Детският кът

Никога не съм знаела какво точно искам в живота си. Или поне твърде рядко, за да го изтъквам като нещо важно. Винаги съм се колебала между толкова различни неща, а накрая (почти) винаги избирам по-лесното, по-ненатоварващото. Такава съм си.

Започнах работа в детския кът, защото щеше да бъде забавно и лесно и защото така щях да имам оправдание да не посещавам лекциите в университета. Всички глупости за самостоятелност, собствени пари и трупане на опит бяха чисто и просто оправдания за пред хората. Отначало работех колкото да мине времето и не взимах присърце нещата, които се случваха там. Вярно, носех разни филмчета за гледане, играех си с децата и правех украси за къта, но не се задълбочавах кой знае колко.

После, лека-полека нещата станаха различни. Чак сега го осъзнавам. Започнах да обръщам повече внимание на децата и по-малко на украсите. Започнах да стигам по-лесно до малчуганите, да ги укротявам и успокоявам, да участвам в техните игри, колкото и диви и странни да бяха. Организирах групови игри, надбягвания с препятствия, правене на картички или изрязване на снежинки и кой знае какво още. Започнах да обичам детския кът и децата в него.

Когато той започна да се разпада заради онези колежки, дадох всичко от себе си, за да се оправят нещата. И не защото щяха да ми платят повече накрая, не защото очаквах бонуси или поощрение - не. Правех го за децата. Защото кой щеше да ги забавлява ако не бях аз? Кой щеше да танцува и да си играе с тях, да ги учи и да си говори за важните неща като "а пък аз пък вкъщи си имам цели три колички" или "а пък моят татко ще набие твоя татко, защото е по-голям от него"?

Кой щеше да отбелязва колко е пораснал Мишо и как усмивката му се е променила отпреди пет месеца? Кой щеше да се ядосва на Алекс и на навика му да изключва DVD-то всеки път, когато по него не върви "Ну, погоди!"? Кой щеше да забележи, че Куби вече изобщо не пита кога ще му пуснем "Шрек" или че Краси е станал голям калпазанин откакто стана на 3 години? Нима можех да оставя всички тях да бъдат "гледани" от хора без никакъв опит, хора, които почти не мислят за тях, хора, които не знаят какво да направят, когато някое от тях се разплаче или поиска да му се избърше дупето след тоалетна?

Сега обаче нещата станаха сложни. Шефовете на детския кът започнаха да ни обръщат все по-малко внимание, не ги интересува дали си скапваме здравето, следването, личния живот заради работата. Смятат, че е прекрасно това, че пестят от заплати и не ги е грижа дори дотолкова, че да наемат още персонал, за да имаме ние трите поне малко свободно време за семействата си. Решихме да си подадем оставките в началото на този месец - като за ново начало през новата година. И аз бях една от инициаторките - реших, че "въпросът е принципен" и "не може да се отнасят с нас като с роби".

Утре е Денят, а аз се чувствам все по-малко сигурна в това, което ще направя. Част от мен ме кара да се натъжавам дори само от мисълта, че ще напусна детския кът и няма да имам възможност да видя какво ще стане с любимите ми дечица. Другата част от съзнанието ми казва, че всичко е за добро и е хубаво да продължа напред, без да съжалявам за нищо. Тази същата твърди, че на децата нищо няма да им стане и те със сигурност ще могат да живеят и без мен. А пък аз, разбира се, съм щяла да имам хиляди други възможности да се занимавам с деца в бъдещето.

О, аз знам, че ще (трябва да) напусна работа, не в това е въпросът. Но също така знам, че ще ми бъде тежко да се откъсна от тази среда, която ми беше толкова скъпа въпреки всичките ядове, страхове и несигурности.