Детският кът vol. 2

Е, добре. Не напуснах. Сега ще ви разкажа какво се случи.

И така, в онзи знаменателен Ден, в който бях решила да си подам оставката, разбрах, че другите ми колежки няма да ме подкрепят - поне не и така, както го бяхме говорили. Едната смятала да напусне "ако и след като ти го направиш", а другата - е, тя си има достатъчно проблеми, за да напусне единствено по принципи причини. Въпреки това бях готова да говоря с шефа и да му поискам да ми разпечата молба, когато той дойде в детски кът превивайки се от бъбречна криза и веднага излезе да отиде на лекар.

"Нищо - казах си, - утре ще бъде Денят (v2.0)!" Същата вечер говорих с Любо и той ми пусна мухата вместо да напускам(е), да предизвикаме среща с големите шефове и да говорим с тях за подобряване на условията на работа и увеличаване на заплатата. Ако това не станеше, вече щяхме да имаме истинска причина за напускане - нещо, което щеше да накара шефовете да разберат защо точно сме си отишли. "При нас проработи!" - увери ме Любо.

Отидох на работа, разбрах се с колежките, всичко беше ОК. Дори направихме списък с исканията си, макар и да ни отне два дни да го съгласуваме. Чудехме се как да говорим с шефовете, писмо ли да им пуснем, лично ли да ги поканим... И накрая направо казахме на прекия ни началник*, че искаме тази среща и той обеща да говори с шефовете.

В чакане това обещание да се изпълни минаха доста дни, в които положението в работата не се промени кой знае колко. Трима души работехме колкото за седем-осем. Разбира се, със заплата за трима, как иначе? И лека-полека, като слушах от по-старшата от мен колежка какво се е случвало между бившите управители на детския кът и шефовете и колко малко всъщност ги е грижа последните за нас, някак всичките ми надежди за тази Среща се стопиха. Единстветното, което щяхме да постигнем, както каза тя, щеше да бъде един неразбиращ поглед отвисоко, който все едно те пита "Ама вие какво ме занимавате мен с това? Какво ме интересува мен? С какво ще ми се отрази вашето напускане?"

Е, както и да е. Управителят ни се срещнал с единия шеф, който обещал да говори с другия шеф. Щели да обмислят да ни увеличат заплатата с 50 стотинки на час. Както и може би да ни купят нови играчки и топки за под пързалката. Дори можели да решат да ни оправят разнебитената джунгла!

Но аз за момента не мога да напусна. Причините? За децата вече знаете :) Но освен това се привързах много към една от колежките си и не мога да позволя цялата тежест на работата да падне върху нея. Ако нещата се оправят, може би ще остана още известно време в къта - докато се развият другите ми планове за бъдещето. Ако ли пък не - те ще се развият и без да трябва да работя там.

Така че не се притеснявайте, аз съм добре. Ще ви разказвам после какво се е случвало нататък :)
Поздрави!
Мира



*При нас структурата е: големият шеф>шефа на магазина, в който се намираме>прекият ни началник>ние.