Странно и леко плашещо е усещането, че светът ти се изплъзва. Сякаш някаква могъща длан изтрива черната дъска в ума ти и те прави съвсем празен и кух.

Днес забравих как се казват колежките ми. Работя с тези три момичета от почти два месеца, а забравих коя коя е. Също така трябваше да се обадя на шефа и да му кажа нещо важно, но не можех да се сетя какво е. Знаех, че е важно и знаех, че допреди минута съм мислела за него... но нещо го беше изтрило от съзнанието ми. По едно време даже си повтарях, съвсем като във вица с пенсионерите: "хартия за принтера, хартия за принтера, хартия за принтера", после казвах нещо на някого и ми трябваше около минута-две, докато отново се сетя какво беше това Много Важно Нещо.

В мола покрай мен минаха на няколко пъти хора, които съм срещала много пъти преди днес. Не можах да разпозная лицата им до момента, в който те се взираха в мен и ме поздравяваха. Минавах през кратък период на паника и на свой ред ги поздравявах сърдечно. Двама от тях изобщо не се сетих откъде познавам.

Някакви неща ми се изплъзват, изтриват, изкривяват. Тази седмица ли беше представлението, на което щях да ходя, или следващата? Утре ли започва коледната ваканция или другия понеделник? Какво трябваше да правя днес? Къде трябваше да бъда? Защо включих тази програма? Защо отворих този шкаф? Защо съм в тази стая?!

Объркана съм. И малко ме е страх. Има ли ми нещо или просто денят е бил такъв?