Детският кът vol. 3 и последен

Това е последният път, в който ще пиша за детския кът като за нещо в своя живот. Защо ли? Защото вече не работя там. Беше неочаквано и изненадващо да го разбера и ми отне доста усилия да не покажа пред деца и възрастни колко съм разстроена. Е, успях. Ключът е да си представиш, че нищо не се е случило и да изкараш деня така, както всеки друг... а после чак да си позволиш да осъзнаеш истината. Нали знаете - I'll just pretend it didn't happen".

Сбогувах се по свой начин с всяко дете и всяка играчка. Не казах "сбогом" на колегите - тях не ги е грижа. Взех всички детски рисунки, които бях събрала. Върнах си два от най-ценните ми дискове с филмчета (останалите ги оставих; няма смисъл да ограбвам децата). Написах бележка и я закачих на корковото табло в стаичката.

И си тръгнах.
Жалко...

Деца със странно поведение vol. 1

Днес се сблъсках с един от най-интересните си случаи в детския кът.

Дойдоха едно момиченце и момченце на около 4-5 годинки и решиха да карат триколесните ни велосипедчета. За ваша информация, триколките ни са две, "за да не се карат децата". Момченцето си намери триколка и си седна, а момиченцето се насочи към другата, на която седеше едно 2 годишно детенце. И тук започнаха проблемите. Голямото момиче започна да дърпа малката и ужасно грубо да й вика да слезе, след което се намеси приятелчето й и най-безцеремонно блъсна "бебето" от велосипеда.

Естествено, малката заплака веднага. Аз я гушнах и зауспокоявах, започнах да се карам на двамата "злосторници", при което голямото момиченце се заоправдава. Как тя нищо не била направила, как тя била първа на колелото, как двамата искали да си пограят, а бебето им пречело. Казах, че това не е причина да я бутат така, и "вижте сега как я разплакахте, горката!"

При което... хм... голямото момиче се разрева. Ей-така, от лигавщина. Просто защото видя, че към плачещото дете бях нежна в момента. Ревеше високо, силно и повтаряше как нейното приятелче било виновно за всичко и как я било блъснало на плочките пред детския кът и "виж каква рана ми направи, уаааа" (нямаше рана, разбира се). Казах й, че това е станало преди да дойдат, а те са блъснали момиченцето В детския кът, а тя каза, че била по-важна, защото "се била ударила първа".

Няма нужда да казвам колко идиотско звучеше това, нали? :-P

Има някъде...

Има някъде един човек,
винаги може да те разбере.
Има някъде едно дърво,
на което се качваш, щом ти е само.

Има някъде едно око –
от него топло ти става,
то те гледа с любов.

Има някъде един прозорец,
който щом погледнеш,
виждаш розов слон.

Часът и мястото на срещата са известни –
това е твоят град, до него има влак,
ще взема кучето, ще опаковам багажа,
ще се преселя там – в твоя град.

Не искам да виждам и да чувам никой,
който ще ми напомня за реалността.
Ще избягам без предупреждение,
ще мога да почувствам малко самота.

Ще се махна от София и гадния дъжд,
ще посрещна зората, слънчево небе,
светли улички, мирис на трева,
твоят град е така...
Ще се преместя там!

За несамостоятелните деца

Напоследък започвам да се замислям за това какво правят родителите от своите деца, когато "ги обичат прекалено много", за да им позволяват да се справят сами с нещата от живота.

Имаше едно момиченце, към 6-7 годишно, облечено в хубава, фейска рокличка, което дойде няколко пъти при нас и се случи да играем на "Пиян морков". Бяхме с някакво момче горе-долу на нейните години. Когато момчето беше пиян морков, тя хвърляше топката много силно, нависоко и т.н. и когато той изпуснеше, му се присмиваше колко бил зле. А когато тя беше морков, непрекъснато повтаряше "Ама не толкова сииилнооо! По-лекичко! Дайте ми да хвана сегааа" и мрънкаше. Добре де, попитах, защо на тебе по-леко, а на другите по-силно? "Ами мама така ми каза, че на мен по-леко трябва да ми хвърлят топката".

В какво според вас ще се превърне това момиченце? Поредната префърцунена госпожичка, която мисли, че всичко й е позволено, защото навремето мама така й е казвала? Според мен да си учиш детето, че към него винаги ще бъде проявявано специално отношение, е много вредно за самото дете и за отношенията му с останалите хора.


Другият случай ми е съвсем "пресен" от днес - момиченце, изглеждащо на около 3-4 годинки, слабичко, русичко, с разни фибички и т.н. в косата. Абе, кукличката на мама. Тръгна да се катери по джунглата (ето това зад нас) и ужасно много искаше да се спусне по пързалката. Само че на първото стъпало се запъна и се огледа за помощ. Видя ме и веднага започна: "Ама помогни ми, аз не мога". (За ваша информация, по стълбите на джунглата се катерят без проблем и едногодишни деца. Вярно, случвало се е да падат и т.н., но това не е влияело върху способността и желанието им да се катерят нагоре. А тази "госпожичка", която беше физически достатъчно голяма, за да минава стъпалата през едно, се разплака, че "не можела".)

Аз имам практика - когато някое дете каже, че не може да направи нещо, а очевидно е достатъчно голямо, за да може, аз го окуражавам с думи и минимална помощ. Например, карам го да се държи за стената/мрежата/някаква друга опора, вместо да си отпуска цялата тежест върху ръцете ми и само да си мърда краката, за да преодолее някое препятствие. И, разбира се, го пазя да не падне при неуспех. Опитах тази тактика и тук, но тя не сработи. Момиченцето само стоеше на първото стъпало и мрънкаше, че не може. Качих я до половината, защото все пак реших, че така ще добие смелост за останалата част... но в момента, в който я пуснах, тя пак започна "Не мога, не мога".
"Слизай тогава" - казах. Тя застана на едно място и не мръдна - нито нагоре, нито надолу: "Дай ми ръка, не мога сама".

Накрая дойде едно по-голямо момченце, хвана я за ръката, тя се облегна на него и уплашено заслиза по стълбите. Почувствах се много тъпо. Представих си това дете пораснало, несамостоятелно, разчитащо за всичко на някой друг. И ми стана жал за него, честно.


Жал ми е за всички такива деца. Деца, които не могат да се справят с най-малкото препятствие, или се разревават при първото нещо, което не става както те го искат. И не когато са все още малки - тогава им е простено, всички бебета са несамостоятелни, пък и то така и трябва да си бъде, нали. Но ме е яд, че големи деца, вече градящи своята личност, си остават завинаги на това ниво. Заради родителите си, които са ги отглеждали под стъклен похлупак.

Май исках нещо да напиша...

... но го забравих.

Всъщност от доста време се каня да пиша тук, но все не намирам време и настроение. Вдъхновението ми за всякакви неща се е изпарило като дим. Макар да имам голямо желание, нито успявам да пиша, нито да рисувам. Вчера седнах пред туша и перото и се опитах с всички сили да събудя каквото е останало от музата си, но се получиха само безмислени неща. Е, бяха "сладки" и т.н., но категорично не са творчество. Дори охлювите ми са по-оригинални, мрън!

***

Преди месец по молба на Виктор (новия ми шеф) изрисувах стъклата на детския кът. Беше много хубаво! Първо направих едно голямо дърво, разположено на два прозореца. В клоните му виеха гнездо птички с малки птичета, в корените му живееше таралеж, а покрай него скачаше заек и се клатушкаха патици (които повече приличаха на пиленца). На другите стъкла нарисувах лястовици и голямо жълто слънце. Децата много му се радваха! Аз също :) После, две седмици след това, стъклата бяха измити и шефът не е отварял дума пак да ги рисувам. Жалко...

Иначе там нещата са си добре, няма някакви напрегнати ситуации освен ежедневните. Единственото ново е, че колежката ми Мария заминава на бригада в чужбина и ще ми липсва много. Дано да успеем да поддържаме връзка на това огромно разстояние! Детският кът няма да е същият без нея...

Ех, в работен план имам и други новости - майката на Иън ми се обади с молба да го гледам този петък вечерта. Ще отида и ще видя как ще се получат нещата този път. Все пак няма да ги има ужасните му приятелчета, нали?

***

Колкото до вкъщи, всичко е все по-прекрасно. В кухнята имаме купища неща, вече си личи, че някой живее там - най-малкото заради лекия безпорядък, който се разпространява с всеки изминал ден. Вече се опитвам да обзавеждам и хола, макар че е трудно - взимам мебели от тук и от там, а те невинаги са съвместими. Нищо, след 20 работни дни ще ни дойде новата секция и тогава вече всичко ще бъде наред! Скоро ще пусна и снимки на мястото - да го видите най-после.

Имахме проблеми с прокарването на Интернет, както повечето от вас знаят ако ми четат mood-овете в Скайп :) Две седмици и половина изкарахме без нет - беше истинско мъчение! В началото не можехме да се засечем с техниците поради това, че с Любо сме на работа по странно време на денонощието и в необичайни дни на седмицата. После дойдоха празници, а техниците (рабзира се) не работят по празниците! След това имало много хора за включване и ние трябвало да изчакаме. А накрая дойде седмицата на авариите, по време на която всички от офиса на Евроком твърдяха, че нямат и минута свободна.

Е, сега вече се радваме на отлична връзка, което най-после ме успокои - бях започнала доста да се нервирам заради несериозността на техниците.

Ай! Споменах ли, че си преместихме пъзела от Младост и той вече е тук? Ако случайно не знаете, става дума за 4000части, пейзаж с много небе, много трева и много разлистени дървета. В общи линии повечето от частите на пъзела са едни и същи, което много затруднява реденето му. Но, всъщност, аз най-после успях да преполовя тревата от картинката, а Любо - планината! Много сме доволни от резултатите :)

***

Хмм, май стана доста дългичко писанието ми. Ще приключвам засега, пък скоро се надявам пак да мина оттук и да ви оставя някое и друго съобщение :)

Поздрави от мен!
Мира/Мел/whatever

Пътуването продължава

Хех, откога искам да сложа такова заглавие на някой пост! :)

Първо, да те питам искаш ли да бъдеш последният човек в тази игра? Решила съм, че докато не се запишат всичките петима, няма да започна да правя нищо, така че давай, само теб чакам! :)

Всъщност при мен няма нищо кой знае колко интересно. Започнах да ходя на лекции и вече цял месец съм редовна в университета. Задачите ни са повече отвсякога, ужасно много ни товарят... но аз нямам право да се оплаквам, все пак трябва и за първия семестър да наваксвам :) Може и да успея да завърша... ако се понапъна.

В детския кът не съм ходила сякаш от векове - същия този цял месец съм в отпуск и децата ми липсват много. Вече с трепет си представям как ще си играя с тях, как ще си говорим, ще рисуваме, ще творим... Имаме нов шеф, Мария казва, че бил страхотен. Много ми се иска да го видя най-после и да разбера що за човек е, но ще трябва да почакам до началото на другия месец. Не е много - само два дни - и после всичко ще тръгне пак нормално. Как ли ще съчетавам университета с работата при наличие на толкова много задачи?

Иначе ремонтът вкъщи върви много добре. По първоначалните планове вчера трябваше да му е крайната дата и вече да каним гости, но ще трябва да изтраем още две седмици. Нямам търпение просто! Разхождам се из стаите и ми е едно такова щастливо, когато гледам новия паркет, плочките и камината... и розовите стени на хола, разбира се! Всичко е прекрасно! Представям си как ще се събуждаме заедно в нашата си спалня, как ще си готвим и ще подреждаме нашата кухня, как ще рисувам в моето ателие и ще правим кочинка, когато сътворяваме ЛАРП инвентар в кабинета :) Представям си лятото на балкона, под сянката на шарен чадър, как седим на столчета край масичка и наблюдаваме улицата, която се е ширнала докъдето ни поглед стига. Представям си зимата, седнали пред камината, сгушени на топло и прегърнати. Представям си чаените партита и гоститата, и приключенията...

Ще бъде чудесно!

Мъртви пеперуди

Ето ви едно старо мое стихотворение, което прегледах наскоро. Напоследък доста се занимавам с препрочитане на свои неща и се чудя кога и защо престанах да пиша. Отдаваше ми се и ми харесваше, това знам със сигурност! Но мисля, че не съм писала нищо след "Охлювът" и "Дебелата жена", които се намираха в стария ми блог.

Специално на това стихотворение историята е следната: един (есенен?) ден намерих в градината ни голяма красива пеперуда с невероятни шарки на крилата. Поради някаква странна, необяснима за мен прищявка реших да си я запазя и я боднах за един лист хартия, както навремето правеше баща ми. Дълго време я пазих така и много се гордеех с нея, докато накрая някой не я изхвърли без моето знание. Малко след това обаче започнах да забелязвам умиращи пеперуди навсякъде, където отидех - по улицата, вкъщи, на гости... Беше доста зловещо. Така се стигна и до написването на това стихотворение, хем да си притъпя съвестта, хем да изразя ужаса и срама си от това, което бях направила. Помня, че имаше и още един куплет, но съм го загубила някъде из тефтерите си.

Е, дано ви хареса.


Мъртви пеперуди

На прага си намирам мъртви пеперуди
с отпуснати, безжизнени крила.
Нима наказват ме, задето
една от тях с карфица приковах?

Скърбя за тези мъртви пеперуди,
ала вината си не ще стопя:
летят и блъскат се в стъклото като луди
и падат тихичко пред моята врата.

...
Насън ще виждам мъртви пеперуди
и страх ще ме е да заспя.

2005 или 2006г.


P.S. Хей, погледнете тук! Все още си търся един човек, за да завърша играта :)

То е като на ЛАРП - куестът се проваля,за сметка на това има масовки

Мина и рожденият ден на петгодишния Иън. Беше голямо предизвикателство за мен, защото бях решила да го организирам сама, в апартамента на родителите му, като аниматор. Опитвам се да се развивам професионално, нали?

Само че се оказа ужасно трудно да направиш рожден ден на чужд терен и с деца, за които нямаш представа на какво са способни. Не успях да изпълня почти нито една от игрите, които бях замислила - при всеки опит да ги организирам, единадесетте хлапета се разкрещяваха и се втурваха кой накъдето види. Най-вече в стаята с родителите, където им показваха магариите си, както и моята неспособност да ги задържа в детската стая. Иначе какво правиха? Ритаха топка, биеха се за топката, биеха се просто така, тичаха, крещяха... В детския кът по цял ден съм сред деца, но за цяла година чак такива не съм виждала!

Най-невъзпитани бяха българчетата. Те бяха онези, които не пожелаха да се включат в нито една игра и караха другите да правят като тях, биеха, ритаха и крещяха, че еди-кой-си е бебе. Освен това вървяха из стаята с вилици в ръка и пукаха балони. А имаше едно хлапе (най-голямото от всички гости всъщност), което изпадаше в истерия при всеки по-силен шум и прекара половината рожден ден в рев заради гореспоменатите балони.

ОК, трябва да кажа, че не всичко се провали. Дърпането на въжето беше фурор, Simon Says също се получи в началото, както и "Опашката на магарето". Освен това бяхме направили няколко шпаги от дълги балони, които влязоха в употреба до момента, в който плачещото дете не разбра, че и те всъщност са балони и се наложи да ги скрием.

Както и да е, родителите казаха, че са доволни - доколко е било истина не мога да знам, но свърши и съм щастлива, че поне се пробвах. Ако ми се удаде възможност пак бих го направила - нали трябва да се развивам все пак? :)

Вампирски ЛАРП #2 - Разкрития

Той беше вчера... всъщност вече "онзи ден". Но както и да е - беше страхотен! :) От доста време насам ми се искаше толкова добре да се въплътя в някоя своя героиня и на този ЛАРП го постигнах! Ужасно щастлива съм!

Ето историята на събитието, видяна през очите на моята героиня, Аня. Малко е дълга, но затова пък вече двама души ми казват, че е интересна - надявам се и на вас да ви хареса! :)


Аня Дворецка


29 януари 2009г.

Получих съобщение от Сантяго. Най-после! След последната ни мисия в Атлантик Сити миналата година, не чух нищо от него - нито бяс, нито разочарование. Е, не прати и да ме очистят за наказание. Предполагам, че не съм достатъчно важна за наемни убийци...
В съобщението пише за час и място на срещата. Южна гара. 8:00ч. И че съм щяла да срещна там новата си "глутница". Надявам се да няма много нови "хора" - изнервям се, а Ричард става прекалено подозрителен.

31 януари 2009г.

Сутринта се събудих изпълнена с ентусиазъм и бързо се приготвих. Добре де, не толкова бързо. Почти изпуснах автобуса до гарата. Ричард започна да ми се кара и аз включих МР3-то, за да го заглуша. Чувствах се леко нер- вна, защото не знаех какво да очаквам. Дали щях да видя познати лица? Дали щеше да бъде толкова забавно, кол-
кото си го представях? Дали най-после щях да срещна Сантяго? (Признавам си, след първото му писмо изпитвам непреодолимо любопитство спрямо него. Ричард твърди, че го познава, но не иска да ми каже повече).

Стигнах гарата почти десет минути по-рано. Супер! Така щях да имам възможност да оглеждам хубаво всеки, който влиза и да го преценявам.
Оказа се обаче, че и на друг му е хрумнало същото - в чакалнята, сред двама-трима скитници и пияници, седеше Данте и ме поздрави приятелски.
Малко след това в чакалнята влезе някакво момиче и почти веднага се насочи към нас. На въпроса ми коя е, тя прошепна "Сабат". С Данте се спогледахме с насмешка - ако "човек" така лесно издаваше фракцията си, то едва ли щеше да живее дълго. По-късно Ричард ме накара да й направя забележка за това, но аз отказах за момента - не исках да се занимавам с непознати вампири.


08:10
Появи се Яриус, а малко след него в чакалнята влезе един подозрителен тип, когото никой от нас не познава. За разлика от множеството типични за този час и този град хора, той е облечен в кожени дрехи и с мешка на гърба, от която стърчи нещо, което доста прилича на пушките, които също (но по-прикрито) стърчат от мешките на Яриус и непознатото момиче. Ричард веднага се обади, като аларма в главата ми: "Внимавай, това може да е ловец, Камарилец, враг!" Казах му да млъква - зная всичко това и съм нащрек.

08:25
Продължаваме да чакаме. Свръзката никъде не се вижда и напрежението започва да ни настига. Започваме да се чудим - дали трябва да останем на място или да отпътуваме нанякъде? Накъде? Ами ако тръгнем, а се окаже, че е трябвало да останем? Или ако заминем не където трябва?
А свръзката? Мъртъв ли е или ни е въвлякъл в капан?
Докато се маехме и разпитвахме, Данте се заговори с "подозрителния" кожен тип (който, както разбрахме по-късно, се казваше Мартин и беше Сабат), а аз - с Рай. И най-неочаквано тя ми каза, че нейното съобщение включвало и дестинация - Сан Диего! Влакът за нататък тръгваше след 7 минути.
Тук дойде моментът обаче да се усъмним в нейните думи. Тя отказваше да ни каже от кого е получила информацията за Сан Диего и някои от нас започнаха да я подозират в предателство.
До тръгването на влака оставаха само 4 минути, когато изведнъж Ричард започна да настоява да отидем в Сан Диего. Той умее да ме накара да направя каквото пожелае, стига да ме измъчва достатъчно дълго. Накрая главоболието ме надви и казах на останалите за неговия "съвет". Те пък най-неочаквано се съгласиха, купихме скоростно билети и се озовахме на перона минута преди да дойде влака.

09:35ч.
Получих съобщение от Сантяго! В първия момент бях ужасно развълнувана, но после го прочетох...
"Оставете всички огнестрелни оръжия в синята чанта в прохода след първокласния вагон, посока назад. Това е заповед."
Вдигнах поглед изненадано и видях, че и Данте си преглежда телефона и се отправя към първокласния вагон, държейки в ръка чантата с оръжията си. Явно не само аз бях получила тази заповед. Пресрещнах Данте на връщане от вагона и го разпитах. Той потвърди за SMS-а и ме посъветва да го изпълня.
Отидох на уреченото място и се огледах. Две лелки, които си говореха, една руса жена, която цъкаше нещо на телефона си и малка синя чантичка. Надникнах в нея - беше пълна с оръжия. Замислих се - освен ако Данте не беше държал цял арсенал под шлифера си, това означаваше, че на влака има още от нас! Но защо не се бяхме срещнали на едно и също място? И защо...
Ох, както и да е. Оставих пистолета, но не и пълнителите. После се върнах в нашия вагон.

11:00ч.
Малко преди да слезем от влака получихме съобщение, че до 45 минути трябва да бъдем на паметника Альоша. От този момент нататък няма да имам време да записвам така подробно всичко, което се случва.

11: 15ч.
Втора заповед, противоречаща на първата. "Младежкият хълм, Детската ж-ца". Колебаем се коя да последваме и дали да не се разделим.

по-късно
След три коренно различни указания от местни хора (бас ловя, че са били подкупени от Камарила, за да ни заблудят, скапани продажни смъртни!) най-накрая стигнахме до спирка и хванахме автобус. Пътуваме.

11:30ч.
Автобусът ни остави насред нищото. Няма ни хълм, ни "Детска ж-ца". Питахме за посоката и ни казаха, че целта ни е на 2-3км. обратно по стъпките ни. Мразя смъртните и съм гладна!

13:30ч.
Пленница съм при търговците на оръжие. Те не са в помещението и мога да разкажа какво се случи през тези два часа.

След трикилометровото ходене из града и многократно разпитване стигнахме до Младежкия хълм, който до този момент вече бях намразила от все сърце. Детската "ж-ца" се оказа железница и трябваше да се лутаме дълго между спирките й, докато намерим свръзката си: двама надменни бивши Камарилци, на които се предполагаше, че трябва да повярваме и помогнем. Е, поне си водеха двама слуги-хора, от които можехме да се заситим временно. Банките с кръв, които ни беше обещал Сантяго така и не пристигнаха.
Малко по-късно попаднахме на човек, когото бяхме забелязали още във влака - ирландец, който се преструваше на испанец, но приказваше с италиански акцент. Говорихме с него един по един, опитвайки се да преценим дали е настроен приятелски към нас или напротив. Решихме, че е първото (с изключение на Ричард, който както винаги беше крайно подозрителен). Ирландо-испанеца се оказа и полезен - той и неговите приятели ни насочиха към гаража, в който се помещаваха търговците на оръжие. Това беше от което имахме много голяма нужда - още преди половин час бяхме получили съобщение, че Камарила вече са се въоръжили подобаващо.

Колко странно - търговците искаха да им плащаме с кръвта си! Взеха проба от мен и от Яриус, но явно моята ги заинтригува повече. За пръв път в не-живота си виждах вампирска кръв толкова отблизо и забелязах, че цветът й е различен за различните кланове. Докато търговецът скриваше пробите ни забелязах, че като моята имаше още една. Дали и Камарила не бяха дали своята лепта тук?
Веднага след като излязохме от прашния гараж, търговецът извика Данте, Мартин и Яриус настрана и започнаха тайнствен разговор, а Ричард се обади за пръв път от доста време насам. "Тези човеци ще искат да те задържат при себе си заради това, което видяха в кръвта ти - каза ми той и продължи властно: - Ти ще отидеш!" Опитах се да споря, но Ричард беше твърде настоятелен. Каза, че ако не го направя, той ще поеме контрол над тялото ми и все пак ще отиде.
Ричард беше прав в предположението си. Яриус дойде при мен и ме посвети в исканията на търговците. Изглеждаше разтревожен за съдбата ми, но аз го успокоих с думите, че Ричард знае какво прави. Яриус се закле, че ако и косъм падне от главата ми, щеше да се върне и да избие всички там. Аз пък го накарах да се зарече, че ако нещо наистина ми се случи, ще намери Сантяго и ще го очисти. Все пак той беше виновен за всичко, нали?

След като Сабат си тръгнаха, въоръжени с информацията, която търговците им дадоха в замяна на задържането ми, техният главатар (къдрав мъж на име Георги) ме завърза и ме накара да пия от някаква колба, пълна с червена течност. Той и неговите подчинени гледаха с интерес реакцията на тялото ми към изпитото и накрая се спогледаха многозначително.

Георги ми обясни неща, които Сантяго някакси беше "пропуснал" да ни спомене. Камарила разработваха тайно серум, който щеше да лиши вампирите от техните слабости - непоносимостта към чесън, към слънчева светлина и т.н. Това означаваше, че ще можем да бъдем точно като хората. Щяхме да можем да се разхождаме по улиците като тях, без да се притесняваме кое време на денонощието е, какво съдържа салатата ни, с какви патрони ще ни застрелят... Може би беше необичайно за един вампир (Ричард например казва, че съм уникално глупава по този въпрос), но това беше точно за което мечтаех от доста време насам!

...Търговците се връщат, скривам тефтерчето си.

14:30ч.
След експериментите търговците ме закараха пред някакъв мол, където трябваше да се срещнат с Камарила. Георги говори със Сабат, за да си ме приберат преди това, но според него те не изявили желание да бързат с това. Какво можех да направя освен да преговарям с човека за главата си? В последния момент успях да го убедя, че си струва да ме задържи и да не ме дава на врага.
Започвам да се съмнявам в това доколко е смислена и правилна нашата мисия. И доколко си струва да се придържам към нея.

14:50ч.
Георги се опитва да изиграе и двете страни в конфликта. Ту лъже едните, ту другите. Той е по средата, както и аз (поради стечение на обстоятелствата). Но неговите думи за вампирите и хората, за сляпото следване на заповеди и безмисленото кръпопролитие като че ли се запечатват дълбоко в мен и започвам да намирам все по-дълбок смисъл в тях. Какво ми става?

15:10ч.
Тръгваме към Сабат. По пътя Ричард разбра за моите тайни мисли и започна да се ядосва. Настоява да убия както Георги, така и неговите подчинени. Засега устоявам на влиянието му...

15:40ч.
Почти се стигна до престрелка с Камарила на Братската могила. Георги, излъгал ги че в него е истинският серум, потърси убежище при нас и успя да убеди останалите, че ще накара нещата да се развият в наша полза. Аз обаче бях прекарала достатъчно време с него, за да знам, че няма да удържи на думата си и ще отиде при онези, които ще му предложат сигурност и пощада на живота. Мисията му беше по-важна от това на коя страна да застане.
А аз вече не се чувствам толкова сигурна при своите, при Сабат. Всички ме гледат подозрително, дали не ме смятат за предателка? Може и да съм станала такава без да го знам. Мисията ни вече ми се струва съвсем незначителна и глупава. Ричард роптае и ми причинява невъобразимо главоболие.

16:00ч.
След преговори между Сабат и Камарила, последните получиха търговеца на оръжие и серума (дали беше истинският никой освен Георги не знаеше) и се оттеглиха към тайната си лаборатория в Сан Диего, за да го изпробват. Георги каза, че може би ще бъде в състояние да ни упъти към нея.
Само аз ли чувствам, че вече сме загубили играта?

16:20ч.
Правим "засада" на път, по който нямаме представа дали Камарила ще минат. Ричард кълне всички наоколо и твърди, че са купчина некомпетентни идиоти. За пръв път от доста време насам съм склонна да се съглася с него.

няколко минути по-късно
Сабат се упражняват в стрелба. О, да - насред засадата! Мисля, че това е моментът да си тръгна: мисията не ме интересува вече, с удоволствие ще й тегля една майна и ще отида да пия топла кр... така де, топло мляко. Или чай. Червен. Ричард се опитва да ме спре, но този път може би няма да усп........

.......................

01 февруари 2009г.
Събудих се с болки из цялото тяло и се огледах неразбиращо. Лежах в храстите край мястото на засадата, около мен се събуждаха другите вампири от клана. Какво се беше случило?
Обясниха ми, че съм се свлякла в несвяст няколко секунди преди да пристигнат Камарила, но веднага съм се събудила "сякаш като друг човек". Била съм се яростно, като звяр, но накрая ме повалили. Повалили всички. Серумите бяха загубени, Камарила бяха спечелили. Сантяго сигурно беше извън себе си от яд.
Но на мен вече не ми пука. Ще се завърна към полу-обикновения си вампирски не-живот и може би ще забравя за всичко случило се. Или пък ще потърся следите на Георги и ще се опитам да разбера в какво се беше забъркал. Най-важното е, че вече няма да се отзовавам сляпо на заповеди, които не знам откъде и защо идват.
Поне докато не се намеси Ричард.

Синята птичка, 2005

Разглеждах си стария блог. Заля ме вълна от спомени - и хубави, и не толкова. Спомних си например за така наречените Six-Word Stories, за които бях писала преди време. Отидох да ги разгледам и прочетох едно изречение ("inspired by hemingway's masterpiece 'for sale. baby shoes. never used.' "), което доведе нов спомен - този за Синята птичка. Надявам се разказът да не ви натъжи прекалено много. Писала съм го през май, 2005г. за един конкурс. Не помня дали спечелих - няма особено значение.

Синята птичка

Сине, чувал ли си за Синята птичка?
Малцина са я виждали, а и всеки я описва различно. Защото синята птичка идва направо от сърцето, а сърцата на хората нивга не са еднакви. Явявала се, казват, в съня и носела покой и утеха за душата. Била синя, защото и спомените на хората са сини. Събирала в крилете си времето, а в очите - вечността.
Такава е за другите Синята птичка, сине. Но ние си имам друга, различна от техните.

Тя е синя - като небето. Помниш ли как лежахте с майка ти на хълма - точно до старата ни къща? Ти бе мъничък тогава, сине, и я беше гушнал, гледайки във висините. Там, превърнати в облаци, играеха слонове и дракони, и леопарди, и хипопотами. Цял свят се разстилаше горе, в синьото небе. Ти сочеше един облак и възкликваше: "Мамо, мамо, виж онази горила!", но тя тъй трудно познаваше какво виждаш. Твоята горила за нея бе красиво синьо-бяло цвете, леко като свободата.

Помниш ли, мой мъничък, когато боядисвахме твоята стая? Един ден с майка ти се спогледахме и решихме да я направим толкова хубава, че да се превърне в твоята гордост. Аз изнесох мебелите, тя хвана четката и боята, а ти, сине, се въртеше около нас и също искаше да помагаш. Ето онзи ъгъл там под прозореца е твой, знаеш ли? Самичък си го боядиса, ние нищичко не пипнахме отгоре. Ах, колко беше смешен с онази четка в малките си ръчички! Личицето ти беше цялото омазано с боя, а дрешките вече не си личеше какъв цвят са били отначало. Но цял светеше от радост и въодушевление, цял бе едно малко синьо ангелче! Защото, сине, и стаята беше с цвета на вълшебната птичка.

А помниш ли, дете мое, сините обувки? Ах, те бяха толкова хубави обувки - целите на малки бели фигурки, които приличаха на птици върху чистото небе! Майка ти ги купи, за да има с какво да джапаш из локвите. Ти толкова обичаше да се цапаш, мое малко, палаво момче! Разбира се, твоята майчица се радваше повече на тези обувки, отколкото ти. Все пак самичка ти ги беше избрала, нали? Видях я веднъж в коридора: беше обула сините обувки на ръцете си и потропваше с тях по пода. Носеше любимата си синя рокля и беше толкова красива!

Помниш ли, сине, когато те водихме на палатки в планината? През всичките дни ти беше мрачен и унил - нямаше ги приятелчетата ти, нямаше ги и конструкторите, с които обичаше да играеш. Но когато стигнахме до най-затънтената полянка сред гората, личицето ти грейна и възхита замени обичайното му изражение. "Виж, мамо, виж колко са сини!" - възкликна ти и посочи малките незабравки, които растяха там. А те станаха дори още по-сини, когато чуха думите ти!
Твоята майка тогава ни разказа приказката за синигеровите сълзи. Тя толкова обичаше да ти измисля приказки! На теб и само на теб - на мен никога не разказваше нищо. Но аз обичах да слушам приказките, които тя ти подаряваше и да си представям, че са и за мен. И в известен смисъл те бяха, защото ти бе част от мен, нали, мой мъничък?

Ех, сине, помниш ли онази бяла зима, когато за пръв път успя да направиш снежен човек? С майка ти бяхте толкова въодушевени от това, че за две седмици напълнихте двора ни със снежни хора: всеки един различен от другите, с метла или пръчка, с шапка, забрадка или тенджера на главата, по-малък или по-голям... А на един от тях се мъдреше твоето синьо шалче - беше му го окачил, без майка ти да усети. Тя мислеше, че си го загубил някъде на ледената пързалка и много се притесняваше да не настинеш без него.
А то беше толкова хубаво шалче - синьо като птичката!

А помниш ли, мой мъничък...

Но ти няма как да помниш това. Няма как да помниш нито едно от нещата, които ти разказах. Ти никога не погледна небето с детските си очи, сине. Никога не видя малката си синя стая. Никога не обу онези тъй красиви обувки. Не чу приказката за синигеровите сълзи. И не направи дори един едничък снежен човек.
Защото теб те няма, сине - няма те от толкова време вече! Днес трябваше да бъде твоят седми рожден ден; наесен трябваше да те изпратим на училище... а вместо да празнуваме с торта свещи и други дечица; вместо да купуваме тетрадки и учебници, ние стоим сега на това ветровито гробище - там, където се издига тази ужасна мраморна плоча. Седим и сълзите ни капят по белия мрамор, а погледите ни са замъглени и едва виждаме двата реда, изсечени там. Името ти, сине, го пише на плочата, и една едничка дата. Днешната, преди седем години. Датата на нашата мъка.

А сините птички на другите хора продължават да летят горе над пухкавите облаци. Събират в крилете си времето, а в очите - вечността. Напомнят им техни неща, мили неща. Сини неща. И носят покой и утеха за душите им.
Но нашата отлетя завинаги от раменете ни. Никога не ще се върне, никога!

Синя... като очите ти, мое малко дете.

Детският кът vol. 2

Е, добре. Не напуснах. Сега ще ви разкажа какво се случи.

И така, в онзи знаменателен Ден, в който бях решила да си подам оставката, разбрах, че другите ми колежки няма да ме подкрепят - поне не и така, както го бяхме говорили. Едната смятала да напусне "ако и след като ти го направиш", а другата - е, тя си има достатъчно проблеми, за да напусне единствено по принципи причини. Въпреки това бях готова да говоря с шефа и да му поискам да ми разпечата молба, когато той дойде в детски кът превивайки се от бъбречна криза и веднага излезе да отиде на лекар.

"Нищо - казах си, - утре ще бъде Денят (v2.0)!" Същата вечер говорих с Любо и той ми пусна мухата вместо да напускам(е), да предизвикаме среща с големите шефове и да говорим с тях за подобряване на условията на работа и увеличаване на заплатата. Ако това не станеше, вече щяхме да имаме истинска причина за напускане - нещо, което щеше да накара шефовете да разберат защо точно сме си отишли. "При нас проработи!" - увери ме Любо.

Отидох на работа, разбрах се с колежките, всичко беше ОК. Дори направихме списък с исканията си, макар и да ни отне два дни да го съгласуваме. Чудехме се как да говорим с шефовете, писмо ли да им пуснем, лично ли да ги поканим... И накрая направо казахме на прекия ни началник*, че искаме тази среща и той обеща да говори с шефовете.

В чакане това обещание да се изпълни минаха доста дни, в които положението в работата не се промени кой знае колко. Трима души работехме колкото за седем-осем. Разбира се, със заплата за трима, как иначе? И лека-полека, като слушах от по-старшата от мен колежка какво се е случвало между бившите управители на детския кът и шефовете и колко малко всъщност ги е грижа последните за нас, някак всичките ми надежди за тази Среща се стопиха. Единстветното, което щяхме да постигнем, както каза тя, щеше да бъде един неразбиращ поглед отвисоко, който все едно те пита "Ама вие какво ме занимавате мен с това? Какво ме интересува мен? С какво ще ми се отрази вашето напускане?"

Е, както и да е. Управителят ни се срещнал с единия шеф, който обещал да говори с другия шеф. Щели да обмислят да ни увеличат заплатата с 50 стотинки на час. Както и може би да ни купят нови играчки и топки за под пързалката. Дори можели да решат да ни оправят разнебитената джунгла!

Но аз за момента не мога да напусна. Причините? За децата вече знаете :) Но освен това се привързах много към една от колежките си и не мога да позволя цялата тежест на работата да падне върху нея. Ако нещата се оправят, може би ще остана още известно време в къта - докато се развият другите ми планове за бъдещето. Ако ли пък не - те ще се развият и без да трябва да работя там.

Така че не се притеснявайте, аз съм добре. Ще ви разказвам после какво се е случвало нататък :)
Поздрави!
Мира



*При нас структурата е: големият шеф>шефа на магазина, в който се намираме>прекият ни началник>ние.

Детският кът

Никога не съм знаела какво точно искам в живота си. Или поне твърде рядко, за да го изтъквам като нещо важно. Винаги съм се колебала между толкова различни неща, а накрая (почти) винаги избирам по-лесното, по-ненатоварващото. Такава съм си.

Започнах работа в детския кът, защото щеше да бъде забавно и лесно и защото така щях да имам оправдание да не посещавам лекциите в университета. Всички глупости за самостоятелност, собствени пари и трупане на опит бяха чисто и просто оправдания за пред хората. Отначало работех колкото да мине времето и не взимах присърце нещата, които се случваха там. Вярно, носех разни филмчета за гледане, играех си с децата и правех украси за къта, но не се задълбочавах кой знае колко.

После, лека-полека нещата станаха различни. Чак сега го осъзнавам. Започнах да обръщам повече внимание на децата и по-малко на украсите. Започнах да стигам по-лесно до малчуганите, да ги укротявам и успокоявам, да участвам в техните игри, колкото и диви и странни да бяха. Организирах групови игри, надбягвания с препятствия, правене на картички или изрязване на снежинки и кой знае какво още. Започнах да обичам детския кът и децата в него.

Когато той започна да се разпада заради онези колежки, дадох всичко от себе си, за да се оправят нещата. И не защото щяха да ми платят повече накрая, не защото очаквах бонуси или поощрение - не. Правех го за децата. Защото кой щеше да ги забавлява ако не бях аз? Кой щеше да танцува и да си играе с тях, да ги учи и да си говори за важните неща като "а пък аз пък вкъщи си имам цели три колички" или "а пък моят татко ще набие твоя татко, защото е по-голям от него"?

Кой щеше да отбелязва колко е пораснал Мишо и как усмивката му се е променила отпреди пет месеца? Кой щеше да се ядосва на Алекс и на навика му да изключва DVD-то всеки път, когато по него не върви "Ну, погоди!"? Кой щеше да забележи, че Куби вече изобщо не пита кога ще му пуснем "Шрек" или че Краси е станал голям калпазанин откакто стана на 3 години? Нима можех да оставя всички тях да бъдат "гледани" от хора без никакъв опит, хора, които почти не мислят за тях, хора, които не знаят какво да направят, когато някое от тях се разплаче или поиска да му се избърше дупето след тоалетна?

Сега обаче нещата станаха сложни. Шефовете на детския кът започнаха да ни обръщат все по-малко внимание, не ги интересува дали си скапваме здравето, следването, личния живот заради работата. Смятат, че е прекрасно това, че пестят от заплати и не ги е грижа дори дотолкова, че да наемат още персонал, за да имаме ние трите поне малко свободно време за семействата си. Решихме да си подадем оставките в началото на този месец - като за ново начало през новата година. И аз бях една от инициаторките - реших, че "въпросът е принципен" и "не може да се отнасят с нас като с роби".

Утре е Денят, а аз се чувствам все по-малко сигурна в това, което ще направя. Част от мен ме кара да се натъжавам дори само от мисълта, че ще напусна детския кът и няма да имам възможност да видя какво ще стане с любимите ми дечица. Другата част от съзнанието ми казва, че всичко е за добро и е хубаво да продължа напред, без да съжалявам за нищо. Тази същата твърди, че на децата нищо няма да им стане и те със сигурност ще могат да живеят и без мен. А пък аз, разбира се, съм щяла да имам хиляди други възможности да се занимавам с деца в бъдещето.

О, аз знам, че ще (трябва да) напусна работа, не в това е въпросът. Но също така знам, че ще ми бъде тежко да се откъсна от тази среда, която ми беше толкова скъпа въпреки всичките ядове, страхове и несигурности.

За феите, вярата и глобалното затопляне

Вярвате ли във феи?

Миналата седмица гледах филма "Камбанка" ('Tinker Bell'). Това е една очарователна приказка, въпреки че не мога да си обясня защо ми хареса толкова - нито е ужасно оригинална, нито неочаквана. Може би просто понякога имам нужда от нещо такова за разтоварване. Нещо спокойно, мило - нещо, което да ме накара да се усмихна ей-така, по детски.

Няколко дни след тези усмивки седях в един автобус и си мислех за зимата и за това как тази година тя сякаш изобщо не дойде. Спомних си как в "Камбанка" феите правеха смяната на сезоните и колко се ужасиха, когато решиха, че няма да могат да доведат пролетта навреме. "Не става така! - казваха те. - Ако снегът не се стопи, семената няма да поникнат, плодовете няма да узреят през лятото и през есента няма да има никаква реколта!... Равновесието на природата ще се наруши!"

Тогава се замислих - ами ако феите наистина управляват сезоните? Нима щяха да позволят зимата да не дойде тази година?
И после - ами ако не могат да я доведат? Ами ако няма достатъчно феи, които да моделират всички снежинки, да оформят всички висулки и т.н.?
А накрая - ами ако точно това е и причината за така обсъжданото от всички глобално затопляне? Ами ако всички феи, които някога ги е имало, сега ги няма и природата е оставена на произвола на съдбата?

Вярвате ли във феи? Защото в "Питър Пан" феите умират, когато някой не вярва в тях.

Почти всеки ден питам децата на работа в какво вярват. И всеки път се ужасявам, когато някое от тях ми каже, че няма Дядо Коледа или приказни същества, че всичко е измама и че то "вече е голямо за тези неща". Не е ли шокиращо това, че децата на една толкова крехка, невинна възраст, са вече заразени с нашия прагматизъм и песимизъм? Че мислят предимно за "паричките", какво могат да си купят с тях и какво не? Че въображението им е закърняло до степен нищо повече да не ги учудва или вдъхновява?

Не е ли ужасно тъжно това, че нашите деца не вярват във феи? Че ние самите не го правим?

Не хапи ръката, която те храни

Това е една много подходяща поговорка за ситуацията на работното ми място. Няколко колежки бяха уличени в кражба, уволнени и кой знае какво още. Останахме само три.

Много мисли ми се блъскат в главата покрай всичко това и не мога да изчистя съвсем позицията си. Поставям се на мястото на момичетата, когато са научили новината и се чувствам много зле - представям си ако бях аз - не знам... може би щях да се срина тотално. Но после се връщам на своята позиция и си казвам, че е трябвало да се случи точно така, както стана и че хората, които мамят по този безочлив начин трябва да бъдат наказвани за това. Споменавала ли съм какво ужасно изострено чувство за справедливост имам понякога?

Вероятно звучи твърде коравосърдечно, но в момента, с тези объркани мисли, не мога да облека чувствата си в по-елегантни думи. Може би някой ден ще го направя, а може би не.

Това е за днес, приятели. Аз съм добре. Няма да съм наоколо близките дни, защото ще работя до изнемога, но съм добре. Пожелайте ми успех!

Fanart 100, Snaily и други разни

Привет, всички! :)

Аз съм добре, ако случайно се чудите. Напоследък не се вясвам много-много насам, но затова пък съм заета с един амбициозен личен проект - т. нар. "Fanart 100". Той се състои отново в 100 теми, по които да рисувам, но този път трябва да си избера някакво филмче/книга/нещо, по което да ги правя. Забавно е, но всъщност най-хубавото се състои в предизвикателството, което реших да си поставя с този фенарт: а именно да направя всичките 100 рисунки в един и същи стил и точно за един месец. Тъй като предишните 100 рисунки ми отнеха повече от година и половина (и все още ме мързи да завърша последните три), това сега ще бъде едно доказателство, че... мога и по-бързо :)

Другото, което направих тези дни, е че си изтеглих Adobe Flash и реших да се науча как се правят анимацийки. Отначало бях ужасно безнадежден случай, но както се оказва често при мен, трябваше ми е само малко упорство и разтърсване в Интернет, за да намеря нужните ми Tutorial-и! Ето и резултатът (клик за анимацията):


Не е ли прекрасен? :)

I felt like home today

thank you

Пише ми се :)

Много неща ми се случват тези дни и ми се ще да ги разкажа.

Започнах да ходя на лекции, по-редовно, отколкото минали години (поне засега). Дано да си запазя този устрем, защото нещата ми стават интересни и ми се рисува по креативните задачи, които ни дават преподавателите.

Колегите ми са доста кошмарни, не само защото са нови, но и защото са различни, Знаете колко ме дразнят различните неща, когато не съм ги искала :) Ще се справя обаче.

Рисувам усилено всякакви работи. Оказа се, че музиката за пръв път в живота ми влияе доста на стила, който използвам. Ще видите ако успея да си сканирам последните си "Депеш"-ки рисунки.

А, това със сканирането води мисълта ми в посока на новия компютър, който купи Любо. Много мощна машина, доколкото разбрах, може да прави кафе и да лети като самолет. Иначе външният вид на новата ОС (Уиндоус Виста) малко ме притеснява, но ще й свикна. Имаме и нова версия на Фотошоп :)

Днес се опитвам да си инсталирам драйверите за таблета, скенера и фотоапарата. Нито един от тях не е съвместим с Виста и трябва да ги търся в Интернет. Е, поне разбрах как става и после ако някой мой познат ме помоли за същото, ще знам как да го направя. И те ще ме мислят за гений :-P

Като казах "гений" и се сетих как се опитвам да напиша... хм, как му беше името на нещо, което е по-голямо от разказ, но по-малко от роман? Да, такова нещо :) Хванахме се на бас с Илина коя ще си напише своето произведение първа. Сигурно ще е тя, но и аз ще се постарая!

Утре ще ходя на Хелоуин с БГТФ на Витоша! :) Очаквайте снимки и впечатления (ако се хвана да ги напиша).