Литературни опити

В края на учебната година с децата решихме да направим няколко литературни опита. И понеже точно преди ваканцията на никой не му се занимаваше с повести и романи, логично беше да се хванем за по-кратките литературни форми. 

Научихме какво означава "панграма" и "акростих", а също така и "ха-ко"... аам, така де, "хайку". Сричките обаче са сложни неща и в крайна сметка ще ги дооправяме в трети клас. 

Ето ги и самите творения. Надявам се да ви харесат!

Предизвиках се!

Ето, че дойде началото на 2014 година. Честито на всички!

В първите ѝ дни, разхождайки се из Интернет, попаднах на сайта на един много скъп за мен човек (s-viara.net). В него има бланка за самопредизвикателство - да направиш Нещо, което си се канил, а все не е оставало време/желание/възможност.

Та, аз прочетох статията за предизвикателството и взех, че се вдъхнових. И се предизвиках!

Тази година ще напиша детска книжка. 

Може да е само от един разказ (с картинки), може да е от няколко различни, може да е илюстрирано стихотворение (например онова за охлюва). Но със сигурност ще бъде нещо завършено. Може даже да се опитам да го издам!

Предизвикателството обаче, освен цел, трябва да има и условия. Затова тук и сега, имайки вас за свидетели, обявявам, че:

• ще пиша всяка делнична сутрин поне по половин час (или докато не ме удовлетвори написаното);

• ако в конкретния ден не успея да се съсредоточа, за да пиша, ще илюстрирам;

• междувременно ще търся начини за издаването на книжката;

• до края на февруари ще съм написала първия разказ, който съм започнала (нарича се "Тринадесет човечета", но нищо повече няма да ви кажа засега);

• после ще започна да пиша следващия (може би един, в който има дракон; или една епична чорапена история); 

• от време на време ще съобщавам тук напредъка си.  

Чувствайте се свободни (дори приятелски задължени) понякога да ме питате как върви. Колкото и самотна дейност да е писането, без помощта на хората, които ценя, няма как да се справя. Имам нужда да знам, че още някой освен мен иска да види това, което творя - че това, което правя, би било интересно някому.

Пожелайте ми успех!
И ако решите да предизвикате себе си, пишете ми! Ще ми бъде интересно да разбера за това и да помогна с каквото мога (пък било то и само с морална подкрепа).

Желая ви щастлива и ползотворна година!

Жирафът и пингвинът

Преди известно време написах това разказче - ей-така, за забавление. Доста е странничко :) Имате ли критики и препоръки? :)

~ ~ ~

Имало някога един жираф, който много обичал математиката. Толкова я обичал, че непрекъснато броял и смятал разни неща – колко листа е изял на една хапка, колко литра вода е изпил на обяд, колко облачета минават над саваната за едно лято...

Един ден на жирафа му хрумнало да преброи петната по тялото си и веднага се заел с тази задача. Броил що броил, но се оказало, че не може да се справи с всичките. Останали му петната на тила и главата, а той нямал никакъв начин да ги види. Мъчил се да си извие главата така, че да гледа към тила, търсел гладко езеро, в което да се огледа, но накрая не само че не успял, но и го заболял врата. Какво ли не би дал за едно огледало!

– Ех, да имаше кой да ми помогне! – проплакал той. – Толкова искам да си преброя петната, че ако не го направя, направо ще се поболея от мъка!

В този момент в съседство си подал  главата неговият приятел пингвина.
– Аз ще ти помогна! – предложил той.

Тук трябва да споменем, (за онези, на които им е чудно как така пингвин и жираф са съседи), че главният ни герой живеел на страниците на една книжка. Всъщност страниците на книжката изобщо не трябвало да бъдат подредена така, но от печатницата нещо били объркали и вместо леопард, до жирафа се оказал пингвин. Петнистият математик не се оплаквал, разбира се! Ако не била тази грешка, щял да прекара живота си преследван от този леопард и да не му остава никакво време за броене!

Та, пингвинът подал глава от съседната страница и предложил помощта си, а жирафът с радост приел. Захванали се с броенето, но всеки път цифрата излизала  различна. Жирафът се объркал и ядосал едновременно. Как можело да се случва това? Та нали математиката е точна наука?
– Добре, хайде да опитаме за още веднъж – въздъхнал дълговратият математик. –Аз ще броя тези петна, които стигам с поглед, а ти останалите.

И започнали.
– Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем... – броял жирафът.
– Едно две, шест, три, осемнайсет, пет, седем, девет... – броял пингвинът.

– Чакай, чакай, какво? – усетил се математикът.
– Едно, три, четири, осем, шест, тринайсет... – повторил неговият приятел.

– Ама... така не се брои! – възкликнал жирафът. – Това е изцяло и категорично грешно! Кой те е учил да броиш?
– Ами... ами... – пингвинът се изчервил. – Никой.

Настанала неловка тишина. Жирафът само мигал изумено, а черно–белият му приятел стоял с наведена глава.
– Виж какво, така не може – отсякъл дълговратият. – Ще трябва да се научиш да броиш, че иначе всички ще ти се смеят.
– Съгласен съм, но как? – попитал пингвинът.

– Аз ще ти кажа. Още днес си взимаш багажа и отиваш на пътешествие по страниците на нашата книжка. Ще започнеш от първа страница и ще продължиш нататък, и ще помниш много внимателно кое животно на коя страница се намира.

Така и станало. Пингвинът се съгласил и още същия ден потеглил на пътешествие.
Срещнал лъва, който бил на първа страница, играл си с маймуните на втора, плувал с делфините на трета... И така нататък, докато не стигнал чак до последната страница. И знаете ли какво? Когато се върнал при жирафа, вече можел да брои!

– Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет! – демонстрирал той пред петнистия си приятел.

Жирафът страшно много се зарадвал. Събрали се двамата същия следобед и съвсем лесно и бързо преброили петната по гърба на жирафа.

Излезли точно сто седемдесет и три. И добре, че били толкова, защото книжката имала 176 страници и пингвинът не знаел да брои нататък! 

Село Добростан и въздигането на Злите сили (част I)

      - … и въпреки, че не съм по-важен от вас и нямам право да ви заповядвам, си позволих да ви сбера тук днес...
      Гледах го съсредоточено. Опитвах се да попия чертите на лицето му и да намеря в тях нещо познато. Бях си въобразявала, че никога няма да го забравя, но ето че сега не бях сигурна дали е той. Толкова години бяха минали оттогава, толкова хора и лица. А и тогава бях малка, уплашена, объркана. Възможно ли бе Елве да не е елфа от онази страховита нощ на детството ми?
      Той беше спрял да говори. Примигнах и се върнах в настоящето. Елфите се стягаха за празненството в града, отупваха дрехите си от прахта на пътя, чудеха се да взимат ли оръжия; по-младите оправяха косите и грима си, а Фей и Луана сияеха при мисълта за предстоящите танци. Йоши ни придърпа настрана – мен и Мериан – и ни даде няколко съвета за предстоящите изпитания.
      - Ако нещо се случи, ако изпаднем в беда, ето как ще действаме: първо, преговаряме. Ако проблемът може да бъде предотвратен с приказки, нека не се стига до друго. Второ, ако видим, че противникът не разбира от дума, бягаме. Трето, крием се. Четвърто – прилагаме магия. И най-накрая, ако всички тези опции са изчерпани, а той все още не се е отказал от нападение – едва тогава използваме насилие.
      Той ни накара да повторим думите му и чак тогава тръгнахме след останалите елфи. Ето защо и закъсняхме малко. Елве вече се беше представил на кмета, всички бяха насядали около огъня, грееха се и си говореха. Имаше представители на много кланове, но аз не познавах никого и нямах представа кой откъде е. Разпознах обаче чужденците от запад с техните блестящи доспехи. Дочух част от техен разговор, в който твърдяха, че тази вечер за първи път виждат елфи и им е много любопитно що за раса сме. „Трябва да кажа на Йоши и Елве”, помислих си тогава. – „Първите впечатления могат да се окажат жизненоважни за отношенията ни с този клан!”
      Но в следващия момент заваля дъжд, прекъсна музиката, танците и приказките и прогони хората по лагерите им.

      Следващите ми преживявания са неясни. Помня как зъзнех от дъжда. Помня как се опитах да игнорирам това и да си представя, че не ми е студено. Помня как най-после намерих пътя до палатката си и се свих в нея, трепереща. Помня как безуспешно се опитах да заспя, за да не усещам студа.
      И накрая помня как чух нечий глас, който вика, че Тъмните са успели да накладат огън. Хубав, топъл, спасителен огън! Нямам представа как се озовах до него, но когато изсъхнах и се стоплих, светът вече не изглеждаше толкова лош.
      Тогава дойдоха пратениците. Говориха с Елве и Тъмните, а аз се навъртах около тях, за да подслушвам. Чух нещо за заплаха, за нападнати хора и за книга, която се появила от пламъците с послание за нашето спасение. Оказа се, че Злите сили, от които всички ние се страхувахме, бяха направили поредния си набег. Пратениците на Алианса имаха нужда от всички налични магьосници, за да се оттърват от тях веднъж и завинаги. Рискован ход беше това, да идват в лагера на Нолдор и да молят за помощ. Всички знаехме какво се бе случило миналото лято между тях и елфите.
      След дълги преговори и уточнения Елве се съгласи да тръгнем с тях – аз, Ленор и Пан. С тежка охрана, разбира се, и засега без никакво обещание, че ще помогнем. Трябваше да разберем с какво си имаме работа преди да действаме.
      Преди да потеглим, аз се приближих до палатката на Йоши. „Имаме нужда от теб – прошепнах му през плата, надявайки се да не спи. – Отиваме в селото, мисията ще бъде опасна, може да ни нападнат и Зли сили, и хора. Моля те, ако си там, настигни ни и ни пази незабелязан.”
      И тръгнахме.

      Напрежението бе достигнало връхната си точка. Стражите нямаха представа от какво по-напред да ни пазят – от Злите сили, другите кланове или от нас самите. Асраил вече за втори път ме прибираше от не-толкова-тайната пътечка покрай кръчмата. Непрекъснато ми се струваше, че чувам писъци откъм лагера – писъци на болка, на клане. Колко бе лесно да ни нападнат – Алианса, Орките, Злите сили – докато маговете и най-добрите ни воини бяха тук и чкаха неизвестното!
      Може би бях прекалено параноична, но в такава нощ бе някак оправдано. Бяхме пратили една жена – една смела жена – на смърт, само и само да разберем повече за Злите сили. Нолдор беше против, но жената, Хелън Фрост от Вестителите на Хаоса, сама бе пожелала тази роля. Надявахме се само Ленор да успее да я съживи достатъчно бързо, за да се върне цялата й душа.
      Разбира се, съществуваше вариантът да се върне нещо друго в нейното тяло. Затова ушите бяха наострени, очите на четири, а оръжията в готовност. Ръката ми потърси енергията на земята, намери корените на най-близкото дърво и ги призова на помощ. Ако новата Хелън Фрост беше опасна, щях да ги пратя към нея, за да я задържат, докато я обезвредим от разстояние.
      За щастие тази част от „експеримента” на Хаоса премина добре. Жената беше съживена, върна се в тялото си и ни разказа за това, което бе видяла отвъд.
      - Към мен се приближи фигура, лишена от битие – поде тя и потрепери. – Каза ми да й се предам, каза ми, че Злите сили са прекалено могъщи, за да им се опълчим. Каза ми, че имат съюзници сред клановете. Че всеки един от нас може да е техен човек. И накрая се разсмя и каза, че със всяка смърт, която понесем, частица от нас се губи и бива заменена от частица от тях. Те изсмукват душите ни.
      Настана мълчание, в което всеи обмисляше думите й. После всички заговориха едновременно, изказвайки мнение, давайки предложения, преговаряйки с останалите. Не ги слушах. Приближих се до човешката жена, която бе дала част от душата си, за да научим ние повече за общия ни враг, и докоснах рамото й. За кой ли път се убеждавах, че хората са необикновени същества!
      Скоро се разотидохме по лагерите. Решението бе взето – щяхме да помогнем на Алианса да извърши ритуала по прогонване на демоните, доколкото можем и доколкото е безопасно за нас. На сутринта щяхме да се съберем и да говорим в подробности как да стане това.
      Но утрото не дойде толкова скоро, колкото се надявахме. Имаше още неща да се случат дотогава, неочаквани и страшни неща.

      Когато се върнахме, узнахме, че Тъмната гвардия бе решена да не скучае през остатъка от нощта. Първо зачезнаха на някъде и се върнаха със знамето на западните чужденци, след това започнаха да планират нападение срещу най-близкия чужд лагер. Този на Хаоса. Изтръпнах – така като нищо щяха да осуетят нашите планове за съюз срещу Злите сили! Споделих опасенията си с Йоши и Мериан и ги помолих за помощ. Нямахме време да търсим Елве, да го будим и да му разказваме всичко. Пък и бяхме чували, че той с усмивка оставя Тъмните да вършат каквото си искат, независимо от последиците. Твърдял, че нищо не може да направи срещу тяхната кръвожадна природа.
      Решихме да предупредим Хаоса. Прикрити от тъмнината, се измъкнахме от собствения си лагер и се отправихме към съседния. Не знаехме как ще ни посрещнат, но се надявахме след разговорите ни досега да не са враждебно настроени.
      Говорихме с Вестителя Орин. Предупредихме го за Тъмните, убедихме го, че Нолдор няма нищо общо с техните намерения, но не може да ги спре, и накрая потвърдихме, че на следващия ден ще направим всичко възможно, за да им помогнем в борбата със Злите сили.
      С това среднощната ни мисия завърши и, успокоени, за пореден път се прибрахме в лагера си. Каквото и да станеше до сутринта, бяхме убедени в безопаснотта на клана.
      Колко грешахме!

      Чухме ги отдалеч. Може би бяха все още в лагера на Хаоса, или дори в селото. Звуците, които издаваха, сякаш идваха от самия ад. Нечовешки писъци, ревове, дрънчене и смях, всичко това долиташе до ушите ми и свиваше сърцето ми в хватката на страха. Отначало Тъмната гвардия ги пренебрегна, дори им се присмя. „Нека си вдигат шум, - подиграха се те, - Само да дойдат, ще ги избием с по една ръка вързана зад гърба!” Всичките ми опити да ги вразумя удариха на камък, до момента, в който писъците започнаха да се приближават опасно. Изведнъж в лагера настана суматоха, будеха се заспали, навличаха се брони, грабваха се оръжия. Но бяхме твърде малко, твърде неподготвени, твърде уязвими. Демоните щяха да минат през нас като нагорещен нож през масло.
      Сърцето ми бе обвито от страх. Мислех единствено за думите на Хелън Фрост за това как със всяка смърт се приближаваме все повече към демоничното. Не исках да умирам! Не и така! Сама не усетих как краката ми ме понесоха през оградата, извън лагера и в гората. В гората щях да се скрия и да изчезна. Никой демон нямаше да ме намери! Спомних си и съвета на Йоши – бягай, крий се, чак тогава се бий. Да, Йоши щеше да одобри... ако останеше жив, разбира се.
      Писъците и смеха приближаваха. Залегнах е корените на едно дърво и се помолих на стихиите да ме закрилят. От тях зависех!
      - Гвардияяяя! – прозвуча откъм лагера като боен вик. Отговори му нечовешкият рев на нападателите и битката започна.
      - Дръж левия фланг! Левия!
      - Нападат от другата страна!
      - Внимавайте, стената! Стената ще падне!
      - Те не умират! Не умират, ток-що го разсякох и нищо не му стана!
      - Не им действат магии! Не им...
      - Дръжте се! Ще успеем!
      - Викайте срещу тях! Отстъпват от виковете ни!
      - Гвардияяяя!
      От моето място можех само да слушам, не смеех да вдигна глава от страх да не ме забележат. Чувах сблъсъка на оръжията. Чувах съскането на освободените магии. Чувах викове на болка, викове на отчаяние. Закрих ушите си с ръце и се разплаках. Моите хора бяха там, онези, с които тъкмо бях започнала да се сближавам. Те умираха и крещяха за помощ, а аз лежах свита в корените на това дърво и нищо не можех да направя! Нищичко! Страхът беше парализирал тялото, инстинктът за самосъхранение бе завладял ума. Сълзите безмълвно попиваха в земята.
      Изведнъж на фона на общия шум чух нещо, което накара кръвта ми да изстине. Ритмично потропване се приближаваше към мен, съпроводено от тихи стъпки.
Трак-трак. Трак-трак. Трак... трак.
      Не можех да помръдна. Дори не дишах. Молех се, молех се толкова отчаяно на земята да ме скрие! Тропането поспря на няколко крачки от мен, представих си как съществото се е взряло в мястото , на което съм се свила и се чуди дали това е човек и дали си струва да го посече.
      За няколко безкрайни мига звуците от битката в лагера изчезнаха напълно за мен. Чувах единствено хъхрещото дишане на съществото и неговото потропване.
      Трак-трак. Трак-трак. Трак.
      Стъпките най-накрая се решиха и тръгнаха към мен. Бавно. Както котка си играе с мишка.
      - Демониии! – чух пресипнал, нечовешки глас. – Оттук взехме достатъчно души! Да вървим!
      Това бе моето спасение. Съществото до мен се обърна и, потраквайки, се насочи към отстъпващите си съюзници. Елфите и орките ликуваха. Изчаках, докато шумът съвсем утихне и се изправих, трепереща. Не можех да повярвам, че всичко е свършило, че съм жива. Чувствах едновременно облекчение и срам. Как можех да се изправя очи в очи с клана и сюзниците си, след като бях избягала?
      Влязох в лагера със сведен поглед. Никой не ме забеляза. Ранениет биваха превързвани, мъртвите събирани край оградата. Бяхме дали изненадващо малко жертви. Видях Йоши край огъня и се насочих към него. Той тъкмо разказваше как бил прерязал гърлото на един от демоните, който просто го погледнал насмешливо и продължил да се бие.
      - Значи не умират по обичайните начини.
      - И магията не ги лови! – обади се елфическият маг на огъня. – Колко изпепеляващи кълбета хвърлих по тях без резултат! Само дрехите им пламваха и от това те ставаха още по-опасни!
      - Трябва да измислим нещо, за да ги спрем.
      Все още избягвайки да гледам когото и да било в очите, се намесих в разговора им:
      - Не е ли най-добре утре рано сутрин да говорим с Вестителите на Хаоса и да им помогнем с техния ритуал?
      Съгласиха се с мен. Ако Хаоса бяха искрени, всичко щеше да бъде наред. Бях решена да направя всичко по силите си, за да бъдат прогонени Злите сили на следващия ден. Това щеше да бъде изкуплението ми за тазвечершното малодушие. Щях да им покажа, че и аз мога да бъда смела!

to be continued...

Охлювска седмица - бонус

По случай седмицата на охлювите пускам тук едно стихотворение, което написах преди няколко години.
Фери, има и мравка ;)

ОХЛЮВ

Охлюв съм и имам къща,
от която никого не връщам.
Вчера мравката добра
пред вратата ми се спря
и извика с тъничко гласче:
- Охлю, де си бре, момче?
Тъмно стана вън, а аз
не смогнах да се върна в нас.
Може ли при тебе да остана?
Ще си тръгна на зарана!

Казах: - Чакай, чакай, мравко мила!
И пресякох с всичка сила
спалнята и двата коридора -
бързах аз вратата да отворя.
Ех, докато този път измина
стана два и половина!

Мравката отвън стоеше още
и преглеждаше ми сутрешната поща.
- Охлю, знаеш ли, че тука има
може би колети десетина? -
каза тя, преди да проговоря. -
Кога ли ще ги ти отвориш?
- Утре - казах, - ала влез на топло
в къщата на Охлю-Бохлю.

Влезе мравката завчас
и загледа се в захлас
по стените мои завъртени,
с джунджурийки разни украсени.
Стигнахме до хола двама.
Толкоз бързах - дъх не ми остана!

Мравката на столче седна
и с усмивка ме погледна.
- Може ли - ми рече тя, -
още малко да ти досадя?
Дълъг път изминах днеска
(виж ми бедната прическа!),
ни съм пила, ни съм яла,
изпомачкана съм цяла!
Искам малко да се сгрея,
да похапна, да попея...
Чай ми приготви с бисквитка,
че е тук добра заситка.

Бързо хванах се тогаз -
чай да й сваря завчас.
Но нали съм бавен по природа
(от такава съм си аз порода) -
чая докато приготвя,
на котлона да го стопля,
час и половина мина -
мравката едва не си замина!
И без малко да ми се обиди,
брех, да му се невиди!

Тя намръщено ме срещна,
ала вдъхна парата гореща
и усмихна се щастливо,
и ми каза най-правдиво:
- Бавен си, ще трябва да призная,
ала струва си накрая!

Седнахме ний двама на дивана,
тя история подхвана.
За сестрите свои рече да разкаже
и за майката-царица даже:
как пълзели дни и нощи,
мъкнейки товари тежки.
И за тези работливки
нямало и миг почивка.
Дълго, дълго ми говори тя,
пък на мен... ми се доспа.
Но геройски се пред ней кокорех -
ни за миг очите не затворих!

Най-накрая мравката прозя се
(след около два-три часа!)
и постлах й да си ляга,
за да може утре рано да си бяга
при сестрите свои работливи
във тунелчетата криви. 
Вкъщи долу под земята,
не в гората непозната.
Е, наспа се мравката блажено
и почина доста пълноценно.
След което си отиде благодарна
и остана ми приятелка най-вярна.

Пък на мене хубаво ми стана,
че приех я без покана,
че помогнах й веднага,
без да мисля и отлагам.
- Струваше си - казах си с усмивка
и отправих се към кухненската мивка
чашите от чая да оставя,
пък и още малко да направя.
Че не знае се след час
кой ще мине покрай нас!

Приказка за говорещите сенки (част първа)

Това е приказката, която измислихме с Роси докато се прибирахме от танците снощи. Беше много забавно и нямам търпение да разбера как ще свърши! :)

_________________
   Имало едно време едно момиченце, което можело да говори със сянката си. Всеки път, когато оставало само, то обръщало поглед към нея и потъвало в оживено бъбрене за всичко, което им било интересно. Навън обаче, сред хората, сянката мълчала и от това момиченцето се натъжавало. 

   - Защо не се обаждаш, когато наоколо има някой?  - попитало то веднъж. 
   - Защото другите няма да могат да разберат какво става и ще те помислят за луда - отвърнала сянката. - Ще ти се присмиват и ще те обиждат.
   - Не е вярно! - възразило момиченцето. - А и да е, не ме интересува. Ти си ми най-близката в целия свят и с теб мога всичко да си споделям. Искам да можем да си говорим през цялото време!
   - Добре, добре - отстъпила сянката. - Хайде, ще опитаме днес и ще видим какво ще стане. 

   Така и направили. След училище седнали да чакат метрото и започнали да обсъждат как е минал денят им. Една по една съученичките на момиченцето, които също били на спирката, започнали да се обръщат към нея с изненадани изражения и търсели с поглед с кого си говори тя. Когато не успели да видят никого, най-накрая се престрашили да я попитат. 

   - Със сянката си, разбира се! - отвърнало момиченцето, все едно това било най-естественото нещо на света. 
   - Ама как така със сянката си? - учудили се съученичките. - Как може сянката ти да говори?
    - Ами така. Не е трудно, те и вашите могат, но вие никога не сте се опитвали да ги чуете! 

   Момичецата се загледали любопитно в сенките си, местели поглед ту към своите, ту към тази на съученичката си. 

   - Но това е невъзможно! Че откъде ще излиза звукът изобщо, та сенките нямат усти, те нямат лица!
   - В нашия свят имаме - внезапно се обадила сянката на момиченцето. - В света на сенките всички ние имаме лица, там вие сте наши сенки. Всъщност, не точно сенки. Не изглеждате така, както ние изглеждаме за вас. В нашия свят вие сте точно обратното на сенките във вашия - като светли слънчеви петна с човешка форма. 

   Размислили се момичетата и след няколко минути едно от тях казало, че иска и неговата сянка да може да говори. 

   - Нищо по-лесно от това! - казала сянката на първото момиченце, приближила се до тази на второто и я ритнала в пищяла. 
   - Оу! - извикала тя. - За какво пък ти беше това?
   - Исках да те събудя, за да можеш да си говориш със своето момиченце. 
   - О, здравей! - поздравила новата сянка възторжената си собственичка. - Как си? 

   Едно по едно всички момичета започнали да искат говорещи сенки и започнало едно ритане по пищялите, едно щипане и оживено бърборене - направо лудница. Сенките обаче не се ограничили с това - след като приключили с всички свои малки сестри, започнали да събуждат и сенките на другите хора на спирката. 

   Възрастните се уплашили не нашега. Те никога не си били представяли, че сенките им може да говорят и всички вкупом решили, че са полудели. Заблъскали се, закрещяли, заскубали си косите. Пристигнало метрото и от него изхвърчал шофьорът, чиято сянка му повтаряла, че си е обул два различни чорапа и ще стане за смях. 

   Изведнъж сред цялата тази глъч по микрофона се чул ясния, но треперещ от страх глас на управителя на станцията: 

   - Уважаеми д-дами и господа, моля без паника. Сянката ми говори! Сенките на в-всички говорят! Обадих се на другите станции и се оказа, че това се случва само тук. Повтарям - сенките говорят само тук! За да предотвратим разпространението на това необяснимо явление , ще затворим станцията и ще изгасим лампите. Повтарям, без паника! Ще изгасим лампите, за да изчезне светлината и с нея и сенките. Ще спрем тази епидемия още в зародиш!

   И в същия момент, още преди някой да успее да възрази, всяка светлина в метрото изчезнала. Изгаснали луминисцентните лампи по тавана, изгаснали фаровете на мотрисата и светлините в купетата, спрели дори електронните часовници и светофарите в тунела. 

   Настанала тишина. 

   Хората мълчели и не смеели да гъкнат, за да не се върнат говорещите сенки. Минали пет минути, после десет, а на станцията се чувало само дружното дишане на хората и от време на време прошумоляването на плик или шушляково яке. Тогава, изведнъж, насред тълпата се чуло ясно детско гласче: 

   - Хей, слушайте всички! Говорих със сянката си наум и тя ми каза, че ако пуснете лампите, ще се разбере с останалите да спрат да приказват. Сенките не обичат да е толкова тъмно и ще се съгласят никога повече да не говорят без покана. Само пуснете лампите, чувате ли? 

   Хората се разшумяли, коментирайки думите на момиченцето. Минали няколко минути преди да успеят да се разберат, но когато това станало, веднага пратили съобщение до управителя на станцията. Той предпазливо щракнал ключовете на всички лампи и светоизточници в метрото и всичко се озарило от ярка светлина. Хората се заоглеждали боязливо, въртейки се на всички посоки и търсейки най-малкия звук. 

   Сенките обаче не говорели. Всички до една били изчезнали. 
   Ето така хората в метрото изгубили своите сенки.
_________________
следва продължение...

Въстание в Луминор

Лейди Лорейн от рода на Изгрева, жена на лорд Гилиян

От няколко дни насам климатът си играеше лоша шега с Луминор. Беше скучно, дъждовно време. Часове наред висях в покоите си, нямаше кой да ми прави компания и да изпълнява желанията ми - дон Делгадо беше изгонил повечето от прислужничките ми, защото "му се стрували подозрителни" (без да отбелязва факта, че в даден момент всички те го бяха отхвърлили като любовник). Наредих да поставят обявление върху таблото в центъра на града, че си търся прислужници, но тъй като валеше, възможността някой да го прочете беше малка. Затова един ден използвах намерението на племенника на лорда да излезе в града и предложих да го придружа.

Отидохме (о, ужас!) в местната кръчма - място съвсем недостойно за лейди като мен - но тъй като сред клиентелата му видях и повечето от останалите лордове и лейдита, реших да поостана. Опитах се да заговоря леля си, но тя отвръщаше хладно - не мисля, че някога ме е обичала особено. Разменихме си няколко реплики за тяхното здраве и за времето и после тя демонстративно се върна към "важния" си разговор с някакъв странник от Севера.

Оказа се, че най-интересното събитие в кръчмата бяха новопристигналите куртизанки - три или четири момичета, които проповядваха разпространението на "щастие" сред масите... Една от тях се представяше за много мила и състрадателна, като се опитваше да намери работа за някакво селско момиче, току-що пристигнало в града. Последната ми се видя подходяща за слугиня - селянките са свикнали да изпълняват заповеди, пък и изпитваха страхопочитание към висшите класи. По-късно разбрах, че е възпитана от свещеник на Белор - още една причина да се погрижа да остане при мен. Въпреки че не бях приела религията на съпруга си, аз много добре виждах ползите от нея.

Говорих също така с една от куртизанките и й дадох да се разбере, че техния тип не е препоръчително да се приближава до моето имение или до лорд Гилиян. А техните екзотични зверове (странни на вид песове, отвратителни животни!) - надалеч от мен, за да не се наложи да заповядвам изтреблението им. Все още си спомнях последното куче на Гилиян - непрекъснато ме лаеше и накрая се наложи да заповядам да го удавят. Дискретно, разбира се.

Тъкмо да си тръгна от кръчмата, до мен се приближи някакъв човек и неочаквано ми каза, че Гилиян го е назначил за мой личен пазач. Не ми хареса, но реших да му давам такива задачи, че да не ми се мярка пред очите. Скоро съвсем го изгубих, май беше тръгнал да си търси късмета в друго поприще. Липсваше ми единствено в момента, в който градският доктор-шарлатанин се опита да ми досажда с приказки за измислена от него чума. Дадох на последния да се разбере, че позволявам да ме лекуват единствено личните лекари на Гилиян, който идваха от Крайбрежното кралство и наистина си разбираха от работата.

Върнах се в имението, но там не беше особено спокойно. Изглежда из Луминор бяха плъзнали подновените слухове за Наследника и въстанието, което хората можеха да направят щом той се появи. Гилиян непрекъснато беше заобиколен я от лейтенантите на стражата си, я от съветника си или от Делгадо. Непрекъснато идваха благородници, за да се оплакват от плачевното състояние на имотите си. Все едно това беше важно за нас в този момент!

Станах свидетел на един от разговорите между съпруга ми и съветника Д'рак и този разговор ме накара да се усъмня в разумността от напътствията на последния. В крайна сметка той предлагаше на Гилиян да екзекутират един от стражите само защото е напуснал поста си! Бързо се намесих, макар да нямах навика да говоря по държавни дела с лорда пред хора. "Защо да го екзекутирате, съпруже? - попитах, - Ако искате да послужи за предупреждение на всички останали, защо просто не го бичувате насред площада, обявявайки в какво се състои вината му?" За щастие двамата се съгласиха с мен - може би именно това отложи хорското недоволство за известно време.

Реших, че не мога да имам вяра на съветниците на лорда и потърсих дон Делгадо, за да проверя как стои въпросът с неговите дела. Останах разочарована. Методите, с които се славеше той из масите, не бяха толкова безкомпромисни и резултатни. Писмени показания?! Що за глупава приумица?

Отпратих Делгадо със смесени чувства и отидох да намеря прислужницата си. Бях я изпратила в кръчмата да събере малко информация за мен - нещо, което не можех да направя сама, защото хората обикновено си мереха приказките пред мен. Единственото ми опасение относно момичето беше да не би куртизанките да й размътят мозъка с техните приказки за "щастие на масите". За мой късмет възпитанието във вярата на Белор бе дало своите плодове - Арина ми довери, че според нея занаята на онези момичета не бил богоугоден. От нея научих също така за конкретни хора, които злословеха срещу мен и съпруга ми, но съвсем скоро те останаха на заден план:

Връщайки се към имението на Гилиян срещнах чичо си и той заяви, че има да ми каже нещо изключително важно за Луминор. Изглеждаше толкова радостен и напрегнат, че в главата ми се загнезди едно-единствено подозрение. Излязох права - в мига, вкойто останахме сами, той ми призна всичко за Наследника, когото най-сетне намерил, за въстанието, което се подготвяло, за свалянето на Гилиян и т.н. Очакваше да го подкрепя и да скачам от радост при новината, но тогава в покоите му влезе и самият така наречен "наследник" - един от странниците, минаващи през града. Възмутена от избора на чичо си, заспорих с него - този непрокопсаник нямаше дори умствената възможност да управлява, камо ли волята и уменията! Какъвто беше пияница и женкар, ако седнеше на трона, със сигурност щеше да повлече Луминор към края му! Но лорд Аремар беше на друго мнение - щял да го накара да чете книги и да се образова, а дотогава да се погрижи за управлението на страната.

"Ясно" - казах си наум. - "Колко неумело се опитва да прикрие амбициите си за трона! Ако зависи от мен, това да стане." След което се оттеглих с обещанието да помисля по думите му.

Незабавно се върнах в имението на Гилиян, но там го заварих в необичайно състояние - сам, съкрушен и с халба в ръка. Когато се опитах да разбера какво се е случило, се оказа най-неочакваното: някой беше пуснал слухове, че аз... можете ли да повярвате?... че аз съм продавала наркотични вещества! Това сериозно бе разклатило доверието му в мен; започвах да мисля, че някой нарочно е скалъпил това обвинение в светлината на новините, които носех на лорда. Отхвърлих всички тези неверни слухове и се постарах той да разбере, че говоря истината и че имам да му кажа нещо много по-важно от всичко това. Дори и да беше опиянен от алкохола, Гилиян мигновено изтрезня при новините, които му съобщих. След това поотделно извика Делгадо, Д'рак и лейтенантите си и говори с тях. Не бях успяла да му кажа колко малко доверие имам във всички тях... Накрая те тръгнаха нанякъде, а мен оставиха в имението - сама с прислугата и част от стражата.

Чакането и неизвестността ме убиваха. Известно време говорих с Арина. После се разхождах нервна из коридорите на имението. Често разпитвах стражите дали имат някакви вести, но откъм града не се чуваше нищичко.

Изведнъж в имението с неуверени стъпки пристъпи съветникът Д'рак. Бях на път да го засипя с въпроси, но поведението му ме изненада и разтревожи. Когато го попитах какво се е случило, той отрони единствено "Кой съм аз? Вие знаете ли?" Останах на мястото си, изумена и покрусена. Нима някой бе използвал някаква магия върху съветника на съпруга ми? Но разбира се! Бях видяла "наследника" да се върти около него по-рано! Колко глупаво от моя страна да не направя нищо тогава!

Наредих на Д'рак да ме последва и да е готов да използва оръжие в моя защита. Взех Арина със себе си и се опитах да изляза от имението, за да разбера какво се случва навън, но стражата ме спря на прага с обяснението, че лорда е заповядал да стоя на сигурно място вътре. Но как можеше да постъпва така с мен? Бясна и разтревожена, аз се качих на един от балконите на последния етаж, за да се опитам да проследя, макар и отдалеч, събитията в града.

Гледката, която ми се разкри оттам, потвърждаваше и най-големите ми страхове. По улицата напредваше пъстра тълпа, предвождана от чичо ми и Наследника. "Бунт!" - крещяха те, "Въстание!" Изведнъж отнякъде се появиха стражи с насочени към тях оръжия. Наследника излезе между тях и тълпата и разпалено каза нещо, което не чух. После изведнъж няколко воина се обърнаха към другарите си и ги пронизаха. Всички - и стражи, и благородници, и обикновени хора - всички се запътиха към имението, викайки името на съпруга ми.

Огледах се насред всичко това. Бях сама, с не повече от няколко въоръжени мъже на своя страна. Но на тях не можех и да разчитам след това, кеото бях видяла от балкона! Не можех да задържа имението при заплахата, която идваше отвън. Затова, когато Наследника и неговите хора се появиха на вратата ми, аз наредих да ги пуснат. С надеждата, че нито аз, нито подчинените ми няма да бъдем наранени, аз се предадох.

Сега седя, затворничка в собствените си покои, и очаквам присъдата си. Единственото, което ми носи надежда, е фактът, че Гилиян е успял да избяга. Дано, дано се върне за мен!

Мъртви пеперуди

Ето ви едно старо мое стихотворение, което прегледах наскоро. Напоследък доста се занимавам с препрочитане на свои неща и се чудя кога и защо престанах да пиша. Отдаваше ми се и ми харесваше, това знам със сигурност! Но мисля, че не съм писала нищо след "Охлювът" и "Дебелата жена", които се намираха в стария ми блог.

Специално на това стихотворение историята е следната: един (есенен?) ден намерих в градината ни голяма красива пеперуда с невероятни шарки на крилата. Поради някаква странна, необяснима за мен прищявка реших да си я запазя и я боднах за един лист хартия, както навремето правеше баща ми. Дълго време я пазих така и много се гордеех с нея, докато накрая някой не я изхвърли без моето знание. Малко след това обаче започнах да забелязвам умиращи пеперуди навсякъде, където отидех - по улицата, вкъщи, на гости... Беше доста зловещо. Така се стигна и до написването на това стихотворение, хем да си притъпя съвестта, хем да изразя ужаса и срама си от това, което бях направила. Помня, че имаше и още един куплет, но съм го загубила някъде из тефтерите си.

Е, дано ви хареса.


Мъртви пеперуди

На прага си намирам мъртви пеперуди
с отпуснати, безжизнени крила.
Нима наказват ме, задето
една от тях с карфица приковах?

Скърбя за тези мъртви пеперуди,
ала вината си не ще стопя:
летят и блъскат се в стъклото като луди
и падат тихичко пред моята врата.

...
Насън ще виждам мъртви пеперуди
и страх ще ме е да заспя.

2005 или 2006г.


P.S. Хей, погледнете тук! Все още си търся един човек, за да завърша играта :)

Вампирски ЛАРП #2 - Разкрития

Той беше вчера... всъщност вече "онзи ден". Но както и да е - беше страхотен! :) От доста време насам ми се искаше толкова добре да се въплътя в някоя своя героиня и на този ЛАРП го постигнах! Ужасно щастлива съм!

Ето историята на събитието, видяна през очите на моята героиня, Аня. Малко е дълга, но затова пък вече двама души ми казват, че е интересна - надявам се и на вас да ви хареса! :)


Аня Дворецка


29 януари 2009г.

Получих съобщение от Сантяго. Най-после! След последната ни мисия в Атлантик Сити миналата година, не чух нищо от него - нито бяс, нито разочарование. Е, не прати и да ме очистят за наказание. Предполагам, че не съм достатъчно важна за наемни убийци...
В съобщението пише за час и място на срещата. Южна гара. 8:00ч. И че съм щяла да срещна там новата си "глутница". Надявам се да няма много нови "хора" - изнервям се, а Ричард става прекалено подозрителен.

31 януари 2009г.

Сутринта се събудих изпълнена с ентусиазъм и бързо се приготвих. Добре де, не толкова бързо. Почти изпуснах автобуса до гарата. Ричард започна да ми се кара и аз включих МР3-то, за да го заглуша. Чувствах се леко нер- вна, защото не знаех какво да очаквам. Дали щях да видя познати лица? Дали щеше да бъде толкова забавно, кол-
кото си го представях? Дали най-после щях да срещна Сантяго? (Признавам си, след първото му писмо изпитвам непреодолимо любопитство спрямо него. Ричард твърди, че го познава, но не иска да ми каже повече).

Стигнах гарата почти десет минути по-рано. Супер! Така щях да имам възможност да оглеждам хубаво всеки, който влиза и да го преценявам.
Оказа се обаче, че и на друг му е хрумнало същото - в чакалнята, сред двама-трима скитници и пияници, седеше Данте и ме поздрави приятелски.
Малко след това в чакалнята влезе някакво момиче и почти веднага се насочи към нас. На въпроса ми коя е, тя прошепна "Сабат". С Данте се спогледахме с насмешка - ако "човек" така лесно издаваше фракцията си, то едва ли щеше да живее дълго. По-късно Ричард ме накара да й направя забележка за това, но аз отказах за момента - не исках да се занимавам с непознати вампири.


08:10
Появи се Яриус, а малко след него в чакалнята влезе един подозрителен тип, когото никой от нас не познава. За разлика от множеството типични за този час и този град хора, той е облечен в кожени дрехи и с мешка на гърба, от която стърчи нещо, което доста прилича на пушките, които също (но по-прикрито) стърчат от мешките на Яриус и непознатото момиче. Ричард веднага се обади, като аларма в главата ми: "Внимавай, това може да е ловец, Камарилец, враг!" Казах му да млъква - зная всичко това и съм нащрек.

08:25
Продължаваме да чакаме. Свръзката никъде не се вижда и напрежението започва да ни настига. Започваме да се чудим - дали трябва да останем на място или да отпътуваме нанякъде? Накъде? Ами ако тръгнем, а се окаже, че е трябвало да останем? Или ако заминем не където трябва?
А свръзката? Мъртъв ли е или ни е въвлякъл в капан?
Докато се маехме и разпитвахме, Данте се заговори с "подозрителния" кожен тип (който, както разбрахме по-късно, се казваше Мартин и беше Сабат), а аз - с Рай. И най-неочаквано тя ми каза, че нейното съобщение включвало и дестинация - Сан Диего! Влакът за нататък тръгваше след 7 минути.
Тук дойде моментът обаче да се усъмним в нейните думи. Тя отказваше да ни каже от кого е получила информацията за Сан Диего и някои от нас започнаха да я подозират в предателство.
До тръгването на влака оставаха само 4 минути, когато изведнъж Ричард започна да настоява да отидем в Сан Диего. Той умее да ме накара да направя каквото пожелае, стига да ме измъчва достатъчно дълго. Накрая главоболието ме надви и казах на останалите за неговия "съвет". Те пък най-неочаквано се съгласиха, купихме скоростно билети и се озовахме на перона минута преди да дойде влака.

09:35ч.
Получих съобщение от Сантяго! В първия момент бях ужасно развълнувана, но после го прочетох...
"Оставете всички огнестрелни оръжия в синята чанта в прохода след първокласния вагон, посока назад. Това е заповед."
Вдигнах поглед изненадано и видях, че и Данте си преглежда телефона и се отправя към първокласния вагон, държейки в ръка чантата с оръжията си. Явно не само аз бях получила тази заповед. Пресрещнах Данте на връщане от вагона и го разпитах. Той потвърди за SMS-а и ме посъветва да го изпълня.
Отидох на уреченото място и се огледах. Две лелки, които си говореха, една руса жена, която цъкаше нещо на телефона си и малка синя чантичка. Надникнах в нея - беше пълна с оръжия. Замислих се - освен ако Данте не беше държал цял арсенал под шлифера си, това означаваше, че на влака има още от нас! Но защо не се бяхме срещнали на едно и също място? И защо...
Ох, както и да е. Оставих пистолета, но не и пълнителите. После се върнах в нашия вагон.

11:00ч.
Малко преди да слезем от влака получихме съобщение, че до 45 минути трябва да бъдем на паметника Альоша. От този момент нататък няма да имам време да записвам така подробно всичко, което се случва.

11: 15ч.
Втора заповед, противоречаща на първата. "Младежкият хълм, Детската ж-ца". Колебаем се коя да последваме и дали да не се разделим.

по-късно
След три коренно различни указания от местни хора (бас ловя, че са били подкупени от Камарила, за да ни заблудят, скапани продажни смъртни!) най-накрая стигнахме до спирка и хванахме автобус. Пътуваме.

11:30ч.
Автобусът ни остави насред нищото. Няма ни хълм, ни "Детска ж-ца". Питахме за посоката и ни казаха, че целта ни е на 2-3км. обратно по стъпките ни. Мразя смъртните и съм гладна!

13:30ч.
Пленница съм при търговците на оръжие. Те не са в помещението и мога да разкажа какво се случи през тези два часа.

След трикилометровото ходене из града и многократно разпитване стигнахме до Младежкия хълм, който до този момент вече бях намразила от все сърце. Детската "ж-ца" се оказа железница и трябваше да се лутаме дълго между спирките й, докато намерим свръзката си: двама надменни бивши Камарилци, на които се предполагаше, че трябва да повярваме и помогнем. Е, поне си водеха двама слуги-хора, от които можехме да се заситим временно. Банките с кръв, които ни беше обещал Сантяго така и не пристигнаха.
Малко по-късно попаднахме на човек, когото бяхме забелязали още във влака - ирландец, който се преструваше на испанец, но приказваше с италиански акцент. Говорихме с него един по един, опитвайки се да преценим дали е настроен приятелски към нас или напротив. Решихме, че е първото (с изключение на Ричард, който както винаги беше крайно подозрителен). Ирландо-испанеца се оказа и полезен - той и неговите приятели ни насочиха към гаража, в който се помещаваха търговците на оръжие. Това беше от което имахме много голяма нужда - още преди половин час бяхме получили съобщение, че Камарила вече са се въоръжили подобаващо.

Колко странно - търговците искаха да им плащаме с кръвта си! Взеха проба от мен и от Яриус, но явно моята ги заинтригува повече. За пръв път в не-живота си виждах вампирска кръв толкова отблизо и забелязах, че цветът й е различен за различните кланове. Докато търговецът скриваше пробите ни забелязах, че като моята имаше още една. Дали и Камарила не бяха дали своята лепта тук?
Веднага след като излязохме от прашния гараж, търговецът извика Данте, Мартин и Яриус настрана и започнаха тайнствен разговор, а Ричард се обади за пръв път от доста време насам. "Тези човеци ще искат да те задържат при себе си заради това, което видяха в кръвта ти - каза ми той и продължи властно: - Ти ще отидеш!" Опитах се да споря, но Ричард беше твърде настоятелен. Каза, че ако не го направя, той ще поеме контрол над тялото ми и все пак ще отиде.
Ричард беше прав в предположението си. Яриус дойде при мен и ме посвети в исканията на търговците. Изглеждаше разтревожен за съдбата ми, но аз го успокоих с думите, че Ричард знае какво прави. Яриус се закле, че ако и косъм падне от главата ми, щеше да се върне и да избие всички там. Аз пък го накарах да се зарече, че ако нещо наистина ми се случи, ще намери Сантяго и ще го очисти. Все пак той беше виновен за всичко, нали?

След като Сабат си тръгнаха, въоръжени с информацията, която търговците им дадоха в замяна на задържането ми, техният главатар (къдрав мъж на име Георги) ме завърза и ме накара да пия от някаква колба, пълна с червена течност. Той и неговите подчинени гледаха с интерес реакцията на тялото ми към изпитото и накрая се спогледаха многозначително.

Георги ми обясни неща, които Сантяго някакси беше "пропуснал" да ни спомене. Камарила разработваха тайно серум, който щеше да лиши вампирите от техните слабости - непоносимостта към чесън, към слънчева светлина и т.н. Това означаваше, че ще можем да бъдем точно като хората. Щяхме да можем да се разхождаме по улиците като тях, без да се притесняваме кое време на денонощието е, какво съдържа салатата ни, с какви патрони ще ни застрелят... Може би беше необичайно за един вампир (Ричард например казва, че съм уникално глупава по този въпрос), но това беше точно за което мечтаех от доста време насам!

...Търговците се връщат, скривам тефтерчето си.

14:30ч.
След експериментите търговците ме закараха пред някакъв мол, където трябваше да се срещнат с Камарила. Георги говори със Сабат, за да си ме приберат преди това, но според него те не изявили желание да бързат с това. Какво можех да направя освен да преговарям с човека за главата си? В последния момент успях да го убедя, че си струва да ме задържи и да не ме дава на врага.
Започвам да се съмнявам в това доколко е смислена и правилна нашата мисия. И доколко си струва да се придържам към нея.

14:50ч.
Георги се опитва да изиграе и двете страни в конфликта. Ту лъже едните, ту другите. Той е по средата, както и аз (поради стечение на обстоятелствата). Но неговите думи за вампирите и хората, за сляпото следване на заповеди и безмисленото кръпопролитие като че ли се запечатват дълбоко в мен и започвам да намирам все по-дълбок смисъл в тях. Какво ми става?

15:10ч.
Тръгваме към Сабат. По пътя Ричард разбра за моите тайни мисли и започна да се ядосва. Настоява да убия както Георги, така и неговите подчинени. Засега устоявам на влиянието му...

15:40ч.
Почти се стигна до престрелка с Камарила на Братската могила. Георги, излъгал ги че в него е истинският серум, потърси убежище при нас и успя да убеди останалите, че ще накара нещата да се развият в наша полза. Аз обаче бях прекарала достатъчно време с него, за да знам, че няма да удържи на думата си и ще отиде при онези, които ще му предложат сигурност и пощада на живота. Мисията му беше по-важна от това на коя страна да застане.
А аз вече не се чувствам толкова сигурна при своите, при Сабат. Всички ме гледат подозрително, дали не ме смятат за предателка? Може и да съм станала такава без да го знам. Мисията ни вече ми се струва съвсем незначителна и глупава. Ричард роптае и ми причинява невъобразимо главоболие.

16:00ч.
След преговори между Сабат и Камарила, последните получиха търговеца на оръжие и серума (дали беше истинският никой освен Георги не знаеше) и се оттеглиха към тайната си лаборатория в Сан Диего, за да го изпробват. Георги каза, че може би ще бъде в състояние да ни упъти към нея.
Само аз ли чувствам, че вече сме загубили играта?

16:20ч.
Правим "засада" на път, по който нямаме представа дали Камарила ще минат. Ричард кълне всички наоколо и твърди, че са купчина некомпетентни идиоти. За пръв път от доста време насам съм склонна да се съглася с него.

няколко минути по-късно
Сабат се упражняват в стрелба. О, да - насред засадата! Мисля, че това е моментът да си тръгна: мисията не ме интересува вече, с удоволствие ще й тегля една майна и ще отида да пия топла кр... така де, топло мляко. Или чай. Червен. Ричард се опитва да ме спре, но този път може би няма да усп........

.......................

01 февруари 2009г.
Събудих се с болки из цялото тяло и се огледах неразбиращо. Лежах в храстите край мястото на засадата, около мен се събуждаха другите вампири от клана. Какво се беше случило?
Обясниха ми, че съм се свлякла в несвяст няколко секунди преди да пристигнат Камарила, но веднага съм се събудила "сякаш като друг човек". Била съм се яростно, като звяр, но накрая ме повалили. Повалили всички. Серумите бяха загубени, Камарила бяха спечелили. Сантяго сигурно беше извън себе си от яд.
Но на мен вече не ми пука. Ще се завърна към полу-обикновения си вампирски не-живот и може би ще забравя за всичко случило се. Или пък ще потърся следите на Георги и ще се опитам да разбера в какво се беше забъркал. Най-важното е, че вече няма да се отзовавам сляпо на заповеди, които не знам откъде и защо идват.
Поне докато не се намеси Ричард.

Синята птичка, 2005

Разглеждах си стария блог. Заля ме вълна от спомени - и хубави, и не толкова. Спомних си например за така наречените Six-Word Stories, за които бях писала преди време. Отидох да ги разгледам и прочетох едно изречение ("inspired by hemingway's masterpiece 'for sale. baby shoes. never used.' "), което доведе нов спомен - този за Синята птичка. Надявам се разказът да не ви натъжи прекалено много. Писала съм го през май, 2005г. за един конкурс. Не помня дали спечелих - няма особено значение.

Синята птичка

Сине, чувал ли си за Синята птичка?
Малцина са я виждали, а и всеки я описва различно. Защото синята птичка идва направо от сърцето, а сърцата на хората нивга не са еднакви. Явявала се, казват, в съня и носела покой и утеха за душата. Била синя, защото и спомените на хората са сини. Събирала в крилете си времето, а в очите - вечността.
Такава е за другите Синята птичка, сине. Но ние си имам друга, различна от техните.

Тя е синя - като небето. Помниш ли как лежахте с майка ти на хълма - точно до старата ни къща? Ти бе мъничък тогава, сине, и я беше гушнал, гледайки във висините. Там, превърнати в облаци, играеха слонове и дракони, и леопарди, и хипопотами. Цял свят се разстилаше горе, в синьото небе. Ти сочеше един облак и възкликваше: "Мамо, мамо, виж онази горила!", но тя тъй трудно познаваше какво виждаш. Твоята горила за нея бе красиво синьо-бяло цвете, леко като свободата.

Помниш ли, мой мъничък, когато боядисвахме твоята стая? Един ден с майка ти се спогледахме и решихме да я направим толкова хубава, че да се превърне в твоята гордост. Аз изнесох мебелите, тя хвана четката и боята, а ти, сине, се въртеше около нас и също искаше да помагаш. Ето онзи ъгъл там под прозореца е твой, знаеш ли? Самичък си го боядиса, ние нищичко не пипнахме отгоре. Ах, колко беше смешен с онази четка в малките си ръчички! Личицето ти беше цялото омазано с боя, а дрешките вече не си личеше какъв цвят са били отначало. Но цял светеше от радост и въодушевление, цял бе едно малко синьо ангелче! Защото, сине, и стаята беше с цвета на вълшебната птичка.

А помниш ли, дете мое, сините обувки? Ах, те бяха толкова хубави обувки - целите на малки бели фигурки, които приличаха на птици върху чистото небе! Майка ти ги купи, за да има с какво да джапаш из локвите. Ти толкова обичаше да се цапаш, мое малко, палаво момче! Разбира се, твоята майчица се радваше повече на тези обувки, отколкото ти. Все пак самичка ти ги беше избрала, нали? Видях я веднъж в коридора: беше обула сините обувки на ръцете си и потропваше с тях по пода. Носеше любимата си синя рокля и беше толкова красива!

Помниш ли, сине, когато те водихме на палатки в планината? През всичките дни ти беше мрачен и унил - нямаше ги приятелчетата ти, нямаше ги и конструкторите, с които обичаше да играеш. Но когато стигнахме до най-затънтената полянка сред гората, личицето ти грейна и възхита замени обичайното му изражение. "Виж, мамо, виж колко са сини!" - възкликна ти и посочи малките незабравки, които растяха там. А те станаха дори още по-сини, когато чуха думите ти!
Твоята майка тогава ни разказа приказката за синигеровите сълзи. Тя толкова обичаше да ти измисля приказки! На теб и само на теб - на мен никога не разказваше нищо. Но аз обичах да слушам приказките, които тя ти подаряваше и да си представям, че са и за мен. И в известен смисъл те бяха, защото ти бе част от мен, нали, мой мъничък?

Ех, сине, помниш ли онази бяла зима, когато за пръв път успя да направиш снежен човек? С майка ти бяхте толкова въодушевени от това, че за две седмици напълнихте двора ни със снежни хора: всеки един различен от другите, с метла или пръчка, с шапка, забрадка или тенджера на главата, по-малък или по-голям... А на един от тях се мъдреше твоето синьо шалче - беше му го окачил, без майка ти да усети. Тя мислеше, че си го загубил някъде на ледената пързалка и много се притесняваше да не настинеш без него.
А то беше толкова хубаво шалче - синьо като птичката!

А помниш ли, мой мъничък...

Но ти няма как да помниш това. Няма как да помниш нито едно от нещата, които ти разказах. Ти никога не погледна небето с детските си очи, сине. Никога не видя малката си синя стая. Никога не обу онези тъй красиви обувки. Не чу приказката за синигеровите сълзи. И не направи дори един едничък снежен човек.
Защото теб те няма, сине - няма те от толкова време вече! Днес трябваше да бъде твоят седми рожден ден; наесен трябваше да те изпратим на училище... а вместо да празнуваме с торта свещи и други дечица; вместо да купуваме тетрадки и учебници, ние стоим сега на това ветровито гробище - там, където се издига тази ужасна мраморна плоча. Седим и сълзите ни капят по белия мрамор, а погледите ни са замъглени и едва виждаме двата реда, изсечени там. Името ти, сине, го пише на плочата, и една едничка дата. Днешната, преди седем години. Датата на нашата мъка.

А сините птички на другите хора продължават да летят горе над пухкавите облаци. Събират в крилете си времето, а в очите - вечността. Напомнят им техни неща, мили неща. Сини неща. И носят покой и утеха за душите им.
Но нашата отлетя завинаги от раменете ни. Никога не ще се върне, никога!

Синя... като очите ти, мое малко дете.