Тридесет и две

   Тридесет и две е странна възраст. Още нямаш "отговора на живота, света и всичко останало", но въпреки това всички настояват, че вече трябва да си го намерила.

Понякога се чувствам страшно стара (лелеее, ТРИЙСЕТ, представяш ли си?! А като бяхме в трети клас и играехме на "Седже", казваше, че ще се омъжиш на 21 и това ти се струваше преклонна възраст!). Друг път, както съм си на 32, спирам, оглеждам се и се оказва, че съм се държала като някакъв тийнейджър, с всички изблици на „никой не ме разбирате!“ и „сега пък какво искам?“

   Понякога е трудно да си на тридесет и две. Оглеждаш се, виждаш, че другите са различни от теб, и започваш да се чудиш: не трябва ли и ти да си като тях. Отвътре започва да те гложди едно такова червейче „Виж, тя е на твоята възраст и вече има две деца“, „Виж, тя е по-малка от теб и вече рисува толкова добре“, „Виж колко издадени книги има той на трийсет, а ти...“. И все си казваш „Аз съм на 32, трябва вече да знам какво искам да правя и да го правя; и даже да съм го правила вече години наред, че и да са ме повишили“ И колкото повече си го казваш, толкова по-изгубена, малка и сама се чувстваш.

   Друг път, когато забравиш да мислиш, е много лесно да си на тридесет и две. Защото, независимо от възрастта и моментните мрачнотии, някак все си си... Мел.

   Мел, която като види някое сбръчкано, космато или многокрако животинче, отива при него и с цялата любов на света, с най-фалцетния си глас, му казва „Ах, колко си красиво!“ (или, ако наистина ѝ е харесало: „Ах, колко си грозно“).

   Мел, която, когато мине покрай щанда с преспапиетата, просто трябва да разтръска поне три; но не кои да е три, а най-красивите три: тези, на които картинката е най-ясна и шарена.

   Мел, която пее песни от мюзикъли, докато чисти вкъщи, и когато стигне до някоя наистина вълнуваща сцена, спира с парцал или метла в ръка и я изиграва, превъплъщавайки се във всеки един от персонажите.

   Мел, която, като отиде на море, първата ѝ работа е да се спусне с всички сили до водата, да нагази до колене сред вълните и да каже „Здравей, море! Върнах се! Липсвах ли ти?“

   Мел, която уж обича да е сама, ама не винаги, защото понякога предпочита да е сред хора; уж обича да мързелува, ама не винаги, защото понякога ѝ щуква нещо и веднага хуква да го изпълнява; и уж е супер срамежлива, ама определено не винаги, защото понякога обожава да е център на вниманието.

   Може би през идната година трябва повече да съм Мел и по-малко да мисля. Това ще бъде време да опитвам нови неща, да разбера какво обичам и какво ме кара да се чувствам добре. 

Човек все си мисли, че тези неща си ги знае, но често... забравя и се изгубва в лабиринта от мисли и емоции. А пък то, нали знаете правилото за придвижване в лабиринта? Пробваш системно всички проходи, през цялото време държиш едната си ръка на стената и в крайна сметка някой слънчев ден се оказваш до другия край, преживяла толкова много приключения и опитала толкова много пътища, че животът ти изведнъж е заприличал на книга, изписана от корица до корица.