Размишления

Животът си върви, а ние подтичваме край него. Участваме ли в събитията, които ни се случват? Понякога да, друг път не. По-често не. Само гледаме отстрани и ни се струва, че всичко е наред и че животът трябва да бъде точно такъв. Лесен, прост. Изпълнен със съзерцание и без да ни засяга пряко.

И седим и си мислим как заслужаваме да ни се случват все хубави неща, и само хубави неща. И колко не е честно да ни боли и да страдаме.

Наскоро се опитаха да ме убедят, че хората не са създадени, за да им е хубаво и никой не приема, че да си щастлив е нормалното положение на нещата. Хората трябвало да са болни и нещастни, за да се чувстват хора. За да знаят, че са живи.

Моля?

Този начин на мислене ме ужасява. Не е много далеч времето, в което и аз смятах, че болката е хубаво нещо, защото показва, че ни е грижа. Нещастието ни приковава към едно минало, поглъща ни и ни казва как всичко хубаво, което е могло да се случи в нашия живот, е приключило с това, което сме загубили. И ние никога няма да бъдем щастливи отново, затова хайде, моля, или да започнем да се оплакваме на всички свои приятели, или да си страдаме безропотно в ъгъла.
Или пък да свършим с всичко веднъж за винаги.

Толкова е просто да се предадем! Да повярваме, че няма смисъл да се борим за "ефимерното" щастие и да потънем в тъгата си, докато се самоунищожим!

Да, обаче животът продължава, колкото и да не ни се иска. Болката е болка до едно време. Докато й позволим. После идват нови хора, нови неща, нови ние. Ако само отворим съзнанието си към милионите възможности, които стоят пред нас, ако само погледнем отвъд прага на своята тъга и самота! Цели светове, цели Вселени чакат само да разтворим криле и да полетим в тях.

Защото сме достатъчно силни и свободни, за да ни никнат пера.