Охлювска седмица - бонус

По случай седмицата на охлювите пускам тук едно стихотворение, което написах преди няколко години.
Фери, има и мравка ;)

ОХЛЮВ

Охлюв съм и имам къща,
от която никого не връщам.
Вчера мравката добра
пред вратата ми се спря
и извика с тъничко гласче:
- Охлю, де си бре, момче?
Тъмно стана вън, а аз
не смогнах да се върна в нас.
Може ли при тебе да остана?
Ще си тръгна на зарана!

Казах: - Чакай, чакай, мравко мила!
И пресякох с всичка сила
спалнята и двата коридора -
бързах аз вратата да отворя.
Ех, докато този път измина
стана два и половина!

Мравката отвън стоеше още
и преглеждаше ми сутрешната поща.
- Охлю, знаеш ли, че тука има
може би колети десетина? -
каза тя, преди да проговоря. -
Кога ли ще ги ти отвориш?
- Утре - казах, - ала влез на топло
в къщата на Охлю-Бохлю.

Влезе мравката завчас
и загледа се в захлас
по стените мои завъртени,
с джунджурийки разни украсени.
Стигнахме до хола двама.
Толкоз бързах - дъх не ми остана!

Мравката на столче седна
и с усмивка ме погледна.
- Може ли - ми рече тя, -
още малко да ти досадя?
Дълъг път изминах днеска
(виж ми бедната прическа!),
ни съм пила, ни съм яла,
изпомачкана съм цяла!
Искам малко да се сгрея,
да похапна, да попея...
Чай ми приготви с бисквитка,
че е тук добра заситка.

Бързо хванах се тогаз -
чай да й сваря завчас.
Но нали съм бавен по природа
(от такава съм си аз порода) -
чая докато приготвя,
на котлона да го стопля,
час и половина мина -
мравката едва не си замина!
И без малко да ми се обиди,
брех, да му се невиди!

Тя намръщено ме срещна,
ала вдъхна парата гореща
и усмихна се щастливо,
и ми каза най-правдиво:
- Бавен си, ще трябва да призная,
ала струва си накрая!

Седнахме ний двама на дивана,
тя история подхвана.
За сестрите свои рече да разкаже
и за майката-царица даже:
как пълзели дни и нощи,
мъкнейки товари тежки.
И за тези работливки
нямало и миг почивка.
Дълго, дълго ми говори тя,
пък на мен... ми се доспа.
Но геройски се пред ней кокорех -
ни за миг очите не затворих!

Най-накрая мравката прозя се
(след около два-три часа!)
и постлах й да си ляга,
за да може утре рано да си бяга
при сестрите свои работливи
във тунелчетата криви. 
Вкъщи долу под земята,
не в гората непозната.
Е, наспа се мравката блажено
и почина доста пълноценно.
След което си отиде благодарна
и остана ми приятелка най-вярна.

Пък на мене хубаво ми стана,
че приех я без покана,
че помогнах й веднага,
без да мисля и отлагам.
- Струваше си - казах си с усмивка
и отправих се към кухненската мивка
чашите от чая да оставя,
пък и още малко да направя.
Че не знае се след час
кой ще мине покрай нас!