2010-06-22

С цвят на шоколад

Новият изглед на блога ми е с цвят на шоколад. Мисля, че дори само това заслужава нов пост!

Иначе:
- Останаха ми само два изпита, като само един от тях е труден :)
- Рождения ми ден наближава и ставам все по-нетърпелива.
- Непрекъснато сънувам морето!

А пък днес без да искам написах две есета на една и съща тема,. Ще пусна тук онова, което смятам да не предавам, защото ми звучи прекалено неформално. Дано ви хареса :)

----------------


„Човекът е социално животно”, казал някога Аристотел. И днес мнозина повтарят сляпо неговите думи, без да се замислят.

Какво означава да си социален? Да общуваш. С другите хора. Да се запознаваш, да говориш с тях, да разменяте мнения, мисли и жестове. Да ги опознаваш, независимо за колко време ще си с тях.

В днешно време хората общуват все по-малко. Навремето средният човек е давал мило и драго, само и само да се запознае с някой нов, ралзичен от него, и да обмени опит и идеи. Днес всеки е вглъбен в себе си, в собствените си чувства и мисли, без да го интересуват останалите. Живото общуване е заменено от виртуалното – където не можеш да видиш, да пипнеш събеседника си. Сякаш за всички това е много по-удобно от срещите с истински хора – докато на екрана мигат само буквички, ти можеш свободно да поддържаш илюзорния образ, който сам си създал за събеседника си и общуването ви.

Друго си е общуването наживо. То е опасно, понякога неприятно. Илюзиите траят много по-кратко, защото виждаш ясно какъв е човекът срещу теб, пък и той теб също.

Истинските хора говорят шумно и несвързано. Кискат се и се подиграват с другите. Имат безброй предразсъдъци, които често свободно и на висок глас разгласяват. Истинските хора сочат и говорят зад гърба ти. Те се оригват, потят се и миришат лошо. Понякога си говорят сами или си търсят ского да се скарат и сбият.

Истинските хора са... е, хора. Социални, но все пак животни. И в едно голямо населено място трудно можеш да живееш независимо от тях. Срещаш ги по улицата, на опашката, по масите в заведенията, в автобуса.

Какви ли не начини измисляме, за да се изолираме от тях! Гледаме много замислено и празно през прозореца, говорим си с някой познат по телефона, пускаме силна музика и си слагаме слушалки, вглъбяваме се в някоя книга, дори понякога се правим на заспали. Решително издигаме стена, която да ни разделя от останалия свят и неговите хора.

Сядането на свободна седалка в автобуса не е нищо повече от още един способ за постигане на нашата изолация. По същия начин предпочитаме да седнем на свободна пейка в парка или на празна маса в претъпкано заведение: за да не ни се налага да общуваме с непознати хора.

Истината е, че просто обичаме да си говорим само с онези, които избираме сами. Защо ли? Защото се плашим от неизвестното, от непознатото. Един единствен неприятен опит е достатъчен, за да ни насади предразсъдъци и да ни накара да се държим неприветливо, дори агресивно. Това се превръща в неприятен опит за някой друг, който започва да се държи по същия начин... и така колелото се завърта, а ние продължаваме да съществуваме, оргадени със стени от останалия свят.

Няма коментари:

Публикуване на коментар