Ето историята на събитието, видяна през очите на моята героиня, Аня. Малко е дълга, но затова пък вече двама души ми казват, че е интересна - надявам се и на вас да ви хареса! :)
Аня Дворецка
29 януари 2009г.
Получих съобщение от Сантяго. Най-после! След последната ни мисия в Атлантик Сити миналата година, не чух нищо от него - нито бяс, нито разочарование. Е, не прати и да ме очистят за наказание. Предполагам, че не съм достатъчно важна за наемни убийци...В съобщението пише за час и място на срещата. Южна гара. 8:00ч. И че съм щяла да срещна там новата си "глутница". Надявам се да няма много нови "хора" - изнервям се, а Ричард става прекалено подозрителен.
31 януари 2009г.
Сутринта се събудих изпълнена с ентусиазъм и бързо се приготвих. Добре де, не толкова бързо. Почти изпуснах автобуса до гарата. Ричард започна да ми се кара и аз включих МР3-то, за да го заглуша. Чувствах се леко нер- вна, защото не знаех какво да очаквам. Дали щях да видя познати лица? Дали щеше да бъде толкова забавно, кол-
кото си го представях? Дали най-после щях да срещна Сантяго? (Признавам си, след първото му писмо изпитвам непреодолимо любопитство спрямо него. Ричард твърди, че го познава, но не иска да ми каже повече).
Стигнах гарата почти десет минути по-рано. Супер! Така щях да имам възможност да оглеждам хубаво всеки, който влиза и да го преценявам.
Оказа се обаче, че и на друг му е хрумнало същото - в чакалнята, сред двама-трима скитници и пияници, седеше Данте и ме поздрави приятелски.
Малко след това в чакалнята влезе някакво момиче и почти веднага се насочи към нас. На въпроса ми коя е, тя прошепна "Сабат". С Данте се спогледахме с насмешка - ако "човек" така лесно издаваше фракцията си, то едва ли щеше да живее дълго. По-късно Ричард ме накара да й направя забележка за това, но аз отказах за момента - не исках да се занимавам с непознати вампири.
08:10
Появи се Яриус, а малко след него в чакалнята влезе един подозрителен тип, когото никой от нас не познава. За разлика от множеството типични за този час и този град хора, той е облечен в кожени дрехи и с мешка на гърба, от която стърчи нещо, което доста прилича на пушките, които също (но по-прикрито) стърчат от мешките на Яриус и непознатото момиче. Ричард веднага се обади, като аларма в главата ми: "Внимавай, това може да е ловец, Камарилец, враг!" Казах му да млъква - зная всичко това и съм нащрек.
08:25
Продължаваме да чакаме. Свръзката никъде не се вижда и напрежението започва да ни настига. Започваме да се чудим - дали трябва да останем на място или да отпътуваме нанякъде? Накъде? Ами ако тръгнем, а се окаже, че е трябвало да останем? Или ако заминем не където трябва?
А свръзката? Мъртъв ли е или ни е въвлякъл в капан?
Докато се маехме и разпитвахме, Данте се заговори с "подозрителния" кожен тип (който, както разбрахме по-късно, се казваше Мартин и беше Сабат), а аз - с Рай. И най-неочаквано тя ми каза, че нейното съобщение включвало и дестинация - Сан Диего! Влакът за нататък тръгваше след 7 минути.
Тук дойде моментът обаче да се усъмним в нейните думи. Тя отказваше да ни каже от кого е получила информацията за Сан Диего и някои от нас започнаха да я подозират в предателство.
До тръгването на влака оставаха само 4 минути, когато изведнъж Ричард започна да настоява да отидем в Сан Диего. Той умее да ме накара да направя каквото пожелае, стига да ме измъчва достатъчно дълго. Накрая главоболието ме надви и казах на останалите за неговия "съвет". Те пък най-неочаквано се съгласиха, купихме скоростно билети и се озовахме на перона минута преди да дойде влака.
09:35ч.
Получих съобщение от Сантяго! В първия момент бях ужасно развълнувана, но после го прочетох...
"Оставете всички огнестрелни оръжия в синята чанта в прохода след първокласния вагон, посока назад. Това е заповед."
Вдигнах поглед изненадано и видях, че и Данте си преглежда телефона и се отправя към първокласния вагон, държейки в ръка чантата с оръжията си. Явно не само аз бях получила тази заповед. Пресрещнах Данте на връщане от вагона и го разпитах. Той потвърди за SMS-а и ме посъветва да го изпълня.
Отидох на уреченото място и се огледах. Две лелки, които си говореха, една руса жена, която цъкаше нещо на телефона си и малка синя чантичка. Надникнах в нея - беше пълна с оръжия. Замислих се - освен ако Данте не беше държал цял арсенал под шлифера си, това означаваше, че на влака има още от нас! Но защо не се бяхме срещнали на едно и също място? И защо...
Ох, както и да е. Оставих пистолета, но не и пълнителите. После се върнах в нашия вагон.
11:00ч.
Малко преди да слезем от влака получихме съобщение, че до 45 минути трябва да бъдем на паметника Альоша. От този момент нататък няма да имам време да записвам така подробно всичко, което се случва.
11: 15ч.
Втора заповед, противоречаща на първата. "Младежкият хълм, Детската ж-ца". Колебаем се коя да последваме и дали да не се разделим.
по-късно
След три коренно различни указания от местни хора (бас ловя, че са били подкупени от Камарила, за да ни заблудят, скапани продажни смъртни!) най-накрая стигнахме до спирка и хванахме автобус. Пътуваме.
11:30ч.
Автобусът ни остави насред нищото. Няма ни хълм, ни "Детска ж-ца". Питахме за посоката и ни казаха, че целта ни е на 2-3км. обратно по стъпките ни. Мразя смъртните и съм гладна!
13:30ч.
Пленница съм при търговците на оръжие. Те не са в помещението и мога да разкажа какво се случи през тези два часа.
След трикилометровото ходене из града и многократно разпитване стигнахме до Младежкия хълм, който до този момент вече бях намразила от все сърце. Детската "ж-ца" се оказа железница и трябваше да се лутаме дълго между спирките й, докато намерим свръзката си: двама надменни бивши Камарилци, на които се предполагаше, че трябва да повярваме и помогнем. Е, поне си водеха двама слуги-хора, от които можехме да се заситим временно. Банките с кръв, които ни беше обещал Сантяго така и не пристигнаха.
Малко по-късно попаднахме на човек, когото бяхме забелязали още във влака - ирландец, който се преструваше на испанец, но приказваше с италиански акцент. Говорихме с него един по един, опитвайки се да преценим дали е настроен приятелски към нас или напротив. Решихме, че е първото (с изключение на Ричард, който както винаги беше крайно подозрителен). Ирландо-испанеца се оказа и полезен - той и неговите приятели ни насочиха към гаража, в който се помещаваха търговците на оръжие. Това беше от което имахме много голяма нужда - още преди половин час бяхме получили съобщение, че Камарила вече са се въоръжили подобаващо.
Колко странно - търговците искаха да им плащаме с кръвта си! Взеха проба от мен и от Яриус, но явно моята ги заинтригува повече. За пръв път в не-живота си виждах вампирска кръв толкова отблизо и забелязах, че цветът й е различен за различните кланове. Докато търговецът скриваше пробите ни забелязах, че като моята имаше още една. Дали и Камарила не бяха дали своята лепта тук?
Веднага след като излязохме от прашния гараж, търговецът извика Данте, Мартин и Яриус настрана и започнаха тайнствен разговор, а Ричард се обади за пръв път от доста време насам. "Тези човеци ще искат да те задържат при себе си заради това, което видяха в кръвта ти - каза ми той и продължи властно: - Ти ще отидеш!" Опитах се да споря, но Ричард беше твърде настоятелен. Каза, че ако не го направя, той ще поеме контрол над тялото ми и все пак ще отиде.
Ричард беше прав в предположението си. Яриус дойде при мен и ме посвети в исканията на търговците. Изглеждаше разтревожен за съдбата ми, но аз го успокоих с думите, че Ричард знае какво прави. Яриус се закле, че ако и косъм падне от главата ми, щеше да се върне и да избие всички там. Аз пък го накарах да се зарече, че ако нещо наистина ми се случи, ще намери Сантяго и ще го очисти. Все пак той беше виновен за всичко, нали?
След като Сабат си тръгнаха, въоръжени с информацията, която търговците им дадоха в замяна на задържането ми, техният главатар (къдрав мъж на име Георги) ме завърза и ме накара да пия от някаква колба, пълна с червена течност. Той и неговите подчинени гледаха с интерес реакцията на тялото ми към изпитото и накрая се спогледаха многозначително.
Георги ми обясни неща, които Сантяго някакси беше "пропуснал" да ни спомене. Камарила разработваха тайно серум, който щеше да лиши вампирите от техните слабости - непоносимостта към чесън, към слънчева светлина и т.н. Това означаваше, че ще можем да бъдем точно като хората. Щяхме да можем да се разхождаме по улиците като тях, без да се притесняваме кое време на денонощието е, какво съдържа салатата ни, с какви патрони ще ни застрелят... Може би беше необичайно за един вампир (Ричард например казва, че съм уникално глупава по този въпрос), но това беше точно за което мечтаех от доста време насам!
...Търговците се връщат, скривам тефтерчето си.
14:30ч.
След експериментите търговците ме закараха пред някакъв мол, където трябваше да се срещнат с Камарила. Георги говори със Сабат, за да си ме приберат преди това, но според него те не изявили желание да бързат с това. Какво можех да направя освен да преговарям с човека за главата си? В последния момент успях да го убедя, че си струва да ме задържи и да не ме дава на врага.
Започвам да се съмнявам в това доколко е смислена и правилна нашата мисия. И доколко си струва да се придържам към нея.
14:50ч.
Георги се опитва да изиграе и двете страни в конфликта. Ту лъже едните, ту другите. Той е по средата, както и аз (поради стечение на обстоятелствата). Но неговите думи за вампирите и хората, за сляпото следване на заповеди и безмисленото кръпопролитие като че ли се запечатват дълбоко в мен и започвам да намирам все по-дълбок смисъл в тях. Какво ми става?
15:10ч.
Тръгваме към Сабат. По пътя Ричард разбра за моите тайни мисли и започна да се ядосва. Настоява да убия както Георги, така и неговите подчинени. Засега устоявам на влиянието му...
15:40ч.
Почти се стигна до престрелка с Камарила на Братската могила. Георги, излъгал ги че в него е истинският серум, потърси убежище при нас и успя да убеди останалите, че ще накара нещата да се развият в наша полза. Аз обаче бях прекарала достатъчно време с него, за да знам, че няма да удържи на думата си и ще отиде при онези, които ще му предложат сигурност и пощада на живота. Мисията му беше по-важна от това на коя страна да застане.
А аз вече не се чувствам толкова сигурна при своите, при Сабат. Всички ме гледат подозрително, дали не ме смятат за предателка? Може и да съм станала такава без да го знам. Мисията ни вече ми се струва съвсем незначителна и глупава. Ричард роптае и ми причинява невъобразимо главоболие.
16:00ч.
След преговори между Сабат и Камарила, последните получиха търговеца на оръжие и серума (дали беше истинският никой освен Георги не знаеше) и се оттеглиха към тайната си лаборатория в Сан Диего, за да го изпробват. Георги каза, че може би ще бъде в състояние да ни упъти към нея.
Само аз ли чувствам, че вече сме загубили играта?
16:20ч.
Правим "засада" на път, по който нямаме представа дали Камарила ще минат. Ричард кълне всички наоколо и твърди, че са купчина некомпетентни идиоти. За пръв път от доста време насам съм склонна да се съглася с него.
няколко минути по-късно
Сабат се упражняват в стрелба. О, да - насред засадата! Мисля, че това е моментът да си тръгна: мисията не ме интересува вече, с удоволствие ще й тегля една майна и ще отида да пия топла кр... така де, топло мляко. Или чай. Червен. Ричард се опитва да ме спре, но този път може би няма да усп........
.......................
01 февруари 2009г.
Събудих се с болки из цялото тяло и се огледах неразбиращо. Лежах в храстите край мястото на засадата, около мен се събуждаха другите вампири от клана. Какво се беше случило?
Обясниха ми, че съм се свлякла в несвяст няколко секунди преди да пристигнат Камарила, но веднага съм се събудила "сякаш като друг човек". Била съм се яростно, като звяр, но накрая ме повалили. Повалили всички. Серумите бяха загубени, Камарила бяха спечелили. Сантяго сигурно беше извън себе си от яд.
Но на мен вече не ми пука. Ще се завърна към полу-обикновения си вампирски не-живот и може би ще забравя за всичко случило се. Или пък ще потърся следите на Георги и ще се опитам да разбера в какво се беше забъркал. Най-важното е, че вече няма да се отзовавам сляпо на заповеди, които не знам откъде и защо идват.
Поне докато не се намеси Ричард.
Ау,как ме е яд,че не дойдох...Както и да е!!!
ОтговорИзтриванеСтрахотно си го написала!^^Поздрави! :)