Синята птичка
Сине, чувал ли си за Синята птичка?
Малцина са я виждали, а и всеки я описва различно. Защото синята птичка идва направо от сърцето, а сърцата на хората нивга не са еднакви. Явявала се, казват, в съня и носела покой и утеха за душата. Била синя, защото и спомените на хората са сини. Събирала в крилете си времето, а в очите - вечността.
Такава е за другите Синята птичка, сине. Но ние си имам друга, различна от техните.
Тя е синя - като небето. Помниш ли как лежахте с майка ти на хълма - точно до старата ни къща? Ти бе мъничък тогава, сине, и я беше гушнал, гледайки във висините. Там, превърнати в облаци, играеха слонове и дракони, и леопарди, и хипопотами. Цял свят се разстилаше горе, в синьото небе. Ти сочеше един облак и възкликваше: "Мамо, мамо, виж онази горила!", но тя тъй трудно познаваше какво виждаш. Твоята горила за нея бе красиво синьо-бяло цвете, леко като свободата.
Помниш ли, мой мъничък, когато боядисвахме твоята стая? Един ден с майка ти се спогледахме и решихме да я направим толкова хубава, че да се превърне в твоята гордост. Аз изнесох мебелите, тя хвана четката и боята, а ти, сине, се въртеше около нас и също искаше да помагаш. Ето онзи ъгъл там под прозореца е твой, знаеш ли? Самичък си го боядиса, ние нищичко не пипнахме отгоре. Ах, колко беше смешен с онази четка в малките си ръчички! Личицето ти беше цялото омазано с боя, а дрешките вече не си личеше какъв цвят са били отначало. Но цял светеше от радост и въодушевление, цял бе едно малко синьо ангелче! Защото, сине, и стаята беше с цвета на вълшебната птичка.
А помниш ли, дете мое, сините обувки? Ах, те бяха толкова хубави обувки - целите на малки бели фигурки, които приличаха на птици върху чистото небе! Майка ти ги купи, за да има с какво да джапаш из локвите. Ти толкова обичаше да се цапаш, мое малко, палаво момче! Разбира се, твоята майчица се радваше повече на тези обувки, отколкото ти. Все пак самичка ти ги беше избрала, нали? Видях я веднъж в коридора: беше обула сините обувки на ръцете си и потропваше с тях по пода. Носеше любимата си синя рокля и беше толкова красива!
Помниш ли, сине, когато те водихме на палатки в планината? През всичките дни ти беше мрачен и унил - нямаше ги приятелчетата ти, нямаше ги и конструкторите, с които обичаше да играеш. Но когато стигнахме до най-затънтената полянка сред гората, личицето ти грейна и възхита замени обичайното му изражение. "Виж, мамо, виж колко са сини!" - възкликна ти и посочи малките незабравки, които растяха там. А те станаха дори още по-сини, когато чуха думите ти!
Твоята майка тогава ни разказа приказката за синигеровите сълзи. Тя толкова обичаше да ти измисля приказки! На теб и само на теб - на мен никога не разказваше нищо. Но аз обичах да слушам приказките, които тя ти подаряваше и да си представям, че са и за мен. И в известен смисъл те бяха, защото ти бе част от мен, нали, мой мъничък?
Ех, сине, помниш ли онази бяла зима, когато за пръв път успя да направиш снежен човек? С майка ти бяхте толкова въодушевени от това, че за две седмици напълнихте двора ни със снежни хора: всеки един различен от другите, с метла или пръчка, с шапка, забрадка или тенджера на главата, по-малък или по-голям... А на един от тях се мъдреше твоето синьо шалче - беше му го окачил, без майка ти да усети. Тя мислеше, че си го загубил някъде на ледената пързалка и много се притесняваше да не настинеш без него.
А то беше толкова хубаво шалче - синьо като птичката!
А помниш ли, мой мъничък...
Но ти няма как да помниш това. Няма как да помниш нито едно от нещата, които ти разказах. Ти никога не погледна небето с детските си очи, сине. Никога не видя малката си синя стая. Никога не обу онези тъй красиви обувки. Не чу приказката за синигеровите сълзи. И не направи дори един едничък снежен човек.
Защото теб те няма, сине - няма те от толкова време вече! Днес трябваше да бъде твоят седми рожден ден; наесен трябваше да те изпратим на училище... а вместо да празнуваме с торта свещи и други дечица; вместо да купуваме тетрадки и учебници, ние стоим сега на това ветровито гробище - там, където се издига тази ужасна мраморна плоча. Седим и сълзите ни капят по белия мрамор, а погледите ни са замъглени и едва виждаме двата реда, изсечени там. Името ти, сине, го пише на плочата, и една едничка дата. Днешната, преди седем години. Датата на нашата мъка.
А сините птички на другите хора продължават да летят горе над пухкавите облаци. Събират в крилете си времето, а в очите - вечността. Напомнят им техни неща, мили неща. Сини неща. И носят покой и утеха за душите им.
Но нашата отлетя завинаги от раменете ни. Никога не ще се върне, никога!
Синя... като очите ти, мое малко дете.
Няма коментари:
Публикуване на коментар