2010-12-02

Крещи ми се.
И ми се тича. Диво, лудо, безпаметно. Само нека не помня нищо!

Колко е тъпо! Когато осъзнаеш колко ти липсва човек, когото си загубила безвъзвратно и се сетиш как в последните му месеци не си намерила и един час, в който да си поговориш с него! Когато някой, който не му е бил близък тогава, сега седи и разтръбява на света колко този човек му липсва, а ти кървиш отвътре и не можеш да се принудиш да кажеш на някого какво чувстваш! Какво е това? Ревност? За какво, за паметта му? Глупости! Ако наистина вижда, ако наистина знае, той ще вижда и ще знае дали ми липсва или не. За какво тогава? За сравнение? За поза? Нима нямаше други, които бяха по-свързани с него, нима те не страдат повече от мен? Имам ли право да се ядосвам на хората, които смятам за неискрени и преувеличаващи само защото аз се смятам за по-засегната от тях?

...Загубих костенурката. Всичко това е защото... я загубих.
Какво ще правя сега?

2 коментара:

  1. Ще ти кажа какво е... като се видим.
    Защото не му е мястото нито тук, нито там за тези разговори. :(

    ОтговорИзтриване