Жирафът и пингвинът

Преди известно време написах това разказче - ей-така, за забавление. Доста е странничко :) Имате ли критики и препоръки? :)

~ ~ ~

Имало някога един жираф, който много обичал математиката. Толкова я обичал, че непрекъснато броял и смятал разни неща – колко листа е изял на една хапка, колко литра вода е изпил на обяд, колко облачета минават над саваната за едно лято...

Един ден на жирафа му хрумнало да преброи петната по тялото си и веднага се заел с тази задача. Броил що броил, но се оказало, че не може да се справи с всичките. Останали му петната на тила и главата, а той нямал никакъв начин да ги види. Мъчил се да си извие главата така, че да гледа към тила, търсел гладко езеро, в което да се огледа, но накрая не само че не успял, но и го заболял врата. Какво ли не би дал за едно огледало!

– Ех, да имаше кой да ми помогне! – проплакал той. – Толкова искам да си преброя петната, че ако не го направя, направо ще се поболея от мъка!

В този момент в съседство си подал  главата неговият приятел пингвина.
– Аз ще ти помогна! – предложил той.

Тук трябва да споменем, (за онези, на които им е чудно как така пингвин и жираф са съседи), че главният ни герой живеел на страниците на една книжка. Всъщност страниците на книжката изобщо не трябвало да бъдат подредена така, но от печатницата нещо били объркали и вместо леопард, до жирафа се оказал пингвин. Петнистият математик не се оплаквал, разбира се! Ако не била тази грешка, щял да прекара живота си преследван от този леопард и да не му остава никакво време за броене!

Та, пингвинът подал глава от съседната страница и предложил помощта си, а жирафът с радост приел. Захванали се с броенето, но всеки път цифрата излизала  различна. Жирафът се объркал и ядосал едновременно. Как можело да се случва това? Та нали математиката е точна наука?
– Добре, хайде да опитаме за още веднъж – въздъхнал дълговратият математик. –Аз ще броя тези петна, които стигам с поглед, а ти останалите.

И започнали.
– Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем... – броял жирафът.
– Едно две, шест, три, осемнайсет, пет, седем, девет... – броял пингвинът.

– Чакай, чакай, какво? – усетил се математикът.
– Едно, три, четири, осем, шест, тринайсет... – повторил неговият приятел.

– Ама... така не се брои! – възкликнал жирафът. – Това е изцяло и категорично грешно! Кой те е учил да броиш?
– Ами... ами... – пингвинът се изчервил. – Никой.

Настанала неловка тишина. Жирафът само мигал изумено, а черно–белият му приятел стоял с наведена глава.
– Виж какво, така не може – отсякъл дълговратият. – Ще трябва да се научиш да броиш, че иначе всички ще ти се смеят.
– Съгласен съм, но как? – попитал пингвинът.

– Аз ще ти кажа. Още днес си взимаш багажа и отиваш на пътешествие по страниците на нашата книжка. Ще започнеш от първа страница и ще продължиш нататък, и ще помниш много внимателно кое животно на коя страница се намира.

Така и станало. Пингвинът се съгласил и още същия ден потеглил на пътешествие.
Срещнал лъва, който бил на първа страница, играл си с маймуните на втора, плувал с делфините на трета... И така нататък, докато не стигнал чак до последната страница. И знаете ли какво? Когато се върнал при жирафа, вече можел да брои!

– Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет! – демонстрирал той пред петнистия си приятел.

Жирафът страшно много се зарадвал. Събрали се двамата същия следобед и съвсем лесно и бързо преброили петната по гърба на жирафа.

Излезли точно сто седемдесет и три. И добре, че били толкова, защото книжката имала 176 страници и пингвинът не знаел да брои нататък!