Бъдни вечер (предизвикателство част 14)

Тази година реших, че ще поема цялото печене на Бъдни вечер и успях да се преборя с майка ми, която първоначално се чудеше дали да ме остави сама да свърша всичко. Не беше никак леко (всъшност си беше направо уморително), но поне после ядохме колачета в продължение на седмица :) 

42. Колачета

Съставки: 

1 кг. брашно

1 кубче мая

1 ч.л. захар

1 ч.л. сол

1 ч.л. оцет

вода

Маята се разтваря в купичка с хладка вода и се изчаква да "кипне". Изсипват се около 2/3 от брашното на купчинка и се прави "кладенче", в което се изсипват захарта, солта, оцета и разтворената мая. Започва да се меси, като от време на време се добавя ту вода, ту брашно. Меси се МНОГО. ДЪЛГО. ВРЕМЕ. Целта е да стане меко тесто, което да не лепне. 

Готовото тесто се оставя на топло място, покрито с кърпа за около 30-40 мин, за да втаса. След това се оформят колачетата, нареждат се в намазана с олио тава (или върху хартия за готвене, ако после ни мързи да мием тавата) и се пекат на 180º, докато не порозовеят. 

43. Питка с късмети

Рецептата е същата като на содената питка, която вече съм правила, само дето този път в дебрите ѝ са заровени съкровища :) 

На мен ми се падна житото, а на вас?  

44. Тиквеник

Рецептата за тиквеник страшно много напомня тази за ябълков щрудел, затова за човек, който е правил първото, това би било много лесно :)

Съставки: 
1 пакет готови кори за баница

1 тиква
1 ч.ч. смлени орехи
1 с.л. канела
3 с.л. захар

олио

Тиквата се сварява и настъргва. Смесва се с орехите, канелата и захарта. Намазнява се тавата и върху нея се постилат две кори за баница, намазани с олио (или с масло, ако не трябва да е постно). Върху тях се разстила част от плънката и действието се повтаря (две кори -> плънка -> две кори -> плънка), докато не свършат корите (най-отгоре тиквеникът трябва да завърши със слой кори). 

Тиквеникът се поръсва с няколко супени лъжици вода и се пече във фурна на 180°. Може да го поръсите с пудра захар.

Сладкиши за рожден ден (предизвикателство част 13)

40. Шахматни сладки

Ето нещо, което не бях пробвала досега: сладки с кафе!  

Съставки: 

1,5 ч.ч. брашно

0,5 ч.ч. захар

100 гр. масло

2 праха ванилия

1 с.л. какао или кафе

1 яйце

орехи

Брашното, захарта и маслото се заместват на тесто с малко вода. Тестото се оставя да почине ок. 40 мин. Разделя се на две части - в едната се слага ванилията, а в другата - какаото/кафето. От всяка топка се оформят по 2 тънки рула. Поставят се едно до друго бяло и кафяво, а върху тях - кафяво и бяло. Притискат се плътно и се оформя едно руло. Режат се кръгчета, намазват се с разбито яйце и се поръсват със счукани орехи/захар. Пекат се в умерена фурна (150º) ок. 10-15 мин.

(хммм, май забравих инструкциите в червено, но въпреки това се получиха доста добре!)

41. Меденки

Вторите за годината :) Този път, както може би си личи, се постарахме повече с рязането им във формички. Разбира се, получих помощ от приятел (здрасти, Васко!) Негова беше и идеята за буквите :)

Рецептата можете да видите ето тук :) 

Абитуриенти

Четиринадесет абитуриента.

Няколко крачки до сцената. 

Толкова много неизказани отношения. 

Първо на сцената извикват момчетата. Те са малцинство, всички са с костюми освен един, който е по дънки и с тениска. Той не изглежда особено заинтересован от случващото се около него.
Започват да викат момичетата. Един слабичък младеж с хубава синя риза се спуска да ги посреща и да ги съпровожда под ръка. Изглежда популярен - всички момичета му се усмихват и с удоволствие му подават ръка.
На второто момиче един от другите младежи се усеща, че може би и той трябва да отиде да посреща дамите, и тръгва към тях.
Само че те не искат да ходят с него до сцената. Той е висок, с елегантен червен костюм, но е леко пълен. Първият младеж (със синята риза) снове по червения килим межу сцената и дамите, хваща ги под ръка и ги води, а от всякъде снимат. Младежът с червения костюм стои объркан до дамите и им подава ръка, само за да бъде пренебрегнат.
Най-после едно момиче се смилява над него. Може да го прави от приятелско чувство, но дали не е, защото смята, че синята риза няма да поиска да я хване под ръка? Тя също е пълна, а както знаем, това е ужасно престъпление сред младите. След като я извежда до сцената, червеният костюм не се връща да съпровожда другите момичета - видял е, че от това няма смисъл.
Церемонията продължава. При дамите настава суматоха. Не се чуват думи, но движенията са резки и отсечени. Появява се едно момиче по дънки и блуза и минава по червения килим самó, отказало ръката на синята риза. По-нататък ще забележа, че това момиче единствено попива думите на водещата с внимание.

Абитуриентите говорят, викат на сцената учителите си, прощават се, раздават подаръци. Отличниците (сред тях е и червеният костюм) получават грамоти.

А единственото, за което аз мога да си мисля, е колко тесногръди са хората, дори и в такъв тържествен ден. И как за някои младежи последният учебен ден означава оттърваване от една среда, в която никога не са били приемани.

Тикви! Тикви! Тикви!

Тази година Хелоуин мина почти незабелязан. Нямах нито специален костюм (импровизирах в последния момент с "комиксов герой"), нито определено място, на което да отида. Нямах дори издълбана тиква!

Последното е нещо, за което много съжалявам. Едно време беше традиция в деня на Хелоуин да седна с голям нож в ръка и да видя сметката на поне една тиква, чудейки се после как да закрепя свещ вътре.

И беше хубаво!

За сметка на собственото ми не-тиквоправене, децата от моята група сътвориха чудесни тиквени лица:

(http://kidsactivitiesblog.com/28871/catapult-for-kids-to-make)

Halloween Crafts

И още идеи, толкова много идеи! 

(link)

(link)

(link)

(link)

(link)

Първият учебен ден

И така, започна се. Новото място, новата работа, новите деца и новите възможности. Новата учебна година.

Първият учебен ден предизвика у мен няколко размишления за децата и тяхното място на празника. Как уж всичко е за тях, но в същото време се правят неща, които нито са им интересни, нито приятни.

Че на кое дете би му било интересно да слуша речи на възрастни, предназначени да изтъкнат кой какво е свършил и колко се гордее с това, че е част от училището?
На кое дете би му било приятно да стои на едно място в продължение на цял час (най-малко) без да може да се разхожда, да си говори с приятелите и да се забавлява?
На кое дете би му било интересно да стои и да гледа как всяка трета дума е за първолаците, сякаш те са най-важните хора на света? (нищо против първолаците, но къде останаха приветствията за всички останали?)
На кое дете би му било приятно отвсякъде да му шъткат и да го държат под строй, все едно е в казармата?

Ох, знам, намеренията на възрастните са добри - да предизвикат у децата уважение към празника, да придадат важност на училището и на това, че то започва отново, да накарат децата да се гордеят с това, което са направили за тях...

Обаче на практика това, което се получава, е един безкрайно скучен час, прекаран в слушане на Големи Речи и Големи Приветствия и Големи Неща, които всъщност твърде малко те засягат.

На мен ми харесва как Дъмбълдор приветства учениците в Хогуортс:

Албус Дъмбълдор бе станал на крака. Отправи сияйна усмивка към учениците с широко разтворени обятия, сякаш нищо не би могло да му направи по-голямо удоволствие от това да види присъстващите тук.

— Добре дошли! — каза. — Добре дошли за една нова година в „Хогуортс“! Преди да започнем да се храним, бих искал да кажа няколко думи. Ето кои са те: Глупак! Медуза! Дреболия! Щипване! Благодаря! 

И пак си седна. Всички заръкопляскаха и се развикаха одобрително. 

Честит Рожден Ден! :)

Беше много хубаво отпразнуване! Тази година за пръв път се откъснах от домашната среда и предпочетох парка като място за моя рожден ден и си изкарах чудесно. Видяхме се, играхме федербал, приказвахме си, смяхме се, ядохме торта...

Всеки от присъствалите се сдоби с поредния подарък в стил "Пипи" или "Хобит". Ако случайно не знаете, на всеки свой рожден ден Пипи Дългото Чорапче раздава подаръци вместо да получава, а хобитите също имат навик да подаряват неща (т.нар. матоми) на своите празненства.
Тази година моите подаръци бяха стъкълцата, които намерих на Варненския плаж през май, специално подбрани и изрисувани с акрилни боички.

Също така, въпреки че бях помолила да не го правят, повечето от прекрасните ми приятели ми донесоха подаръци. Чудесни са, всичките до един!
Имам си сандали за ходене на далечни и близки пътешествия, флашка с музика за добро настроение, огледало в комбинация с хубав спомен, чудесни лилави обици и пръстен, зелена елфическа огърлица, шах, за да се опитам да си развия (логическото?) мислене, тетрадка с бели листа в комплект с цветни моливи, уред за обезкостяване на череши (полезно!), прекрасно станиолено цвете и, да не забравяме, един килограм страхотни бонбони! :)

И тортите, на които, уви!, нямам снимка! :( Бяха много вкусни, дори онази, която направих аз за десет минути сутринта преди събирането.

Догодина пак! И по-весело! И по-хубаво! И по-летящо!
Благодаря, че ви има, приятели! :)

Бъдни вечер

Винаги съм смятала Бъдни вечер за чисто семеен празник. Все още помня как се събирахме с баба и дядо, как спазвахме всички малки ритуали, свързани с празника, как вечеряхме заедно в малката им уютна стаичка. Тогава нямаше телевизия, нямаше пищни коледни украси, нито чужди хора на трапезата. Никакви разсейващи неща, които да не ни позволяват да си поговорим. Спомените ми са някак идеализирано светли. Със сигурност нещата не са били точно такива - те никога не са - но това не ми пречи да ги възприемам хубави, щастливи и перфектни.

Когато тази година майка ми ми каза, че очакваме гост за Бъдни вечер, настроението ми някак помръкна. "Как така, външен човек на Бъдни вечер? Непознат?" Не бил непознат, с баща ми се знаели от еди-къде си еди-кога-си. "Да, но ние не го познаваме!" - заявих аз и се нацупих. Бях се надявала на една семейна вечеря, в която щях да се опитам да накарам баща ми да изключи телевизора и да си поговорим малко. Един с друг. Като семейство.

Всъщност после се оказа, че познаваме онзи човек, защото и предишната Бъдни вечер е бил с нас (което само доказва колко услужливо забравя паметта ми такива "малки" подробности и изменя спомените ми така, че да са ми удобни). Нашите го канят всяка година, за да не прекарва празниците сам - защото си няма никого. Не се виждат през останалата част от годината, само на Бъдни вечер, но той за всичко се интересува, всичко знае и винаги потъва в спомени от "едно време" (макар да имам чувството, че баща ми не помни нито една от разказваните случки, защото не се включва в разговора, а само се усмихва и кима). Този човек не е най-интересния индивид на света, но е приятен и ненатрапчив, и има нещо хубаво в осанката му, което не мога да определя. Въпреки това присъствието му не предразполага към семейни разговори, нито към изключване на телевизора, макар че по време на визитата му, за разлика от обичайните коледни екшъни, беше пуснат канала за класическа музика.

След като се нахраних и учтиво извиних, аз се оттеглих в стаята си, където прекарах остатъка от вечерта, потънала в размисли. Напоследък се чувствам малко самотна и изолирана, най-вече по свое решение, и в главата ми започват да се събират не особено оптимистични мисли.

Например, това, което си мислех тази Коледа, е дали някой ден аз самата няма да остана сама на Бъдни вечер, без никой около себе си, освен може би някоя котка и един-двама въображаеми приятели. Дали тогава ще има кой да се сети за мен и да ме прибере за празника? Дали все още ще има някой, който да ме смята за интересна? За човек, когото би искал на коледната си трапеза?

Великден

(снимката не е моя, намерих я в Интернет)

Няма да пиша много за Великден :) Само за това, че направих козунак, даже два. Малко са сплескани и приличат повече на кексове, но са вкусни и ухаят на Великден. Мама никога не е правила козунаци. Казва, че се е бояла да не се провали и да трябва да го хвърля. То и аз се боях, но това не ми попречи!

Също така боядисахме яйца и уж нямаше как да станат хубави, защото боите ни бяха съвсем некачествтни, но в крайна сметка с известно украсяване и тази година "излязохме с чест" от ситуацията.

Имаше един период, когато всяка пролет около Великден ходехме на Алдомировци (селото на дядо ми), за да обработваме някакви насаждения. Помня колко обичах след всичката работа да се отплесна в сенчестата градина до реката и да си набера голям букет диви теменужки. Слагахме ги в панера с яйцата, заедно с листата здравец. Беше толкова красиво и уханно!

И после идваха сутрините, в които ставахме рано-рано и се поздравявахме с "Христос Воскресе" без да сме много сигурни какво означава това, и се чукахме с яйца и ядяхме козунак с мляко с какао. Бяха хубави времена!

Тази година за пръв път в живота си обикалях църквата. Семейството ми никога не е било много религиозно, макар че имам някои съмнения по този въпрос - че са, но не го показват. Та, никога не сме обикаляли църква, но помня как когато бяхме деца, ставахме в 6 часа (или даже по-рано), за да посрещнем слънцето с първото боядисано яйце. И бузките ни винаги ставаха розови, когато ни ги натриваха с него, защото тогава имаше много по-хубави бои от сега.

О, да. Снощи свещта ми не угасна. Това означава, че са ми простени греховете, нали?


Дамм, видя се, че няма да пиша много за Великден. Нищо, нека има. И без това рядко се проявявам в моето "пътуване" :)






Христос Воскресе!