72 часа

Това е по-скоро "почти-три-дни-и-нощи", тъй като не съм броила точно часовете. Какво се случи ли? Много неща!

Първо, в петък отидох на работа. Щандът ни се беше преместил на някакво спортно събитие в една зала на Четвърти километър и цял ден гледах как малки гимнастички си изпълняват съчетанията. Много бяха сладки, но от време на време ми ставаше жал за онези, които се разплакваха след изпълнението, защото бяха сгрешили някакви движения. На мен лично ми бяха по-интересни онези, които виждах да тренират покрай основната сцена, защото отново и отново изпълняваха по-сложните си съчетания, като се усъвършенстваха лека-полека.
Имаше много направени играчки, много игра с преобличане на мострите, много работа и изобщо голямо забавление. Вечерта се прибрах, комплектовах Антирад таблетки и ших Дрехата-с-Кръпките до 5 сутринта. После спах час и половина и стана време да се приготвям за следващия работен ден.

В събота първото, което ми се случи, беше да се завъртя три пъти насред улицата, тъй като една черна котка най-спокойно прекоси пътя пред мен. (Чудя се, черните котки какво ли мислят за нас, хората? Сигурно че така си ходим, въртейки се.) Както и да е, реших да не й обръщам внимание, качих се в маршрутката и се оказа, че билетът ми е "щастлив". Пълна неутрализация на черната котка? Може би... но не съвсем. Пресичайки кръговото на Четвърти километър, натоварена с раница, две чанти и още багаж, се спънах и се пльоснах насред пътя. Беше доста страшно, тъй като в този момент си представих как ме блъскат и няма да успея да отида нито на работа, нито на ЛАРП :( Но нямаше коли (добре, че пресичам неправилно, но разумно!), така че всичко беше наред. Цял ден ходих с лепенки по пръстите и ме боля коляното.

След работа отидох на ЛАРП. Беше страхотно - Кремиковци, хората, инвентарите, обстановката! Играх доста интересна роля, макар да не съм сигурна дали някой изобщо забеляза. Беше на дете от типа "зверче", което разбира доста малко от заобикалящия го свят, почти не говори и има първосигнални реакции на всичко. Замислих се как ли е възможно такова дете да оцелее действително в Зоната... но след като никой не я забелязва (а който я забелязва и разбира за състоянието й, гледа да не й обръща внимание и дори да се отнася що-годе добре с нея), реших, че не е трудно все пак да си живее там. Пък и отчасти имаше закрилата на мутантите, което допринасяше за оцеляването й.
Помня, че спах няколко пъти на всевъзможни неудобни места, все за по 10-20 минути. Първо на шалтето си насред човешкия бар. После на тухлите при мутантите. После в топъл скут, сгушена. После на някаква тръба след края на играта. Бях толкова уморена и при всяко застояване без работа рискувах да склоня глава и да задремя. Спах и в автобуса, и в колата на Илина (на два пъти в рамките на 20 минути), после спах у Икел, в трамвая, на спирката, в автобуса... Добре, че ме будеха всеки път, иначе изобщо нямаше да стигна до работа.

Там в неделя също беше интересно. Този път почти нямах време да гледам съчетанията на гимнастичките, опитвах се да си намирам всевъзможна работа, за да не заспя на крак. Добре, че регулярно идваха момиченца да си правят играчки. Всеки път, когато започвах да обяснявам на някое дете как да си направи играчката, как да й постави звук и сърце, как да си направи свидетелство за сприятеляване и т.н., аз живвах - и следа не оставаше от сънливостта ми. Бях бодра, изплнена с енергия, усмихната и щастлива. После момиченцето си тръгваше и ефектът лека-полека избледняваше.

Добре, че ме освободиха да си ходя по-раничко. Прибрах се вкъщи, метнах си нещата на стълбището, намерих леглото със затварящи се очи, и се пльоснах в него както си бях с дрехи. По някое време съм се завила с одеяло.
Нашите са се прибрали, търсили са ме, звъняли са ми по телефона (който беше на сантиметри от мен)... но аз изобщо не съм усетила, толкова дълбоко съм спала. Събуди ме телефонът някъде около 3 през нощта, станах, оправих си леглото и си облякох пижамата, и пак заспах. Събраха се общо 15 часа, едно добро наваксване за предишните два дни.