Първият учебен ден предизвика у мен няколко размишления за децата и тяхното място на празника. Как уж всичко е за тях, но в същото време се правят неща, които нито са им интересни, нито приятни.
Че на кое дете би му било интересно да слуша речи на възрастни, предназначени да изтъкнат кой какво е свършил и колко се гордее с това, че е част от училището?
На кое дете би му било приятно да стои на едно място в продължение на цял час (най-малко) без да може да се разхожда, да си говори с приятелите и да се забавлява?
На кое дете би му било интересно да стои и да гледа как всяка трета дума е за първолаците, сякаш те са най-важните хора на света? (нищо против първолаците, но къде останаха приветствията за всички останали?)
На кое дете би му било приятно отвсякъде да му шъткат и да го държат под строй, все едно е в казармата?
Ох, знам, намеренията на възрастните са добри - да предизвикат у децата уважение към празника, да придадат важност на училището и на това, че то започва отново, да накарат децата да се гордеят с това, което са направили за тях...
Обаче на практика това, което се получава, е един безкрайно скучен час, прекаран в слушане на Големи Речи и Големи Приветствия и Големи Неща, които всъщност твърде малко те засягат.
На мен ми харесва как Дъмбълдор приветства учениците в Хогуортс:
Албус Дъмбълдор бе станал на крака. Отправи сияйна усмивка към учениците с широко разтворени обятия, сякаш нищо не би могло да му направи по-голямо удоволствие от това да види присъстващите тук.
— Добре дошли! — каза. — Добре дошли за една нова година в „Хогуортс“! Преди да започнем да се храним, бих искал да кажа няколко думи. Ето кои са те: Глупак! Медуза! Дреболия! Щипване! Благодаря!
И пак си седна. Всички заръкопляскаха и се развикаха одобрително.
Няма коментари:
Публикуване на коментар