Ужасно е да ти изгори харддиска преди да си направил backup на всички важни файлове. Точно това се случи с нас преди няколко седмици. Тъкмо се приготвяхме за преинсталиране на Уиндоус, бях си компилирала и подредила всичко - като на есенно почистване - и един ден компютърът просто отказа да зареди.
Последва едно пътешествие на харддиска през ръцете на няколко специалиста, докато накрая се разбра, че няма как да проработи пак. Купихме си нов хард и сега уж всичко е наред... но точно това ми е адски странно. Какво стана с всички тези файлове, които ми бяха ужасно важни и без които едва ли не не можех да живея? Какво стана с 32та гигабайта, от които не можех да се лиша за нищо на света и от които отказвах да изтрия и един?
Там бяха всички мои рисунки и проекти на Photoshop, всички ресурси, които използвах при дигиталното си рисуване. Там бяха всички мои разкази, стихотворения и спомените ми от разговори с приятели. Също така на този харддиск се помещаваха почти 10 гигабайта ЛАРП снимки, клипчета и музика. И най-важното, на него бяха всички наши снимки - с приятели, с Любо, случайни, любими... Толкова много спомени!
Нима е толкова лесно да забравиш нещо толкова голямо? Нима е толкова лесно да започнеш отначало, все едно нищо от това не е било? За моя изненада се оказва, че отговорът е "да". Всъщност нито един от тези файлове не е бил чак толкова важен, колкото ми се е струвало преди, когато съм го имала и съм го кътала близо до себе си като скъперник. Вярно, когато ги имаше, в архивите си можех да намеря всичко, което ми потрябва. С няколко клика. Знаех къде се намира всяко едно нещо, както и кое би ми свършило работа в дадената ситуация. Всичко беше толкова лесно! И все пак, и сега не ми е особено трудно. Файловете не са ми на един клик разстояние, но ето го Google, ето ги stock image-ите на DeviantART, ето я Wikipedia.
Странно е как човек се научава да разчита на някакви неща, от които в действителност няма нужда. И как смята, че не може без тях докато не се случи вече да ги няма. Без какво ли друго можем да живеем в този технологичен век, от което смятаме, че ни е абсолютно необходимо?
Без телефон. Когато ми се развали стария и преди да си купя новия, около месец ходех без телефон и свикнах лесно.
ОтговорИзтриванеВсъщност единствено беше трудно да обяснявам всеки път на всеки познат защо не ме намира по телефона и защо съм без телефон. Не можеха да го възприемат хората как така :) Но на мен ми беше ок.
(Ваня)
Хмм, аз лично съм опитвала да ходя без телефон, и не съм успявала... Може би защото никога не се движа по разписание и правя каквото ми щукне на момента.
ОтговорИзтриванеНапример, на път между лекции и работа решавам, че ще бъде прекрасно да се видя с определен стар приятел ако има свободен половин час.
Или решавам да се разходя и знам, че има кой да ме чака и да се притеснява.
Или съм имала среща в определен час, но а)ще закъснея или б)ще подраня с два часа, а не ми се чака...
Вариантите са много и всичките ми се струпват точно в дните, в които нарочно не съм си взела телефона. Кофти е да нямаш връзка с приятели и близки във всеки един момент.