2013-07-07

Значка за шофиране

... или как си взех шофьорската книжка от първия път


Първо искам да уточня, че аз съм добър шофьор. Това е важно, защото по-нататък може да разкажа за неща, които да прозвучат така, сякаш не съм такава. Обаче съм.

След като се разбрахме по този въпрос, ще ви разкажа за моите шофьорски приключения.

Когато завърших дванадесети клас, баща ми веднага каза, че трябва да изкарам книжка. Не помня да съм спорила или да съм се зарадвала кой знае колко. Мисля, че го приех просто като следващата стъпка по пътя на израстването - завършваш училище, взимаш книжка, влизаш в университет и т.н.

Инструкторът ми беше възрастен, дебел и мустакат. По нрав приличаше на нещо средно между баща ми и учителката ми по рисуване. Тоест, беше взискателен и държеше да правя всичко, което каже, без да възразявам или да се обяснявам. Мисля, че на два пъти спирах колата, за да се наплача, но това далеч не беше най-страшното. Няколко поредни следобеда баща ми ме заведе на допълнителни уроци - извън града, насред полето, из черните пътища. Очевидно трябваше да се науча да карам офроуд :) Веднъж пък карахме из някакво селце, пълно с криволичещи улички и цял ден се учех да тръгвам от средата на някое нанагорнище, без да позволявам на гравитацията и инерцията да ме завлекат надолу. Честно, това беше най-напрегнатият следобед в живота ми! Затова пък всеки път, когато ме хване светофара на "Васил Левски" и "Дондуков", мислено благодаря за тези уроци.

По време на кормуването инструкторът ми предаде много важни неща - как се подкарва колата, какво се прави на гадни кръстовища, как се избягват дупки и т.н. Едно от нещата, които обаче не се сети да ми покаже, беше как се кара на заден ход и как се паркира. Тези неща научих години по-късно, когато вече имах своя кола, макар че карането на заден ход все още ме притеснява и по принцип го избягвам.

Изпитът ми беше лесен. Твърде лесен. Не мога да си обясня защо, по дяволите, не ме измъчиха, както са мъчили почти всички мои познати, когато те са взимали книжка. Всичко, което трябваше да направя, беше да изляза от един паркинг и да покарам пет пресечки направо, съобразявайки се с един светофар и една пешеходна пътека. Може би някаква роля е изиграл и фактът, че момчето, което изпитаха преди мен, и това не успя да направи...

Както и да е. Взех книжката (йей!), а няколко години по-късно баща ми ме сдоби и с кола.

Лека-полека овладях разните тънкости на шофирането, включително легендарното паралелно паркиране (което, смея да твърдя, правя доста добре за човек, който се е научил съвсем сам). Вярно, случвало се е да подпра или одраскам някоя кола на паркинг, но това обикновено се случваше на заден ход и бързо се изнизвах от местопрестъплението.

С моята кола съм преживяла множество приключения. Ходила съм на море, на планина, на редица ЛАРП-ове и най-различни други пътешествия. Много обичам да шофирам, чувствам се удобно и комфортно зад волана, спокойна и уверена. Казах ви, че съм добър шофьор! :)

Разбира се, не съм минала без произшествия. Първото ми извънградско пътешествие (към Пловдив, 2008г) беше прекъснато и от първото ми ПТП. Казвам "прекъснато", а не "завършило", защото огромната вдлъбнатина отстрани на колата ми изобщо не ми попречи да продължа пътуването, да стигна до ЛАРП-а, към който се бях запътила, да си прекарам страхотно, да се върна вкъщи и чак тогава да съобщя на родителите какво съм свършила :)

Второто ми ПТП, за съжаление, не беше толкова късметлийско (доколкото може да има нещо късметлийско в едно ПТП, разбира се). Всъщност историята е леко забавна, гледана от разстоянието на годините и опита. На връщане от едно море се отбихме с колата на един тридневен ЛАРП (Анево кале, 2009г, непрекъсната игра дори през нощта). Можете да си представите колко се спи на такова нещо. Вживяването беше голямо, спането малко и на връщане бях доста уморена, без да го осъзнавам. Умът ми се щураше и правеше лупинги, играейки си с някакви свои си идеи или неща, които е забелязал. Например, с факта, че колата прд нас няма регистрационен номер. Ама как така?! Това не е законно! Аа, ето го номера, на задното стъкло са си го закачили. Абе, и това не е правил... Ааа, по дяволите, стоповете светят стоповетесветятБАМ!

После се оказа, че номерът на другата кола бил в това състояние, защото преди няколко дни ги ударили по същия начин изотзад и той паднал :-P След близката ни среща на другата машина видимо нищо й нямаше, но предната част на моята Клио беше доста пострадала. Отне ни почти година, докато я оправим както трябва.

И, в общо линии, това са по-интересните ми шофьорски преживявания. Напомням още веднъж, че съм добър шофьор, в случай, че сте го забравили. Освен това от последния ми инцидент са минали толкова години вече, че едва ли има значение :)

Ако сте прочели всичко това, ви поздравявам горещо и ви каня на виртуален (или реален) чай в близките няколко дни. Мога да дойда да ви взема с кола, ако не ви е страх ;)

Няма коментари:

Публикуване на коментар