Лейди Лорейн от рода на Изгрева, жена на лорд Гилиян
От няколко дни насам климатът си играеше лоша шега с Луминор. Беше скучно, дъждовно време. Часове наред висях в покоите си, нямаше кой да ми прави компания и да изпълнява желанията ми - дон Делгадо беше изгонил повечето от прислужничките ми, защото "му се стрували подозрителни" (без да отбелязва факта, че в даден момент всички те го бяха отхвърлили като любовник). Наредих да поставят обявление върху таблото в центъра на града, че си търся прислужници, но тъй като валеше, възможността някой да го прочете беше малка. Затова един ден използвах намерението на племенника на лорда да излезе в града и предложих да го придружа.
Отидохме (о, ужас!) в местната кръчма - място съвсем недостойно за лейди като мен - но тъй като сред клиентелата му видях и повечето от останалите лордове и лейдита, реших да поостана. Опитах се да заговоря леля си, но тя отвръщаше хладно - не мисля, че някога ме е обичала особено. Разменихме си няколко реплики за тяхното здраве и за времето и после тя демонстративно се върна към "важния" си разговор с някакъв странник от Севера.
Оказа се, че най-интересното събитие в кръчмата бяха новопристигналите куртизанки - три или четири момичета, които проповядваха разпространението на "щастие" сред масите... Една от тях се представяше за много мила и състрадателна, като се опитваше да намери работа за някакво селско момиче, току-що пристигнало в града. Последната ми се видя подходяща за слугиня - селянките са свикнали да изпълняват заповеди, пък и изпитваха страхопочитание към висшите класи. По-късно разбрах, че е възпитана от свещеник на Белор - още една причина да се погрижа да остане при мен. Въпреки че не бях приела религията на съпруга си, аз много добре виждах ползите от нея.
Говорих също така с една от куртизанките и й дадох да се разбере, че техния тип не е препоръчително да се приближава до моето имение или до лорд Гилиян. А техните екзотични зверове (странни на вид песове, отвратителни животни!) - надалеч от мен, за да не се наложи да заповядвам изтреблението им. Все още си спомнях последното куче на Гилиян - непрекъснато ме лаеше и накрая се наложи да заповядам да го удавят. Дискретно, разбира се.
Тъкмо да си тръгна от кръчмата, до мен се приближи някакъв човек и неочаквано ми каза, че Гилиян го е назначил за мой личен пазач. Не ми хареса, но реших да му давам такива задачи, че да не ми се мярка пред очите. Скоро съвсем го изгубих, май беше тръгнал да си търси късмета в друго поприще. Липсваше ми единствено в момента, в който градският доктор-шарлатанин се опита да ми досажда с приказки за измислена от него чума. Дадох на последния да се разбере, че позволявам да ме лекуват единствено личните лекари на Гилиян, който идваха от Крайбрежното кралство и наистина си разбираха от работата.
Върнах се в имението, но там не беше особено спокойно. Изглежда из Луминор бяха плъзнали подновените слухове за Наследника и въстанието, което хората можеха да направят щом той се появи. Гилиян непрекъснато беше заобиколен я от лейтенантите на стражата си, я от съветника си или от Делгадо. Непрекъснато идваха благородници, за да се оплакват от плачевното състояние на имотите си. Все едно това беше важно за нас в този момент!
Станах свидетел на един от разговорите между съпруга ми и съветника Д'рак и този разговор ме накара да се усъмня в разумността от напътствията на последния. В крайна сметка той предлагаше на Гилиян да екзекутират един от стражите само защото е напуснал поста си! Бързо се намесих, макар да нямах навика да говоря по държавни дела с лорда пред хора. "Защо да го екзекутирате, съпруже? - попитах, - Ако искате да послужи за предупреждение на всички останали, защо просто не го бичувате насред площада, обявявайки в какво се състои вината му?" За щастие двамата се съгласиха с мен - може би именно това отложи хорското недоволство за известно време.
Реших, че не мога да имам вяра на съветниците на лорда и потърсих дон Делгадо, за да проверя как стои въпросът с неговите дела. Останах разочарована. Методите, с които се славеше той из масите, не бяха толкова безкомпромисни и резултатни. Писмени показания?! Що за глупава приумица?
Отпратих Делгадо със смесени чувства и отидох да намеря прислужницата си. Бях я изпратила в кръчмата да събере малко информация за мен - нещо, което не можех да направя сама, защото хората обикновено си мереха приказките пред мен. Единственото ми опасение относно момичето беше да не би куртизанките да й размътят мозъка с техните приказки за "щастие на масите". За мой късмет възпитанието във вярата на Белор бе дало своите плодове - Арина ми довери, че според нея занаята на онези момичета не бил богоугоден. От нея научих също така за конкретни хора, които злословеха срещу мен и съпруга ми, но съвсем скоро те останаха на заден план:
Връщайки се към имението на Гилиян срещнах чичо си и той заяви, че има да ми каже нещо изключително важно за Луминор. Изглеждаше толкова радостен и напрегнат, че в главата ми се загнезди едно-единствено подозрение. Излязох права - в мига, вкойто останахме сами, той ми призна всичко за Наследника, когото най-сетне намерил, за въстанието, което се подготвяло, за свалянето на Гилиян и т.н. Очакваше да го подкрепя и да скачам от радост при новината, но тогава в покоите му влезе и самият така наречен "наследник" - един от странниците, минаващи през града. Възмутена от избора на чичо си, заспорих с него - този непрокопсаник нямаше дори умствената възможност да управлява, камо ли волята и уменията! Какъвто беше пияница и женкар, ако седнеше на трона, със сигурност щеше да повлече Луминор към края му! Но лорд Аремар беше на друго мнение - щял да го накара да чете книги и да се образова, а дотогава да се погрижи за управлението на страната.
"Ясно" - казах си наум. - "Колко неумело се опитва да прикрие амбициите си за трона! Ако зависи от мен, това да стане." След което се оттеглих с обещанието да помисля по думите му.
Незабавно се върнах в имението на Гилиян, но там го заварих в необичайно състояние - сам, съкрушен и с халба в ръка. Когато се опитах да разбера какво се е случило, се оказа най-неочакваното: някой беше пуснал слухове, че аз... можете ли да повярвате?... че аз съм продавала наркотични вещества! Това сериозно бе разклатило доверието му в мен; започвах да мисля, че някой нарочно е скалъпил това обвинение в светлината на новините, които носех на лорда. Отхвърлих всички тези неверни слухове и се постарах той да разбере, че говоря истината и че имам да му кажа нещо много по-важно от всичко това. Дори и да беше опиянен от алкохола, Гилиян мигновено изтрезня при новините, които му съобщих. След това поотделно извика Делгадо, Д'рак и лейтенантите си и говори с тях. Не бях успяла да му кажа колко малко доверие имам във всички тях... Накрая те тръгнаха нанякъде, а мен оставиха в имението - сама с прислугата и част от стражата.
Чакането и неизвестността ме убиваха. Известно време говорих с Арина. После се разхождах нервна из коридорите на имението. Често разпитвах стражите дали имат някакви вести, но откъм града не се чуваше нищичко.
Изведнъж в имението с неуверени стъпки пристъпи съветникът Д'рак. Бях на път да го засипя с въпроси, но поведението му ме изненада и разтревожи. Когато го попитах какво се е случило, той отрони единствено "Кой съм аз? Вие знаете ли?" Останах на мястото си, изумена и покрусена. Нима някой бе използвал някаква магия върху съветника на съпруга ми? Но разбира се! Бях видяла "наследника" да се върти около него по-рано! Колко глупаво от моя страна да не направя нищо тогава!
Наредих на Д'рак да ме последва и да е готов да използва оръжие в моя защита. Взех Арина със себе си и се опитах да изляза от имението, за да разбера какво се случва навън, но стражата ме спря на прага с обяснението, че лорда е заповядал да стоя на сигурно място вътре. Но как можеше да постъпва така с мен? Бясна и разтревожена, аз се качих на един от балконите на последния етаж, за да се опитам да проследя, макар и отдалеч, събитията в града.
Гледката, която ми се разкри оттам, потвърждаваше и най-големите ми страхове. По улицата напредваше пъстра тълпа, предвождана от чичо ми и Наследника. "Бунт!" - крещяха те, "Въстание!" Изведнъж отнякъде се появиха стражи с насочени към тях оръжия. Наследника излезе между тях и тълпата и разпалено каза нещо, което не чух. После изведнъж няколко воина се обърнаха към другарите си и ги пронизаха. Всички - и стражи, и благородници, и обикновени хора - всички се запътиха към имението, викайки името на съпруга ми.
Огледах се насред всичко това. Бях сама, с не повече от няколко въоръжени мъже на своя страна. Но на тях не можех и да разчитам след това, кеото бях видяла от балкона! Не можех да задържа имението при заплахата, която идваше отвън. Затова, когато Наследника и неговите хора се появиха на вратата ми, аз наредих да ги пуснат. С надеждата, че нито аз, нито подчинените ми няма да бъдем наранени, аз се предадох.
Сега седя, затворничка в собствените си покои, и очаквам присъдата си. Единственото, което ми носи надежда, е фактът, че Гилиян е успял да избяга. Дано, дано се върне за мен!
Отидохме (о, ужас!) в местната кръчма - място съвсем недостойно за лейди като мен - но тъй като сред клиентелата му видях и повечето от останалите лордове и лейдита, реших да поостана. Опитах се да заговоря леля си, но тя отвръщаше хладно - не мисля, че някога ме е обичала особено. Разменихме си няколко реплики за тяхното здраве и за времето и после тя демонстративно се върна към "важния" си разговор с някакъв странник от Севера.
Оказа се, че най-интересното събитие в кръчмата бяха новопристигналите куртизанки - три или четири момичета, които проповядваха разпространението на "щастие" сред масите... Една от тях се представяше за много мила и състрадателна, като се опитваше да намери работа за някакво селско момиче, току-що пристигнало в града. Последната ми се видя подходяща за слугиня - селянките са свикнали да изпълняват заповеди, пък и изпитваха страхопочитание към висшите класи. По-късно разбрах, че е възпитана от свещеник на Белор - още една причина да се погрижа да остане при мен. Въпреки че не бях приела религията на съпруга си, аз много добре виждах ползите от нея.
Говорих също така с една от куртизанките и й дадох да се разбере, че техния тип не е препоръчително да се приближава до моето имение или до лорд Гилиян. А техните екзотични зверове (странни на вид песове, отвратителни животни!) - надалеч от мен, за да не се наложи да заповядвам изтреблението им. Все още си спомнях последното куче на Гилиян - непрекъснато ме лаеше и накрая се наложи да заповядам да го удавят. Дискретно, разбира се.
Тъкмо да си тръгна от кръчмата, до мен се приближи някакъв човек и неочаквано ми каза, че Гилиян го е назначил за мой личен пазач. Не ми хареса, но реших да му давам такива задачи, че да не ми се мярка пред очите. Скоро съвсем го изгубих, май беше тръгнал да си търси късмета в друго поприще. Липсваше ми единствено в момента, в който градският доктор-шарлатанин се опита да ми досажда с приказки за измислена от него чума. Дадох на последния да се разбере, че позволявам да ме лекуват единствено личните лекари на Гилиян, който идваха от Крайбрежното кралство и наистина си разбираха от работата.
Върнах се в имението, но там не беше особено спокойно. Изглежда из Луминор бяха плъзнали подновените слухове за Наследника и въстанието, което хората можеха да направят щом той се появи. Гилиян непрекъснато беше заобиколен я от лейтенантите на стражата си, я от съветника си или от Делгадо. Непрекъснато идваха благородници, за да се оплакват от плачевното състояние на имотите си. Все едно това беше важно за нас в този момент!
Станах свидетел на един от разговорите между съпруга ми и съветника Д'рак и този разговор ме накара да се усъмня в разумността от напътствията на последния. В крайна сметка той предлагаше на Гилиян да екзекутират един от стражите само защото е напуснал поста си! Бързо се намесих, макар да нямах навика да говоря по държавни дела с лорда пред хора. "Защо да го екзекутирате, съпруже? - попитах, - Ако искате да послужи за предупреждение на всички останали, защо просто не го бичувате насред площада, обявявайки в какво се състои вината му?" За щастие двамата се съгласиха с мен - може би именно това отложи хорското недоволство за известно време.
Реших, че не мога да имам вяра на съветниците на лорда и потърсих дон Делгадо, за да проверя как стои въпросът с неговите дела. Останах разочарована. Методите, с които се славеше той из масите, не бяха толкова безкомпромисни и резултатни. Писмени показания?! Що за глупава приумица?
Отпратих Делгадо със смесени чувства и отидох да намеря прислужницата си. Бях я изпратила в кръчмата да събере малко информация за мен - нещо, което не можех да направя сама, защото хората обикновено си мереха приказките пред мен. Единственото ми опасение относно момичето беше да не би куртизанките да й размътят мозъка с техните приказки за "щастие на масите". За мой късмет възпитанието във вярата на Белор бе дало своите плодове - Арина ми довери, че според нея занаята на онези момичета не бил богоугоден. От нея научих също така за конкретни хора, които злословеха срещу мен и съпруга ми, но съвсем скоро те останаха на заден план:
Връщайки се към имението на Гилиян срещнах чичо си и той заяви, че има да ми каже нещо изключително важно за Луминор. Изглеждаше толкова радостен и напрегнат, че в главата ми се загнезди едно-единствено подозрение. Излязох права - в мига, вкойто останахме сами, той ми призна всичко за Наследника, когото най-сетне намерил, за въстанието, което се подготвяло, за свалянето на Гилиян и т.н. Очакваше да го подкрепя и да скачам от радост при новината, но тогава в покоите му влезе и самият така наречен "наследник" - един от странниците, минаващи през града. Възмутена от избора на чичо си, заспорих с него - този непрокопсаник нямаше дори умствената възможност да управлява, камо ли волята и уменията! Какъвто беше пияница и женкар, ако седнеше на трона, със сигурност щеше да повлече Луминор към края му! Но лорд Аремар беше на друго мнение - щял да го накара да чете книги и да се образова, а дотогава да се погрижи за управлението на страната.
"Ясно" - казах си наум. - "Колко неумело се опитва да прикрие амбициите си за трона! Ако зависи от мен, това да стане." След което се оттеглих с обещанието да помисля по думите му.
Незабавно се върнах в имението на Гилиян, но там го заварих в необичайно състояние - сам, съкрушен и с халба в ръка. Когато се опитах да разбера какво се е случило, се оказа най-неочакваното: някой беше пуснал слухове, че аз... можете ли да повярвате?... че аз съм продавала наркотични вещества! Това сериозно бе разклатило доверието му в мен; започвах да мисля, че някой нарочно е скалъпил това обвинение в светлината на новините, които носех на лорда. Отхвърлих всички тези неверни слухове и се постарах той да разбере, че говоря истината и че имам да му кажа нещо много по-важно от всичко това. Дори и да беше опиянен от алкохола, Гилиян мигновено изтрезня при новините, които му съобщих. След това поотделно извика Делгадо, Д'рак и лейтенантите си и говори с тях. Не бях успяла да му кажа колко малко доверие имам във всички тях... Накрая те тръгнаха нанякъде, а мен оставиха в имението - сама с прислугата и част от стражата.
Чакането и неизвестността ме убиваха. Известно време говорих с Арина. После се разхождах нервна из коридорите на имението. Често разпитвах стражите дали имат някакви вести, но откъм града не се чуваше нищичко.
Изведнъж в имението с неуверени стъпки пристъпи съветникът Д'рак. Бях на път да го засипя с въпроси, но поведението му ме изненада и разтревожи. Когато го попитах какво се е случило, той отрони единствено "Кой съм аз? Вие знаете ли?" Останах на мястото си, изумена и покрусена. Нима някой бе използвал някаква магия върху съветника на съпруга ми? Но разбира се! Бях видяла "наследника" да се върти около него по-рано! Колко глупаво от моя страна да не направя нищо тогава!
Наредих на Д'рак да ме последва и да е готов да използва оръжие в моя защита. Взех Арина със себе си и се опитах да изляза от имението, за да разбера какво се случва навън, но стражата ме спря на прага с обяснението, че лорда е заповядал да стоя на сигурно място вътре. Но как можеше да постъпва така с мен? Бясна и разтревожена, аз се качих на един от балконите на последния етаж, за да се опитам да проследя, макар и отдалеч, събитията в града.
Гледката, която ми се разкри оттам, потвърждаваше и най-големите ми страхове. По улицата напредваше пъстра тълпа, предвождана от чичо ми и Наследника. "Бунт!" - крещяха те, "Въстание!" Изведнъж отнякъде се появиха стражи с насочени към тях оръжия. Наследника излезе между тях и тълпата и разпалено каза нещо, което не чух. После изведнъж няколко воина се обърнаха към другарите си и ги пронизаха. Всички - и стражи, и благородници, и обикновени хора - всички се запътиха към имението, викайки името на съпруга ми.
Огледах се насред всичко това. Бях сама, с не повече от няколко въоръжени мъже на своя страна. Но на тях не можех и да разчитам след това, кеото бях видяла от балкона! Не можех да задържа имението при заплахата, която идваше отвън. Затова, когато Наследника и неговите хора се появиха на вратата ми, аз наредих да ги пуснат. С надеждата, че нито аз, нито подчинените ми няма да бъдем наранени, аз се предадох.
Сега седя, затворничка в собствените си покои, и очаквам присъдата си. Единственото, което ми носи надежда, е фактът, че Гилиян е успял да избяга. Дано, дано се върне за мен!
Няма коментари:
Публикуване на коментар