Педагогическа практика - част 1

Когато учиш Начална педагогика в СУ, последният семестър е отделен специално за практика. Всички студенти се пръскат по базовите училища, прикрепят ги към определена паралелка и тяхната задача е да наблюдават и изнасят уроци в съответния клас. Накрая в класа идва преподавател от университета и наблюдава урок, изнесен от студента. Оценката от този изпит е една от най-важните през целия курс.

След като ви изясних това, нека ви разкажа за моята педагогическа практика и урока, който изнесох.

Първият ми ден беше странен. Името на учителката, при която щях да практикувам, беше с турско звучене и предишния ден, когато ни инструктираха, не бях успяла да го чуя достатъчно добре. Разбира се, когато отидох в училището и попитах за нея, се оказа, че съм го запомнила погрешно и едва не потънах в земята от срам. Добре, че портиерът на училището беше разбран и кротко ме поправи, насочвайки ме към класната й стая.

Оказа се, че Гюнел Ахмед е една много красива млада дама със слънчева усмивка и огромна любов към децата. Още от първия час, в който наблюдавах нейните уроци, останах със зяпнала уста - не бях предполагала, че може да има толкова страхотна учителка. В годините си в университета съм наблюдавала доста уроци при много учители, но никой от тях не ми се е струвал толкова... правилен. Всяка дума премерена, всеки жест и промяна на тона с ясна цел, всички действия насочени към добруването на децата. Това, което най-много ме впечатли, е че тя всеки път обясняваше на децата причината за своите забележки - така, че на тях да им стане ясно защо е повишила тон или е била разочарована.

Нямаше "Тихо! Не вдигайте шум! Всички трябва да мълчат!" - имаше спокойното "Деца, шумни сте, а шумът ме напряга. Притеснявам се, че така няма да разберете урока."
Нямаше "Защо не внимаваш? Всички трябва да внимават! Ако не внимаваш, ще получиш забележка!" - имаше "Като не внимаваш, пропускаш нещо важно, което правим и това ще ти попречи да научиш нещо важно и интересно."
Нямаше "Седнете по един на чин! Веднага!" - имаше "Аз не го правя, за да ви разделям, а за да ви е приятно и удобно."

Нямаше "Тихо! Слушайте Иван! Слушайте, ви казвам!", имаше "Иван е положил много усилия да се подготви, хубаво е да го уважим като го изслушаме."

И така нататък, и така нататък. Искам да си представите един спокоен, овладян тон, с който показва на децата, че не им е надзирател, а приятел, който искрено иска да успеят и да се справят добре.

Искам да стана като нея, когато порасна ;)

Сега, понеже времето ми за писане днес свърши, а и текстът стана доста дълъг, ще публикувам написаното така, както е. По-нататък ще опиша по-подробно страхотния 1"б" клас и уроците, които изнесох пред тях.