За какво щях да пиша....

Исках да пиша за много неща през последните седмици, но все не ми оставаше я време, я вдъхновение. Не ме бива да поддържам дневник и туй то.

Щях да пиша за пътуването ни до Пловдив на стоп. За вятъра, който едва не ни отвя; за ходенето 6 км от Пловдив до Пловдив и за дивите лалета.

Щях да пиша за това как няколко сутрини подред се събуждах с мисълта за стаята със зелените тапети. За арт-нещата, които искам да направя из къщи това лято.

Също така за миризмата на окосена трева, която се появи за пръв път из Борисова преди няколко седмици. За разцъфналите дървета и шарените цветя, поникнали навсякъде. За нарциса, който краси кухнята ми и за върбовото венче, което пропуснах да си направя тази Цветница.

Щях да пиша за случайните си срещи с любими приятели. За сушито и интервютата за работа, както и за сладкия момент, в който виждаш някой познат и двамата, като в огледало, едновременно спирате mp3-тата си, сваляте си слушалките и ги навивате.

Щях да пиша за малките котета на Шу, които вече не само че тичат, но и се катерят. И са много много сладки. Щях да пиша как ги нарекох съвсем условно "Сънчо", "Лапичка" и "Черньо" и как "Сънчо", напук на името си, изведнъж се превърна в най-дейния и щъкащ от всички.

Щях да пиша за балния ЛАРП, за притесненията си относно това дали ще се получи, дали ще се справим, дали на хората ще им хареса. После щях да пиша за това как се е получил, как хората са останали доволни и как героинята ми остана вдовица.

Щях да пиша за... не помня вече, толкова много неща бяха!

---
Днес в парка станах свидетел на една много сладка случка и май нея все пак ще я опиша. Близо до мен имаше детска площадка, на която се катереше мъничко момченце, на не повече от 3 годинки. От време на време то подскачаше и весело пищеше, както само малките деца умеят. Таткото беше наблизо, говореше по телефона и размахваше в ръка плюшено хъски.
По едно време разговорът явно приключи и той се приближи до момченцето.
- Хей, тати! - каза той с подкупващ тон. - Ти помниш ли го Калин?
- Не - отвърна детето след двусекунден съсредоточен размисъл.
- Те с майка му бяха на летището, когато ние чакахме чичо ти да се прибере, спомни ли си?
- Да.
Детето вече беше спряло да подскача и гледаше баща си с интерес.
- Ами те сега са седнали в едно заведение и ни чакат. Искаш ли да ходим да се видим с Калин? Той е по-малък от теб, но ще си играете.
- В кое заведение? - попита момченцето.
- Онова, в което бяхме преди малко.
- С тортите! - блеснаха очичките на малкия.
- Не, не това, другото - уточни таткото.
- Кое?
Мъжът се огледа леко притеснено. Аз и още няколко души ги бяхме зяпнали с неприкрит интерес и очарование.
- Онова, от което ни изгониха - с половин уста отговори той и бързо добави: - Но сега няма да ни изгонят, ще видиш! Калин и майка му са там вече, чакат ни. Ти нали искаш да си играеш с Калин?
- Да!
Момченцето слезе от катерушката и се затича към баща си, но по средата на пътя се присети за нещо и се върна, този път на пързалката.
- Ама хайде, те ни чакат! - повтори таткото.
- Ама аз искам малко тук! - настоя детето и се качи по стъпалата.
Мъжът се върна, все така с плюшката в ръка, и почнаха да си играят. Той ту говореше от свое име, ту от името на хъскито, а ние продължавахме да ги зяпаме с усмивки.
- Хайде сега, пусни се, аз няма да те ухапя. Ама внимателно, дръж се. Не бе, няма да те ухапя, виж, настрана съм. Пускай се... Аа, ха-ха-ха, ам! Изядох те! Хайде пак да се пуснеш. Не ли? Добре тогава, кучето ще се пусне, ама ти трябва да си отдолу. Бау, бау, нали ще ме хванеш? Няма да ме пуснеш пак в пясъка! Държиш ли ме? Внимаааание! Пускам се! Йеее, хвана ме... Хайде сега да отидем да покажем хъскито на Калин!
Двамата се хванаха за ръка и тръгнаха към онова заведение, от което явно ги бяха изгонили по-рано същия ден.
---

Замислих се колко по-лесно щеше да му бъде на човека (от гледна точка на повечето родители в днешно време) просто да хване сина си за ръка и да го помъкне към заведението, независимо от това какво иска самото дете. И се възхитих на търпението, необходимо му, за да остане на площадката и да се забавляват двамата, докато то само поиска да отиде при този Калин. Де да можеше всички татковци да са толкова готини!