Следобед. Децата са си написали домашните и всички сме заслужили малко почивка. Аз преглеждам диктовки, а учениците седят сравнително тихичко и си рисуват или четат.
- Госпожо! - крясва изведнъж едно момче с възмущение. - Данчо* ме ухапа!
Повдигам вежди, озадачена. Досега се е случвало да се бият, дърпат, бутат - обаче не и да се хапят. Ако почнат и с това, не знам къде ще му излезе краят.
- Ама как така те ухапа? Ти не направи ли нещо, за да реагира така?
- Не, нищо! Разглеждахме си комиксите и той ме ухапа!
- Къде е сега?
- Избяга, скри се!
Никога не бързам да отсъждам, когато става дума за спор между ученици. Научила съм се да не вярвам напълно на нищо, което те казват, защото в стремежа си да не излязат виновни, са способни да измислят и най-смелите неистини. Любимото им нещо е да отричат, че са направили нещо, дори и да има доказателства за противното.
Въпреки това излизам от стаята да открия Данчо* и да видя каква е неговата версия. Откривам го облегнат до вратата, със сведен поглед и виновно изражение.
- Какво става бе, Данчо*? - питам с тон, който съм овладяла още през първите си седмици като учителка - едновременно съчувствен и строг, готов да успокоява и да се кара според случая.
- Ами, госпожо, ядосах се - отговори момчето.
Изглежда изморено и разстроено, но не знам защо.
- Какво има? Защо се ядоса?
- Просто се ядосах. Спомних си нещо и така...
- Какво си спомни?
- За мама и татко. Те се разделиха и не съм ги виждал от много време. Нито мама, нито татко. А много ми липсват!
За пръв път ми се случва някое дете да ми споделя такова нещо. Не съм сигурна как да реагирам, но продължавам да го слушам, докато той говори. Ясно ми е, че му е много тежко. Знам, че родителите му са разделени, но нямам представа за подробностите. Иска ми се да го утеша и да го накарам да се почувства по-добре, но единственото, което успявам да направя, е да го прегърна и да му кажа, че разбирам колко му е мъчно, но нещата ще се оправят и всичко ще бъде наред.
Какво друго мога да направя?
И все пак, след като отминава този момент на утешаване, трябва отново да вляза в ролята на учителка. Меко и сякаш между другото казвам на Данчо*, че когато е ядосан на нещо свое, не е правилно да си го изкарва на другите деца. Съветвам го в такива моменти по-добре да излезе от стаята, докато се успокои, вместо да скача да бие и хапе. Той кимва и казва, че ще се постарае.
А аз оставам с едно такова, несигурно и пусто усещане отвътре.
______________________
*името е сменено
Няма коментари:
Публикуване на коментар