трябва да започна да се храня по-редовно!

Всичко беше много хубаво и забавно. Обичам да общувам с хора! Трябва и това да правя по-често. След всичко гореизброено аз и Шу се качихме на колата и си тръгнахме. Прибрах се вкъщи и си нахраних котката. После мисля, че гледах филм, но не съм сигурна. Нямам особени спомени за това.


Ден втори.

Пак закъснях. Този път повече. Но като се има предвид, че и Дани не беше съвсем навреме, всичко беше наред. Оказа се, че пак се чакаме на различни места, но този път ни отне много повече време да се намерим. В резултат на което бях безкрайно изнервена и намръщена, за което допринесе и проливният дъжд, който съпроводи изкачването ни до мястото на ЛАРП-а. Ама като казвам "проливен", нямам предвид просто обикновен порой. Беше наводнение. Чистачките работеха на пълни обороти и пак нищо не виждах от пътя!

Лека-полека обаче всичко затихна и докато се озовен горе, наоколо беше вече слънчево. "Йей" - помислих си, започнала леко да си възвръщам настроението, - "Ще имаме слънчев ЛАРП!"
Мотахме се известно време по организационни въпроси. После провериха оръжията, обясниха правилата, тръгнахме към стартовите си позиции и... заваля. Толкова се зарадвах, че предвидливо си бях взела чадъра!

Самият ЛАРП смятам да го разкажа някъде другаде. Може и тук, но в отделен пост. Само ще кажа, че се получи прекрасно въпреки дъжда, запознах се с много интересни персонажи (част от които до края на събитията изгубиха живота си, защитавайки интересите на наместника), бях чудесна лейди и... ВНИМАНИЕ!... играх от "лошите" до край! Не както друг път - започвам от "лошите", но моралът на героинята ми се различава от техния и под влиянието на "добрите" до края на ЛАРП-а се превръщам в горда от себе си предателка.
Не! Този път бях лоша. Бях високомерна. Бях последователна. Бях страхотна :D

Както се случва почти винаги, "добрите" победиха. Лорд Гилиан, наместник за някои, тиранин за други, успя да избяга преди въстанието да се разрази с пълна сила. Аз, неговата съпруга лейди Лорейн, останах в замъка и се предадох на узурпатора с вдигната глава, очаквайки своята присъда.

ЛАРП-ът свърши, прибрахме шатрите и вещите си под пороя и се разотидохме. Пътуването наобратно беше спокойно, леко дъждовно. Прибрах се и нямах никакво желание за нищо, затова си легнах рано.


Ден трети.

Днес не правих нищо. Не беше хубав ден. Беше монотонен, скучен, леко меланхоличен и невесел. Четох. Играх на компютъра. Разглеждах разни неща. Гледах филми. Котката прекара деня спяща в скута ми - явно се кротна след като изгриза перото ми, счупи корабчето в бутилката и бутна онази чиния с пилешкото на земята.
Сега ме боли главата, но все още пиша. Нали знаете? Цаката е просто да не си позволяваш да мислиш за това, което те тормози...

Вампирски ЛАРП #2 - Разкрития

Той беше вчера... всъщност вече "онзи ден". Но както и да е - беше страхотен! :) От доста време насам ми се искаше толкова добре да се въплътя в някоя своя героиня и на този ЛАРП го постигнах! Ужасно щастлива съм!

Ето историята на събитието, видяна през очите на моята героиня, Аня. Малко е дълга, но затова пък вече двама души ми казват, че е интересна - надявам се и на вас да ви хареса! :)


Аня Дворецка


29 януари 2009г.

Получих съобщение от Сантяго. Най-после! След последната ни мисия в Атлантик Сити миналата година, не чух нищо от него - нито бяс, нито разочарование. Е, не прати и да ме очистят за наказание. Предполагам, че не съм достатъчно важна за наемни убийци...
В съобщението пише за час и място на срещата. Южна гара. 8:00ч. И че съм щяла да срещна там новата си "глутница". Надявам се да няма много нови "хора" - изнервям се, а Ричард става прекалено подозрителен.

31 януари 2009г.

Сутринта се събудих изпълнена с ентусиазъм и бързо се приготвих. Добре де, не толкова бързо. Почти изпуснах автобуса до гарата. Ричард започна да ми се кара и аз включих МР3-то, за да го заглуша. Чувствах се леко нер- вна, защото не знаех какво да очаквам. Дали щях да видя познати лица? Дали щеше да бъде толкова забавно, кол-
кото си го представях? Дали най-после щях да срещна Сантяго? (Признавам си, след първото му писмо изпитвам непреодолимо любопитство спрямо него. Ричард твърди, че го познава, но не иска да ми каже повече).

Стигнах гарата почти десет минути по-рано. Супер! Така щях да имам възможност да оглеждам хубаво всеки, който влиза и да го преценявам.
Оказа се обаче, че и на друг му е хрумнало същото - в чакалнята, сред двама-трима скитници и пияници, седеше Данте и ме поздрави приятелски.
Малко след това в чакалнята влезе някакво момиче и почти веднага се насочи към нас. На въпроса ми коя е, тя прошепна "Сабат". С Данте се спогледахме с насмешка - ако "човек" така лесно издаваше фракцията си, то едва ли щеше да живее дълго. По-късно Ричард ме накара да й направя забележка за това, но аз отказах за момента - не исках да се занимавам с непознати вампири.


08:10
Появи се Яриус, а малко след него в чакалнята влезе един подозрителен тип, когото никой от нас не познава. За разлика от множеството типични за този час и този град хора, той е облечен в кожени дрехи и с мешка на гърба, от която стърчи нещо, което доста прилича на пушките, които също (но по-прикрито) стърчат от мешките на Яриус и непознатото момиче. Ричард веднага се обади, като аларма в главата ми: "Внимавай, това може да е ловец, Камарилец, враг!" Казах му да млъква - зная всичко това и съм нащрек.

08:25
Продължаваме да чакаме. Свръзката никъде не се вижда и напрежението започва да ни настига. Започваме да се чудим - дали трябва да останем на място или да отпътуваме нанякъде? Накъде? Ами ако тръгнем, а се окаже, че е трябвало да останем? Или ако заминем не където трябва?
А свръзката? Мъртъв ли е или ни е въвлякъл в капан?
Докато се маехме и разпитвахме, Данте се заговори с "подозрителния" кожен тип (който, както разбрахме по-късно, се казваше Мартин и беше Сабат), а аз - с Рай. И най-неочаквано тя ми каза, че нейното съобщение включвало и дестинация - Сан Диего! Влакът за нататък тръгваше след 7 минути.
Тук дойде моментът обаче да се усъмним в нейните думи. Тя отказваше да ни каже от кого е получила информацията за Сан Диего и някои от нас започнаха да я подозират в предателство.
До тръгването на влака оставаха само 4 минути, когато изведнъж Ричард започна да настоява да отидем в Сан Диего. Той умее да ме накара да направя каквото пожелае, стига да ме измъчва достатъчно дълго. Накрая главоболието ме надви и казах на останалите за неговия "съвет". Те пък най-неочаквано се съгласиха, купихме скоростно билети и се озовахме на перона минута преди да дойде влака.

09:35ч.
Получих съобщение от Сантяго! В първия момент бях ужасно развълнувана, но после го прочетох...
"Оставете всички огнестрелни оръжия в синята чанта в прохода след първокласния вагон, посока назад. Това е заповед."
Вдигнах поглед изненадано и видях, че и Данте си преглежда телефона и се отправя към първокласния вагон, държейки в ръка чантата с оръжията си. Явно не само аз бях получила тази заповед. Пресрещнах Данте на връщане от вагона и го разпитах. Той потвърди за SMS-а и ме посъветва да го изпълня.
Отидох на уреченото място и се огледах. Две лелки, които си говореха, една руса жена, която цъкаше нещо на телефона си и малка синя чантичка. Надникнах в нея - беше пълна с оръжия. Замислих се - освен ако Данте не беше държал цял арсенал под шлифера си, това означаваше, че на влака има още от нас! Но защо не се бяхме срещнали на едно и също място? И защо...
Ох, както и да е. Оставих пистолета, но не и пълнителите. После се върнах в нашия вагон.

11:00ч.
Малко преди да слезем от влака получихме съобщение, че до 45 минути трябва да бъдем на паметника Альоша. От този момент нататък няма да имам време да записвам така подробно всичко, което се случва.

11: 15ч.
Втора заповед, противоречаща на първата. "Младежкият хълм, Детската ж-ца". Колебаем се коя да последваме и дали да не се разделим.

по-късно
След три коренно различни указания от местни хора (бас ловя, че са били подкупени от Камарила, за да ни заблудят, скапани продажни смъртни!) най-накрая стигнахме до спирка и хванахме автобус. Пътуваме.

11:30ч.
Автобусът ни остави насред нищото. Няма ни хълм, ни "Детска ж-ца". Питахме за посоката и ни казаха, че целта ни е на 2-3км. обратно по стъпките ни. Мразя смъртните и съм гладна!

13:30ч.
Пленница съм при търговците на оръжие. Те не са в помещението и мога да разкажа какво се случи през тези два часа.

След трикилометровото ходене из града и многократно разпитване стигнахме до Младежкия хълм, който до този момент вече бях намразила от все сърце. Детската "ж-ца" се оказа железница и трябваше да се лутаме дълго между спирките й, докато намерим свръзката си: двама надменни бивши Камарилци, на които се предполагаше, че трябва да повярваме и помогнем. Е, поне си водеха двама слуги-хора, от които можехме да се заситим временно. Банките с кръв, които ни беше обещал Сантяго така и не пристигнаха.
Малко по-късно попаднахме на човек, когото бяхме забелязали още във влака - ирландец, който се преструваше на испанец, но приказваше с италиански акцент. Говорихме с него един по един, опитвайки се да преценим дали е настроен приятелски към нас или напротив. Решихме, че е първото (с изключение на Ричард, който както винаги беше крайно подозрителен). Ирландо-испанеца се оказа и полезен - той и неговите приятели ни насочиха към гаража, в който се помещаваха търговците на оръжие. Това беше от което имахме много голяма нужда - още преди половин час бяхме получили съобщение, че Камарила вече са се въоръжили подобаващо.

Колко странно - търговците искаха да им плащаме с кръвта си! Взеха проба от мен и от Яриус, но явно моята ги заинтригува повече. За пръв път в не-живота си виждах вампирска кръв толкова отблизо и забелязах, че цветът й е различен за различните кланове. Докато търговецът скриваше пробите ни забелязах, че като моята имаше още една. Дали и Камарила не бяха дали своята лепта тук?
Веднага след като излязохме от прашния гараж, търговецът извика Данте, Мартин и Яриус настрана и започнаха тайнствен разговор, а Ричард се обади за пръв път от доста време насам. "Тези човеци ще искат да те задържат при себе си заради това, което видяха в кръвта ти - каза ми той и продължи властно: - Ти ще отидеш!" Опитах се да споря, но Ричард беше твърде настоятелен. Каза, че ако не го направя, той ще поеме контрол над тялото ми и все пак ще отиде.
Ричард беше прав в предположението си. Яриус дойде при мен и ме посвети в исканията на търговците. Изглеждаше разтревожен за съдбата ми, но аз го успокоих с думите, че Ричард знае какво прави. Яриус се закле, че ако и косъм падне от главата ми, щеше да се върне и да избие всички там. Аз пък го накарах да се зарече, че ако нещо наистина ми се случи, ще намери Сантяго и ще го очисти. Все пак той беше виновен за всичко, нали?

След като Сабат си тръгнаха, въоръжени с информацията, която търговците им дадоха в замяна на задържането ми, техният главатар (къдрав мъж на име Георги) ме завърза и ме накара да пия от някаква колба, пълна с червена течност. Той и неговите подчинени гледаха с интерес реакцията на тялото ми към изпитото и накрая се спогледаха многозначително.

Георги ми обясни неща, които Сантяго някакси беше "пропуснал" да ни спомене. Камарила разработваха тайно серум, който щеше да лиши вампирите от техните слабости - непоносимостта към чесън, към слънчева светлина и т.н. Това означаваше, че ще можем да бъдем точно като хората. Щяхме да можем да се разхождаме по улиците като тях, без да се притесняваме кое време на денонощието е, какво съдържа салатата ни, с какви патрони ще ни застрелят... Може би беше необичайно за един вампир (Ричард например казва, че съм уникално глупава по този въпрос), но това беше точно за което мечтаех от доста време насам!

...Търговците се връщат, скривам тефтерчето си.

14:30ч.
След експериментите търговците ме закараха пред някакъв мол, където трябваше да се срещнат с Камарила. Георги говори със Сабат, за да си ме приберат преди това, но според него те не изявили желание да бързат с това. Какво можех да направя освен да преговарям с човека за главата си? В последния момент успях да го убедя, че си струва да ме задържи и да не ме дава на врага.
Започвам да се съмнявам в това доколко е смислена и правилна нашата мисия. И доколко си струва да се придържам към нея.

14:50ч.
Георги се опитва да изиграе и двете страни в конфликта. Ту лъже едните, ту другите. Той е по средата, както и аз (поради стечение на обстоятелствата). Но неговите думи за вампирите и хората, за сляпото следване на заповеди и безмисленото кръпопролитие като че ли се запечатват дълбоко в мен и започвам да намирам все по-дълбок смисъл в тях. Какво ми става?

15:10ч.
Тръгваме към Сабат. По пътя Ричард разбра за моите тайни мисли и започна да се ядосва. Настоява да убия както Георги, така и неговите подчинени. Засега устоявам на влиянието му...

15:40ч.
Почти се стигна до престрелка с Камарила на Братската могила. Георги, излъгал ги че в него е истинският серум, потърси убежище при нас и успя да убеди останалите, че ще накара нещата да се развият в наша полза. Аз обаче бях прекарала достатъчно време с него, за да знам, че няма да удържи на думата си и ще отиде при онези, които ще му предложат сигурност и пощада на живота. Мисията му беше по-важна от това на коя страна да застане.
А аз вече не се чувствам толкова сигурна при своите, при Сабат. Всички ме гледат подозрително, дали не ме смятат за предателка? Може и да съм станала такава без да го знам. Мисията ни вече ми се струва съвсем незначителна и глупава. Ричард роптае и ми причинява невъобразимо главоболие.

16:00ч.
След преговори между Сабат и Камарила, последните получиха търговеца на оръжие и серума (дали беше истинският никой освен Георги не знаеше) и се оттеглиха към тайната си лаборатория в Сан Диего, за да го изпробват. Георги каза, че може би ще бъде в състояние да ни упъти към нея.
Само аз ли чувствам, че вече сме загубили играта?

16:20ч.
Правим "засада" на път, по който нямаме представа дали Камарила ще минат. Ричард кълне всички наоколо и твърди, че са купчина некомпетентни идиоти. За пръв път от доста време насам съм склонна да се съглася с него.

няколко минути по-късно
Сабат се упражняват в стрелба. О, да - насред засадата! Мисля, че това е моментът да си тръгна: мисията не ме интересува вече, с удоволствие ще й тегля една майна и ще отида да пия топла кр... така де, топло мляко. Или чай. Червен. Ричард се опитва да ме спре, но този път може би няма да усп........

.......................

01 февруари 2009г.
Събудих се с болки из цялото тяло и се огледах неразбиращо. Лежах в храстите край мястото на засадата, около мен се събуждаха другите вампири от клана. Какво се беше случило?
Обясниха ми, че съм се свлякла в несвяст няколко секунди преди да пристигнат Камарила, но веднага съм се събудила "сякаш като друг човек". Била съм се яростно, като звяр, но накрая ме повалили. Повалили всички. Серумите бяха загубени, Камарила бяха спечелили. Сантяго сигурно беше извън себе си от яд.
Но на мен вече не ми пука. Ще се завърна към полу-обикновения си вампирски не-живот и може би ще забравя за всичко случило се. Или пък ще потърся следите на Георги и ще се опитам да разбера в какво се беше забъркал. Най-важното е, че вече няма да се отзовавам сляпо на заповеди, които не знам откъде и защо идват.
Поне докато не се намеси Ричард.