Бъдни вечер

Винаги съм смятала Бъдни вечер за чисто семеен празник. Все още помня как се събирахме с баба и дядо, как спазвахме всички малки ритуали, свързани с празника, как вечеряхме заедно в малката им уютна стаичка. Тогава нямаше телевизия, нямаше пищни коледни украси, нито чужди хора на трапезата. Никакви разсейващи неща, които да не ни позволяват да си поговорим. Спомените ми са някак идеализирано светли. Със сигурност нещата не са били точно такива - те никога не са - но това не ми пречи да ги възприемам хубави, щастливи и перфектни.

Когато тази година майка ми ми каза, че очакваме гост за Бъдни вечер, настроението ми някак помръкна. "Как така, външен човек на Бъдни вечер? Непознат?" Не бил непознат, с баща ми се знаели от еди-къде си еди-кога-си. "Да, но ние не го познаваме!" - заявих аз и се нацупих. Бях се надявала на една семейна вечеря, в която щях да се опитам да накарам баща ми да изключи телевизора и да си поговорим малко. Един с друг. Като семейство.

Всъщност после се оказа, че познаваме онзи човек, защото и предишната Бъдни вечер е бил с нас (което само доказва колко услужливо забравя паметта ми такива "малки" подробности и изменя спомените ми така, че да са ми удобни). Нашите го канят всяка година, за да не прекарва празниците сам - защото си няма никого. Не се виждат през останалата част от годината, само на Бъдни вечер, но той за всичко се интересува, всичко знае и винаги потъва в спомени от "едно време" (макар да имам чувството, че баща ми не помни нито една от разказваните случки, защото не се включва в разговора, а само се усмихва и кима). Този човек не е най-интересния индивид на света, но е приятен и ненатрапчив, и има нещо хубаво в осанката му, което не мога да определя. Въпреки това присъствието му не предразполага към семейни разговори, нито към изключване на телевизора, макар че по време на визитата му, за разлика от обичайните коледни екшъни, беше пуснат канала за класическа музика.

След като се нахраних и учтиво извиних, аз се оттеглих в стаята си, където прекарах остатъка от вечерта, потънала в размисли. Напоследък се чувствам малко самотна и изолирана, най-вече по свое решение, и в главата ми започват да се събират не особено оптимистични мисли.

Например, това, което си мислех тази Коледа, е дали някой ден аз самата няма да остана сама на Бъдни вечер, без никой около себе си, освен може би някоя котка и един-двама въображаеми приятели. Дали тогава ще има кой да се сети за мен и да ме прибере за празника? Дали все още ще има някой, който да ме смята за интересна? За човек, когото би искал на коледната си трапеза?