Когато всичко беше по-просто...
Когато бях по-жива...
Когато имах време да мечтая...
Когато се събирахме, сядахме по пода и пиехме чай на светлината от чаени свещи (дори и навън да беше светло - че иначе за какво са завесите?). Когато си говорехме за Толкин, за света на мечтите, за нас самите. Когато споделяхме повече и слушахме повече. Когато имаше Задруга.
Помня восъчните петна по килима, които почиствахме с ютия и стари вестници.
Помня тапетите на листа, сред които се чувствах като в някоя от Толкиновите гори.
Помня аромата от китайски клечици и струйката дим, която описваше спирали във въздуха.
Помня пръстите, потопени в топлия восък, с които оформяхме фигурки.
Помня музиката без думи (или понякога със - "mornië alantië"), която ни отнасяше далеч, далеч, в други светове.
Помня. И хем ми е мъчно, защото всичко това вече го няма, хем съм толкова благодарна, че се е случило!
Дойдоха и за мен. Мъж с брада и мустаци. Коса с необичайна прическа. Закачлив, заинтересован поглед. Очи в моите. Завеса, стол, екран. Слушалки. Тишина, а после музика. Думи, само в очите ми. Ръце на раменете ми. Нова завеса. Път. Двама край мен. Черна стая. Огледало. И вече не съм аз. Две сме. Око и яйце. Печат на ръката. "Бас ловя, че е специален!" Стълби. Стая номер три. Среща. Въздуховод и паяжини. Чакане. Звуци и смях. Светлина под вратата. Влизам. Бяла стая. Бели плочки. Бяла маса. Жена в бяло. Сядам. Имам право вече да не съм същия човек. Имам право да съм друг. Само... да натисна копчето вляво. Натискам го без колебание. Стаята изгасва и става тъмно. И после... по стените, по тавана, по масата, по жената... по мен дори. Линии от светлина, фигури, Космос. Може ли да ги разгледам по-отблизо? Плъзгам ръка по очертанията и им се радвам, докато не ми казват, че мога да продължа нататък. Стаята отсреща. Веселие, шеги и астрофизика. Уреди, копчета, диаграми, ръчки... Моят глас е в Космоса. Лицето ми се превръща в звезда. Стълби. Полилей. Лампа в хладилник. Превръзка на очите. Топла ръка, която ме напътства. Плат. Текстура. Движение нагоре. Стая. Рисунки по стените. Хартия на пода. Мрежеста врата. Часовник. Художничка. Тесен коридор. Тъмни завеси. Спяща жена. Аромат на подправки. "Мило дете". Три неща, за да стана достоен човек. Звън и песен. Тъма. Ръце, топли, в моите. Лабиринт. Очите ми са отворени, но не виждам нищичко. Туптене. Утроба. Легло. Меко. Вода. Движи се при всяко мое докосване. Туптене. Пулс. Тъмнина. Спокойствие. Ръце, които намират моите. Яйце. Живот. Сълзи. Тъмна стая. Мека, възглавничеста стена. Дупка. светлина. Образи на пеперуди. Конец, оплетен в ръката ми. Завеси. Стая, екран. Думи в ушите ми. Лице без израз, точно срещу мен. Две ръце, които търсят моите. Намират ги. Гледам лицето, усмихвам се. То се превръща в моето. Слушалки. Звук от вятър и тътен. Очила с картини. Път през непознат, фантастичен свят. Осъзнавам, че мога да се оглеждам и жадно попивам всички образи край мен. Пътувам. Всеки път, когато се опитам да стигна до моста, той се отдалечава. Насочва ме подръпването на кончето. Стая. Бутони, лостове, лампички, екрани. Не, не съм управлявала космически кораб, но има звезда, кръстена на мое име. Излитам в Космоса, навлизам в хиперскорост. Едва в самия край забелязвам жената, която е управлявала кораба заедно с мен. Виждала съм я някъде по-рано. Коридор. Малка стаичка. Младеж в бяло. Прокъсан подгъв. Бози крака. Усмивка. Звук. Мелодия. Музикални инструменти. Зареждане. Коридор в бяло. Светлина. Балерина. Обувки, опрени по стените. Усмивка. Танц. Спечелено перо и подарена прегръдка. Диско топки. Още музика и споделен танц. Прекъсване. "Вие още ли сте тук? Десет часа е! Ще се обадя на шефовете." Асансьор. Празен коридор. Чадър, стигащ до земята. Весело момиче. Успяла съм да стигна. Извършила съм подвиг. Била съм много смела... Чадърът ме отвежда до пещерата. Тъмно. Пусто. Просторно. Капеща вода. Звуци от невидими хора, които се настаняват покрай мен. Спокойствие. Ръце, които ме поемат и съпровождат нататък. Към края. Или пък началото. Все пак, нали съм преродена?
Януари започна с възхищение от едни страхотни прозорци и продължи с неочаквано приятно гледане на... Евроспорт. Виенската филхармония беше вълшебна, както винаги, но по-хубаво се слуша с мама. Пък и в Божурище се спи толкова спокойно!
След това имаше и няколко дни настървено чистене и подреждане. Бях решила да започна годината с хубави навици, но повсеместното разхвърляне е по-силно и скоро вкъщи отново се възцари хаос :) Затова пък успях да зашия копчетата на всичките си палта и да дам всичките си зимни обувки за поправка. Поне за снега бях готова.
Той заваля точно за края на ваканцията и с хлапетата изкарахме няколко пълноценни дни, пълни със снежни топки и смях. С януари дойде и поредният ми училищен експеримент - В. пожела да учителства цяла седмица вместо мен и аз се съгласих. Май се оказа доста по-трудно, отколкото си мислеше! За награда им разказах вица за водния козел.
Междувременно, в страната на порасналите хора, се занимавах с чужди проблеми и чужди драми. Защо ли? Нямам обяснение. Може би защото си нямам достатъчно свои. За първи път от страшно много време се наложи да посегна към Кутийката на Щастието. Тя съдържа най-хубавите ми моменти от последните две години и когато съм в лошо настроение, изсипвам съдържанието ѝ и започвам да чета и прелиствам, докато не намеря достатъчно топли спомени, за да ме развеселят.
През януари отново танцувах. С гордост мога да заявя, че не си счупих нито един крайник! Също така за пръв път от незнамсиколковреме отидох на Таласъмия в пълен комплект от ръце и крака. Бях блатна самодива и играх "Splendor" и листчета.
През януари обичах да слушам ето тази песен. Препоръчвам и анимационния сериал, от който е част.
Иначе цял месец четвъртъците ми се струваха като петъци. Почти всяка вечер прекарвах в игра на Don't Starve и си лягах късно след полунощ. Ставането, разбира се, беше проблем, но не толкова голям, колкото въпросът "Как, по дяволите, да мина поне четири нива на @#$%-то Spelunky?!".
А в един от най-"смачканите" си дни се прибрах у дома и там ме чакаше купчина палачинки. Ето един момент, достоен за Кутийката.
През януари успях най-после да довърша "Крадецът на книги". За нея ще разкажа отделно, защото го заслужава :) Други неща, които ме накараха да се усмихвам и да плача (най-често от радост), бяха новите епизоди на Steven Universe и коледния епизод на Doctor Who. Няма нужда да споменавам колко много ги препоръчвам, нали? :) Оставям ви с още една песен, която слушах отново и отново през изминалия месец. Тя даже толкова ми хареса, че успях да се науча да я свиря на укулеле!
Fullmetal Alchemist (на български "Железния алхимик") е новото ми любимо аниме. Под това име всъщност са обединени няколко неща: мангата, нарисувана от Hiromu Arakawa, анимето от 2003 година (която се различава като история), анимето Brotherhood от 2009 година и няколко допълнителни анимации (тъй наречените OVA).
Моята любов започна с анимето Brotherhood. Не помня защо започнах да го гледам - дали бях прочела някакво ревю, което ми беше харесало, или просто скучаех от липса на нови неща за гледане... Фактът е, че анимето ме грабна още от първите си епизоди и не ме е пускало оттогава.
Историята е следната:
Едуард Елрик е най-младият национален алхимик в страна на име Аместрис. Левият крак и дясната му ръка представляват метални протези, а брат му, Алфонс, е само душа, прикрепена към стара броня. Състоянието им е резултат от неуспешния им опит да възкресят майка си, която е починала няколко години по-рано. Двамата се присъединяват към Аместрийската армия и започват търсенето на т.нар. Философски камък, който би могъл да им помогне да си върнат телата. По време на техните пътешествия момчетата биват въвлечени в приключения и конфликти, срещат множество нови хора и научават някои тайни за Аместрис. Оказва се, че под повърхността на държавната политика се крие заговор, който заплашва да промени света такъв, какъвто го познават.
Какво ми харесва:
Леле, откъде ли да започна?
Харесва ми, че има толкова много герои и че всеки от тях (дори второстепенните) имат добре развит характер и изразена мотивация. Харесва ми, че алхимията е представена като наука, а не като магия. Харесва ми, че за да овладееш изкуството на алхимията, трябва да имаш жажда за знание и желание да разбереш как работи света. Харесва ми колко много части от страната посещават Ед и Ал в търсенето на Философския камък. Всяка от тях е унникална и хората, които живеят в нея, са различни. Харесва ми, че мога да наблюдавам израстването на главните герои, както физически, така и емоционално, като хора. Харесва ми, че има логика в събитията и действията на героите, както и последствия от тях. Харесва ми, че заплахата, пред която са поставени, е истинска и наистина сериозна. Харесва ми, че им е трудно да я преодолеят. Харесва ми, че "лошите" не са еднопластови и скучни. Мотивацията им не е просто "rule the world", повечето от тях имат и по-дълбоки желания и стремежи. Харесва ми, че всеки следващ път, когато гледам анимето, намирам нови и нови неща, на които да се дивя. Разбира се, харесва ми и страхотната анимация, която на моменти ме оставя почти без дъх.
And the feels! Oh, the feels! Когато едно аниме предизвика такава вълна от емоции в мен, просто няма как да не стане едно от най-любимите ми!
Може би ще пиша още за него. Ще видим. Засега, ето ви най-новата ми любима песен.
