Това е последният път, в който ще пиша за детския кът като за нещо в своя живот. Защо ли? Защото вече не работя там. Беше неочаквано и изненадващо да го разбера и ми отне доста усилия да не покажа пред деца и възрастни колко съм разстроена. Е, успях. Ключът е да си представиш, че нищо не се е случило и да изкараш деня така, както всеки друг... а после чак да си позволиш да осъзнаеш истината. Нали знаете - I'll just pretend it didn't happen".
Сбогувах се по свой начин с всяко дете и всяка играчка. Не казах "сбогом" на колегите - тях не ги е грижа. Взех всички детски рисунки, които бях събрала. Върнах си два от най-ценните ми дискове с филмчета (останалите ги оставих; няма смисъл да ограбвам децата). Написах бележка и я закачих на корковото табло в стаичката.
И си тръгнах.
Жалко...
Значи това било..не исках да те разпитвам онзи ден, като разбрах, че е нещо кофти :(
ОтговорИзтриванеОбаче пък - до някаква степен трябва да е освобождаващо. Пред теб се появява нова пътечка.
The Road goes ever on and on
Down from the door where it began.
Now far ahead the Road has gone,
And I must follow, if I can,
Pursuing it with eager feet,
Until it joins some larger way
Where many paths and errands meet.
And whither then? I cannot say.
;)
В.