Войната на костите

С децата учим за динозаврите. Днес им разказвах за "Войната на костите" и ето как я видяха те: 

Запознайте се с г-н Коуп (с мустаците)
и г-н Марш (с брадата).
Те били приятели-палеонтолози.

Един ден г-н Коуп намерил 

скелет на Еласмозавър. 

Понеже дотогава не бил виждал 

такъв динозавър, му сложил 

черепа върху опашката. 

Господин Марш му се присмял 

и Коуп много се обидил.

Така започнала Войната на костите.

Единият изпращал шпиони в лагера на другия
и се опитвал да му открадне откритията,
но и другият му отвръщал със същото.

Даже хората им се замервали с камъни,
когато копаели в близост едни до други.

Стигнали дотам да взривяват местата, на които копаели,
преди да си тръгнат от тях, за да не може другият
да ги доразкопае и да открие нещо още по-интересно.

Те дали на света много нови динозаври.

Господин Марш намерил 80 вида.

А господин Коуп намерил 56 вида.

Но до края на живота си така и не се сдобрили.

Сметобол

Идеята е взаимствана от Five Ways To Spice Up Your Teaching. Разгледайте ги - там има доста забавни неща :)

 Какво ви трябва:
- топка, направена от смачкана хартия (но можете да бъдете и по-креативни - в линка по-горе се похвалиха, че направили специална топка с личице);
- кошче за боклук, картонена кутия или нещо друго за целене с топката;
- въпросник по някой учебен предмет с определени точки за всеки правилен отговор;
- шапка / буркан / кутия, в която да се сложат въпросите.

Подготовка: 
Нарязвате въпросите, сгъвате ги и ги слагате в шапката.
Приготвяте си дъска за отбелязване на резултатите.
Разделяте участниците на отбори от по 3-4 души.
Поставяте коша на специално място в стаята и определяте откъде ще се "стреля".

Правила: 
Всеки отбор изпраща свой представител до шапката.
Той бърка в нея, изважда листче, прочита въпроса.
Ако успее да отговори, получава означения брой точки (по-малко ако отговорът е непълен, повече ако каже и допълнителна информация).
Ако не успее да отговори, връща листчето в шапката и стреля в коша.
При точно попадение печели 3 точки.
Връща се при съотборниците си.
Ред е на следващия отбор.

Бележки: 
Хубаво е точките за отговаряне на въпросите да са значително повече от тези за хвърлянето на топката. Така децата ще имат повече стимул да използват знанието, а не точността си.


Както виждате, при тази игра един и същи въпрос може да се "завърти" няколко пъти, преди да му отговорят. Така учениците ще имат шанс да си помислят по него, а и няколко души да се опитат един след друг.

Може да се играе и с "помощ от отбора". Това обаче може да накара участниците да разчитат изцяло на чуждата помощ и затова е хубаво да се използва в по-редки случаи. Всяка "помощ от отбора" е на цената на 5 точки.

Накрая, ако останат повечко неотговорени въпроси, може да се организира една "светкавична игра", в която въпросите се задават един по един на всички едновременно, като по-бързите ще си спечелят точки (като от водещия зависи дали това ще бъде пълния набор от точки или намалени по някакъв критерий).

________________________

Ето и въпросите, които аз компилирах по първите няколко теми от раздела "Жизнени процеси" по Човек и природа:
Таблица с въпроси
Отговори
________________________

Надявам се Сметобола да ви хареса и да го играете с удоволствие! :)

13 начина да се справим с проблемни ученици

Хубаво е от време на време да си припомням. Често се улавям виновна в забравяне на 3, 5, 8, 10, 11. И всеки път си повтарям 13.

Статията е преписана от тук.

1. Когато дадем на трудните си ученици малко отговорност и роля на лидери, имаме шанса да преобърнем негативната им самооценка в позитивна. Естествено този план може да се окаже нож с две остриета и е необходимо да го прилагаме плавно и на малки стъпки. Можем да започнем с нещо малко, като да помолим ученика да отнесе съобщение до учителската стая и ако се справи да го помолим за нещо по-значително и забележимо, като да помогне на друг ученик, който не се справя. (Бойнтън)  


2. Проявявайте интерес ежедневно. С трудните ученици много по-трудно се създава връзка и взаимно уважение. Като учител, трябва да направите всичко възможно учениците да се чувстват забелязани и оценени. Дори просто да поздравявате всяка сутрин проблемните си ученици и да ги питате нещо свързано със спорт или тяхно хоби, ще успеете да демонстрирате интерес и загриженост. (Бойнтън) 


3.  Не приемайте никоя постъпка на проблемен ученик лично. Агресията му/й не е насочена специално към вас, а е отражение на по-дълбок проблем, съществуващ у детето. Ако започнете да приемате нещата лично, само ще задълбочите негативното отношение помежду ви. (Бойнтън) 


4. Кажете на проблемните ученици, че разбирате как се чувстват. Да изразите разбиране към подбудите им не озачава, че подкрепяте действията им, но понякога децата имат нуждата да чуят, че чувствата им са истински, естествени, и нормални. 


5. Поддържайте темпото в час. Бавното преподаване или непланирани сегменти от часа дават възможност на всички ученици да загубят интерес, смисъл и концентрация, особено проблемните ученици. 


6. Освободете силата на подходящо високите очаквания. Въздействието на демонстрираните от вас високи очаквания към всички ученици е потвърдено от множество проучвания. Ако децата не получават чувство за предизвикателство, те губят интерес . (Бойнтън) Тук бих добавила от собствен опит, че за да имате право да изисквате много от тях, трябва да сте готови да им дадете много. Ако влизате неподготвени в час, закъснявате, свеждате уроците си до минимум усилия (като преписване на части от учебника, работа по някакво помагало тип „А сега упражнение 32... А сега упражнение 33...” или използвате стари материали, които и за вас не представляват никакъв интерес, а какво остава за учениците ви), то не можете да очаквате от тях да слушат, да спазват правила или просто да ви уважават като даденост. Много обичам цитата, че понякога учениците ни учат повече от това което сме, отколкото от това, което им преподаваме. 


7. Пазаренето не е опция. Свикнете с мисълта, че проблемните ученици са експерти в обещанията, пазаренето и манипулацията. Ако успеят да спазарят с вас отмяна на наказание, изгонване от час или обаждане на родителите, те просто ще повторят постъпката си в бъдеще с надеждата отново да ви спечелят с обещания. (Бойнтън) Аз бих добавила, че добрият учител не е задължително мек, приятен и отзивчив през цялото време. Ако искате да видите промяна в учениците си, имайте система от правила, които да налагате без изключения, за абсолютно всички и без да се поддавате на обещания тип „Госпожооо, само този път...” 


8. Подберете най-подходящото време, за да дисциплинирате. Ако изпуснете нервите си и започнете да крещите на ученик пред съучениците му, само ще предизвикате повече негативни чувства у него или нея, защото по този начин накърнявате авторитета на детето и го унижавате. Дори във вашите очи да не изглежда така, децата са много по-чувствителни от нас. Един разговор извън класната обстановка ще постигне много повече от всяка лекция, заплаха или обида в час. 


9. Уверете се, че детето разбира, че критикувате постъпката, а не него или нея. Не използвайте грешките на трудния ученик, за да го обявите за лош човек (или мързелив, глупав, несериозен и т.н.). Ако той или тя свикне да чува за себе си само негативни неща, това ще намали самооценката му/й и ще започне да се проявява още по-агресивно в часовете ви. (Бойнтън) 


10. Не питайте. Учителите често прибягват до разпит на проблемния ученик като форма на търсене на отговорност за поведението им в час. (Линсин) „Защо го направи? Защо пак си без домашна? Обясни ми защо, че не разбирам вече!  Колко пъти обяснявам...” Въпроси като тези не помагат на детето да види вината си, а го озлобяват. Сърдитите и унижени ученици рядко подобряват поведението си в час. 


11. Не спорете. Ако започнете да се карате с учениците си, автоматично получавате равни позиции с тях  в класната стая. А и губите уважението на децата, които бързо ще схванат, че положението се превръща във „вашата дума срещу тяхната.” (Линсин) Може би наистина най-трудното нещо за един учител е да се научи да контролира чувствата си в емоционални ситуации. Вместо да прибягвате до публичен спор, изведете разговора извън класната стая и не забравяйте да повторите пред всички очакванията си и евентуалните последици от неспазването на правилата. Учтивият учител е по-силен от разярения и невротизиран. 


12. Не хвалете без причина. Понякога мислим, че ако се държим по-мило с трудните си ученици и ги хвалим дори за най-минималните им постижения, ще ги накараме да ни харесват и слушат повече. Това обаче не помага, а кара ученикът да чувства, че не е на равни начала с останалите и лесно прозира манипулацията ни.  Вместо това, хвалете искрено и целенасочено при истински резултати, за да запазите у всичките си ученици чувството за справедливост и обективност. (Линсин) 


13. И накрая, не се отказвайте. Никога не е късно да успеете да се сближите с проблемен ученик, да му вдъхнете доверие, да го насърчите и да му покажете, че колкото и провинения да извършва, вие няма да се откажете от него като човек. Понякога всичко, от което тези деца имат нужда е разбиране, внимание и човешко отношение. 

Не е вярно, че няма смисъл. Това са деца и винаги има смисъл, колкото и да е излязла извън контрол ситуацията. Разбирам, че всичко това отнема усилия, нерви, енергия, но толкова много си струва, когато успеем. Разбирам също, че не винаги успяваме, но това не е причина да губим надежда и да ставаме озлобени и черногледи. Дори да се провалим двеста пъти, а да успеем веднъж, си струва. И това не са само думи. Кой друг, ако не ние, има толкова пряк контакт с тези деца и толкова потенциал да преобърне преживяванията им в час? Професията ни е прекрасна, а във всеки проблемен ученик се крие малко човече, което иска да бъде чуто и разбрано.

Колекция от изписани дъски

За който не знае - Мел започна работа като учителка по английски език на дечица от втори до четвърти клас и е адски щастлива от това. Някой друг път ще ви разкажа по-подробно за цялото изживяване, сега ще ви позволя само да надникнете в някои от часовете ми, минути преди дъската да бъде изтрита:

Хайде на пазар!

Само че от другата страна на тезгяха. 

Тези дни, бидейки безработна и в множество смисли безполезна, си прекарвам времето като продавачка на сергия за плод и зеленчук. Не е кой знае какво, почти не ми плащат и е уморително, но пък чувствам, че допринасям за семейния бизнес и това ме прави малко или повече доволна от себе си. Във всеки случай е по-добре от безмисленото и безмозъчно взиране в монитора :)

В същото време намирам кога да ошетам вкъщи, майсторя и правя подобрения навред. Например, надградих си бюрото с допълнително рафтче, върху което да си държа скенера. Виждате ли, проблемът с творчеството ми до голяма степен се дължеше на мързел: като виждах колко неща има натрупани върху бюрото, съвсем ми се отщяваше да го разчистя, да отворя скенера и да пъхна вътре лист хартия.

Следващият ми проект ще бъде библиотека. Прекалено много купчини книги се натрупаха по земята и мебелите в хола :)

И сега, преди да съм изгубила нишката на мисълта си, да споделя няколко интересни неща, които ми направиха впечатление на пазара:
Човекът с кръпката-сърце на дънките, който идваше всеки ден и настояваше да му дам точно един килограм праскови.
Или дядото, който искаше да си купи карамфиол и чак след като му казах, че не продаваме подправки, осъзнах, че има предвид карфиол.
Или пък как по едно време забелязах, че продаваме грейфурт и, смутена, бързичко смъкнах и поправих табелката.

Fun times! :)

Мел учителствува

Имало едно време (така де, все още си го има) един приятел на баща ми, който се оженил в Испания и довел съпругата и дъщеря си да живеят в България. Дъщерята знаела по малко и от двата езика - този на майка си и този на баща си - но сега се налагало да тръгне на училище в България и съответно да научи българския по-добре, за да може да се справя и да не се чувства изостанала от другарчетата си в клас.

Ето тук в историята идвам аз. Нали някой ден ще ставам учителка - баща ми реши (и правилно!), че най-добрия начин да се подготвя за бъдещата си професия е да я практикувам с чаровната Софѝя.

Днес беше първият ни урок. Четохме "Червената шапчица", писахме, учихме дните от седмицата и числата, позанимавахме се с математика, прочетохме някакъв анекдот от една читанка и после се опитахме да го илюстрираме.
 
Историята беше за новата ученичка, която влиза в клас, настаняват я до едно момче и то започва да се хвали - "аз мога да свиря на пиано, да се въртя на един крак и да ловя риба". После я поглежда и я пита тя какво може. Отговорът й можете да прочетете на картинката  отдолу :)




Беше много интересен и, надявам се, ползотворен урок. Ще видим какво ще стане на следващия! :)

Напоследък

Цяла вечер кандидастване по обяви за работа. Това беше вчера. Днес вече имах едно интервю за детегледачка и ме харесаха :) Поне така мога да твърдя от начина, по който проведоха интервюто... Чакам да ми се обадят за другата седмица окончателно.

Утре пък имам две интервюта, едно за аниматор и едно за оператор в кол център. Само че не съм сигурна доколко ги искам тези неща и като не ми е сърцето в работата, дали няма да се проваля там.

А пък повече от всичко искам една друга работа, но оттам не са ми се обадили още. Стискайте ми палци! Ако не получа съобщение до 20-25ти, ще се захвана с друго, то се е видяло...

Учението също сменям, hopefully. Малко принудително, но от собствените ми мързели.

***

Както и да е :)
Днес бях цял ден навън и беше прекрасно!
Видях се с конче, щастливо, макар и копнеещо по морето.
Ходих пеш и просто... гледах. Всичко. Всички. С възхита колко цвят е останал все още в София.

Още... В Заимов има две нови детски площадки и те са прелестни, възхитителни!
Също там имаше и една майка, която поеше бебето си с бира, когато то заплачеше. Беше странно.
Едно момченце не можеше да реши къде иска да си пусне количката с дистанционно.
Друго пък плачеше на път за вкъщи, но ми се стори не-нормално да го спра и да го питам защо.
Имаше друг парк и бебенце в количка, в която греше слънце, а майката не се сещаше да му сложи сянка.
И друго бебенце, което го вдигаха във въздуха и то береше листа от дърветата и се смееше.
Едно послушно и внимателно улично куче, което нахраних.
Една книжка, която започнах да чета и ме очарова.
Много гълъбови пера.
И... споменах ли за щастливото конче? :)

Поздрави от мен!
И... търсете хубавото, моля ви!
Мел

Детският кът vol. 3 и последен

Това е последният път, в който ще пиша за детския кът като за нещо в своя живот. Защо ли? Защото вече не работя там. Беше неочаквано и изненадващо да го разбера и ми отне доста усилия да не покажа пред деца и възрастни колко съм разстроена. Е, успях. Ключът е да си представиш, че нищо не се е случило и да изкараш деня така, както всеки друг... а после чак да си позволиш да осъзнаеш истината. Нали знаете - I'll just pretend it didn't happen".

Сбогувах се по свой начин с всяко дете и всяка играчка. Не казах "сбогом" на колегите - тях не ги е грижа. Взех всички детски рисунки, които бях събрала. Върнах си два от най-ценните ми дискове с филмчета (останалите ги оставих; няма смисъл да ограбвам децата). Написах бележка и я закачих на корковото табло в стаичката.

И си тръгнах.
Жалко...

Детският кът vol. 2

Е, добре. Не напуснах. Сега ще ви разкажа какво се случи.

И така, в онзи знаменателен Ден, в който бях решила да си подам оставката, разбрах, че другите ми колежки няма да ме подкрепят - поне не и така, както го бяхме говорили. Едната смятала да напусне "ако и след като ти го направиш", а другата - е, тя си има достатъчно проблеми, за да напусне единствено по принципи причини. Въпреки това бях готова да говоря с шефа и да му поискам да ми разпечата молба, когато той дойде в детски кът превивайки се от бъбречна криза и веднага излезе да отиде на лекар.

"Нищо - казах си, - утре ще бъде Денят (v2.0)!" Същата вечер говорих с Любо и той ми пусна мухата вместо да напускам(е), да предизвикаме среща с големите шефове и да говорим с тях за подобряване на условията на работа и увеличаване на заплатата. Ако това не станеше, вече щяхме да имаме истинска причина за напускане - нещо, което щеше да накара шефовете да разберат защо точно сме си отишли. "При нас проработи!" - увери ме Любо.

Отидох на работа, разбрах се с колежките, всичко беше ОК. Дори направихме списък с исканията си, макар и да ни отне два дни да го съгласуваме. Чудехме се как да говорим с шефовете, писмо ли да им пуснем, лично ли да ги поканим... И накрая направо казахме на прекия ни началник*, че искаме тази среща и той обеща да говори с шефовете.

В чакане това обещание да се изпълни минаха доста дни, в които положението в работата не се промени кой знае колко. Трима души работехме колкото за седем-осем. Разбира се, със заплата за трима, как иначе? И лека-полека, като слушах от по-старшата от мен колежка какво се е случвало между бившите управители на детския кът и шефовете и колко малко всъщност ги е грижа последните за нас, някак всичките ми надежди за тази Среща се стопиха. Единстветното, което щяхме да постигнем, както каза тя, щеше да бъде един неразбиращ поглед отвисоко, който все едно те пита "Ама вие какво ме занимавате мен с това? Какво ме интересува мен? С какво ще ми се отрази вашето напускане?"

Е, както и да е. Управителят ни се срещнал с единия шеф, който обещал да говори с другия шеф. Щели да обмислят да ни увеличат заплатата с 50 стотинки на час. Както и може би да ни купят нови играчки и топки за под пързалката. Дори можели да решат да ни оправят разнебитената джунгла!

Но аз за момента не мога да напусна. Причините? За децата вече знаете :) Но освен това се привързах много към една от колежките си и не мога да позволя цялата тежест на работата да падне върху нея. Ако нещата се оправят, може би ще остана още известно време в къта - докато се развият другите ми планове за бъдещето. Ако ли пък не - те ще се развият и без да трябва да работя там.

Така че не се притеснявайте, аз съм добре. Ще ви разказвам после какво се е случвало нататък :)
Поздрави!
Мира



*При нас структурата е: големият шеф>шефа на магазина, в който се намираме>прекият ни началник>ние.

Детският кът

Никога не съм знаела какво точно искам в живота си. Или поне твърде рядко, за да го изтъквам като нещо важно. Винаги съм се колебала между толкова различни неща, а накрая (почти) винаги избирам по-лесното, по-ненатоварващото. Такава съм си.

Започнах работа в детския кът, защото щеше да бъде забавно и лесно и защото така щях да имам оправдание да не посещавам лекциите в университета. Всички глупости за самостоятелност, собствени пари и трупане на опит бяха чисто и просто оправдания за пред хората. Отначало работех колкото да мине времето и не взимах присърце нещата, които се случваха там. Вярно, носех разни филмчета за гледане, играех си с децата и правех украси за къта, но не се задълбочавах кой знае колко.

После, лека-полека нещата станаха различни. Чак сега го осъзнавам. Започнах да обръщам повече внимание на децата и по-малко на украсите. Започнах да стигам по-лесно до малчуганите, да ги укротявам и успокоявам, да участвам в техните игри, колкото и диви и странни да бяха. Организирах групови игри, надбягвания с препятствия, правене на картички или изрязване на снежинки и кой знае какво още. Започнах да обичам детския кът и децата в него.

Когато той започна да се разпада заради онези колежки, дадох всичко от себе си, за да се оправят нещата. И не защото щяха да ми платят повече накрая, не защото очаквах бонуси или поощрение - не. Правех го за децата. Защото кой щеше да ги забавлява ако не бях аз? Кой щеше да танцува и да си играе с тях, да ги учи и да си говори за важните неща като "а пък аз пък вкъщи си имам цели три колички" или "а пък моят татко ще набие твоя татко, защото е по-голям от него"?

Кой щеше да отбелязва колко е пораснал Мишо и как усмивката му се е променила отпреди пет месеца? Кой щеше да се ядосва на Алекс и на навика му да изключва DVD-то всеки път, когато по него не върви "Ну, погоди!"? Кой щеше да забележи, че Куби вече изобщо не пита кога ще му пуснем "Шрек" или че Краси е станал голям калпазанин откакто стана на 3 години? Нима можех да оставя всички тях да бъдат "гледани" от хора без никакъв опит, хора, които почти не мислят за тях, хора, които не знаят какво да направят, когато някое от тях се разплаче или поиска да му се избърше дупето след тоалетна?

Сега обаче нещата станаха сложни. Шефовете на детския кът започнаха да ни обръщат все по-малко внимание, не ги интересува дали си скапваме здравето, следването, личния живот заради работата. Смятат, че е прекрасно това, че пестят от заплати и не ги е грижа дори дотолкова, че да наемат още персонал, за да имаме ние трите поне малко свободно време за семействата си. Решихме да си подадем оставките в началото на този месец - като за ново начало през новата година. И аз бях една от инициаторките - реших, че "въпросът е принципен" и "не може да се отнасят с нас като с роби".

Утре е Денят, а аз се чувствам все по-малко сигурна в това, което ще направя. Част от мен ме кара да се натъжавам дори само от мисълта, че ще напусна детския кът и няма да имам възможност да видя какво ще стане с любимите ми дечица. Другата част от съзнанието ми казва, че всичко е за добро и е хубаво да продължа напред, без да съжалявам за нищо. Тази същата твърди, че на децата нищо няма да им стане и те със сигурност ще могат да живеят и без мен. А пък аз, разбира се, съм щяла да имам хиляди други възможности да се занимавам с деца в бъдещето.

О, аз знам, че ще (трябва да) напусна работа, не в това е въпросът. Но също така знам, че ще ми бъде тежко да се откъсна от тази среда, която ми беше толкова скъпа въпреки всичките ядове, страхове и несигурности.

Не хапи ръката, която те храни

Това е една много подходяща поговорка за ситуацията на работното ми място. Няколко колежки бяха уличени в кражба, уволнени и кой знае какво още. Останахме само три.

Много мисли ми се блъскат в главата покрай всичко това и не мога да изчистя съвсем позицията си. Поставям се на мястото на момичетата, когато са научили новината и се чувствам много зле - представям си ако бях аз - не знам... може би щях да се срина тотално. Но после се връщам на своята позиция и си казвам, че е трябвало да се случи точно така, както стана и че хората, които мамят по този безочлив начин трябва да бъдат наказвани за това. Споменавала ли съм какво ужасно изострено чувство за справедливост имам понякога?

Вероятно звучи твърде коравосърдечно, но в момента, с тези объркани мисли, не мога да облека чувствата си в по-елегантни думи. Може би някой ден ще го направя, а може би не.

Това е за днес, приятели. Аз съм добре. Няма да съм наоколо близките дни, защото ще работя до изнемога, но съм добре. Пожелайте ми успех!