Гледах го съсредоточено. Опитвах се да попия чертите на лицето му и да намеря в тях нещо познато. Бях си въобразявала, че никога няма да го забравя, но ето че сега не бях сигурна дали е той. Толкова години бяха минали оттогава, толкова хора и лица. А и тогава бях малка, уплашена, объркана. Възможно ли бе Елве да не е елфа от онази страховита нощ на детството ми?
Той беше спрял да говори. Примигнах и се върнах в настоящето. Елфите се стягаха за празненството в града, отупваха дрехите си от прахта на пътя, чудеха се да взимат ли оръжия; по-младите оправяха косите и грима си, а Фей и Луана сияеха при мисълта за предстоящите танци. Йоши ни придърпа настрана – мен и Мериан – и ни даде няколко съвета за предстоящите изпитания.
- Ако нещо се случи, ако изпаднем в беда, ето как ще действаме: първо, преговаряме. Ако проблемът може да бъде предотвратен с приказки, нека не се стига до друго. Второ, ако видим, че противникът не разбира от дума, бягаме. Трето, крием се. Четвърто – прилагаме магия. И най-накрая, ако всички тези опции са изчерпани, а той все още не се е отказал от нападение – едва тогава използваме насилие.
Той ни накара да повторим думите му и чак тогава тръгнахме след останалите елфи. Ето защо и закъсняхме малко. Елве вече се беше представил на кмета, всички бяха насядали около огъня, грееха се и си говореха. Имаше представители на много кланове, но аз не познавах никого и нямах представа кой откъде е. Разпознах обаче чужденците от запад с техните блестящи доспехи. Дочух част от техен разговор, в който твърдяха, че тази вечер за първи път виждат елфи и им е много любопитно що за раса сме. „Трябва да кажа на Йоши и Елве”, помислих си тогава. – „Първите впечатления могат да се окажат жизненоважни за отношенията ни с този клан!”
Но в следващия момент заваля дъжд, прекъсна музиката, танците и приказките и прогони хората по лагерите им.
Следващите ми преживявания са неясни. Помня как зъзнех от дъжда. Помня как се опитах да игнорирам това и да си представя, че не ми е студено. Помня как най-после намерих пътя до палатката си и се свих в нея, трепереща. Помня как безуспешно се опитах да заспя, за да не усещам студа.
И накрая помня как чух нечий глас, който вика, че Тъмните са успели да накладат огън. Хубав, топъл, спасителен огън! Нямам представа как се озовах до него, но когато изсъхнах и се стоплих, светът вече не изглеждаше толкова лош.
Тогава дойдоха пратениците. Говориха с Елве и Тъмните, а аз се навъртах около тях, за да подслушвам. Чух нещо за заплаха, за нападнати хора и за книга, която се появила от пламъците с послание за нашето спасение. Оказа се, че Злите сили, от които всички ние се страхувахме, бяха направили поредния си набег. Пратениците на Алианса имаха нужда от всички налични магьосници, за да се оттърват от тях веднъж и завинаги. Рискован ход беше това, да идват в лагера на Нолдор и да молят за помощ. Всички знаехме какво се бе случило миналото лято между тях и елфите.
След дълги преговори и уточнения Елве се съгласи да тръгнем с тях – аз, Ленор и Пан. С тежка охрана, разбира се, и засега без никакво обещание, че ще помогнем. Трябваше да разберем с какво си имаме работа преди да действаме.
Преди да потеглим, аз се приближих до палатката на Йоши. „Имаме нужда от теб – прошепнах му през плата, надявайки се да не спи. – Отиваме в селото, мисията ще бъде опасна, може да ни нападнат и Зли сили, и хора. Моля те, ако си там, настигни ни и ни пази незабелязан.”
И тръгнахме.
Напрежението бе достигнало връхната си точка. Стражите нямаха представа от какво по-напред да ни пазят – от Злите сили, другите кланове или от нас самите. Асраил вече за втори път ме прибираше от не-толкова-тайната пътечка покрай кръчмата. Непрекъснато ми се струваше, че чувам писъци откъм лагера – писъци на болка, на клане. Колко бе лесно да ни нападнат – Алианса, Орките, Злите сили – докато маговете и най-добрите ни воини бяха тук и чкаха неизвестното!
Може би бях прекалено параноична, но в такава нощ бе някак оправдано. Бяхме пратили една жена – една смела жена – на смърт, само и само да разберем повече за Злите сили. Нолдор беше против, но жената, Хелън Фрост от Вестителите на Хаоса, сама бе пожелала тази роля. Надявахме се само Ленор да успее да я съживи достатъчно бързо, за да се върне цялата й душа.
Разбира се, съществуваше вариантът да се върне нещо друго в нейното тяло. Затова ушите бяха наострени, очите на четири, а оръжията в готовност. Ръката ми потърси енергията на земята, намери корените на най-близкото дърво и ги призова на помощ. Ако новата Хелън Фрост беше опасна, щях да ги пратя към нея, за да я задържат, докато я обезвредим от разстояние.
За щастие тази част от „експеримента” на Хаоса премина добре. Жената беше съживена, върна се в тялото си и ни разказа за това, което бе видяла отвъд.
- Към мен се приближи фигура, лишена от битие – поде тя и потрепери. – Каза ми да й се предам, каза ми, че Злите сили са прекалено могъщи, за да им се опълчим. Каза ми, че имат съюзници сред клановете. Че всеки един от нас може да е техен човек. И накрая се разсмя и каза, че със всяка смърт, която понесем, частица от нас се губи и бива заменена от частица от тях. Те изсмукват душите ни.
Настана мълчание, в което всеи обмисляше думите й. После всички заговориха едновременно, изказвайки мнение, давайки предложения, преговаряйки с останалите. Не ги слушах. Приближих се до човешката жена, която бе дала част от душата си, за да научим ние повече за общия ни враг, и докоснах рамото й. За кой ли път се убеждавах, че хората са необикновени същества!
Скоро се разотидохме по лагерите. Решението бе взето – щяхме да помогнем на Алианса да извърши ритуала по прогонване на демоните, доколкото можем и доколкото е безопасно за нас. На сутринта щяхме да се съберем и да говорим в подробности как да стане това.
Но утрото не дойде толкова скоро, колкото се надявахме. Имаше още неща да се случат дотогава, неочаквани и страшни неща.
Когато се върнахме, узнахме, че Тъмната гвардия бе решена да не скучае през остатъка от нощта. Първо зачезнаха на някъде и се върнаха със знамето на западните чужденци, след това започнаха да планират нападение срещу най-близкия чужд лагер. Този на Хаоса. Изтръпнах – така като нищо щяха да осуетят нашите планове за съюз срещу Злите сили! Споделих опасенията си с Йоши и Мериан и ги помолих за помощ. Нямахме време да търсим Елве, да го будим и да му разказваме всичко. Пък и бяхме чували, че той с усмивка оставя Тъмните да вършат каквото си искат, независимо от последиците. Твърдял, че нищо не може да направи срещу тяхната кръвожадна природа.
Решихме да предупредим Хаоса. Прикрити от тъмнината, се измъкнахме от собствения си лагер и се отправихме към съседния. Не знаехме как ще ни посрещнат, но се надявахме след разговорите ни досега да не са враждебно настроени.
Говорихме с Вестителя Орин. Предупредихме го за Тъмните, убедихме го, че Нолдор няма нищо общо с техните намерения, но не може да ги спре, и накрая потвърдихме, че на следващия ден ще направим всичко възможно, за да им помогнем в борбата със Злите сили.
С това среднощната ни мисия завърши и, успокоени, за пореден път се прибрахме в лагера си. Каквото и да станеше до сутринта, бяхме убедени в безопаснотта на клана.
Колко грешахме!
Чухме ги отдалеч. Може би бяха все още в лагера на Хаоса, или дори в селото. Звуците, които издаваха, сякаш идваха от самия ад. Нечовешки писъци, ревове, дрънчене и смях, всичко това долиташе до ушите ми и свиваше сърцето ми в хватката на страха. Отначало Тъмната гвардия ги пренебрегна, дори им се присмя. „Нека си вдигат шум, - подиграха се те, - Само да дойдат, ще ги избием с по една ръка вързана зад гърба!” Всичките ми опити да ги вразумя удариха на камък, до момента, в който писъците започнаха да се приближават опасно. Изведнъж в лагера настана суматоха, будеха се заспали, навличаха се брони, грабваха се оръжия. Но бяхме твърде малко, твърде неподготвени, твърде уязвими. Демоните щяха да минат през нас като нагорещен нож през масло.
Сърцето ми бе обвито от страх. Мислех единствено за думите на Хелън Фрост за това как със всяка смърт се приближаваме все повече към демоничното. Не исках да умирам! Не и така! Сама не усетих как краката ми ме понесоха през оградата, извън лагера и в гората. В гората щях да се скрия и да изчезна. Никой демон нямаше да ме намери! Спомних си и съвета на Йоши – бягай, крий се, чак тогава се бий. Да, Йоши щеше да одобри... ако останеше жив, разбира се.
Писъците и смеха приближаваха. Залегнах е корените на едно дърво и се помолих на стихиите да ме закрилят. От тях зависех!
- Гвардияяяя! – прозвуча откъм лагера като боен вик. Отговори му нечовешкият рев на нападателите и битката започна.
- Дръж левия фланг! Левия!
- Нападат от другата страна!
- Внимавайте, стената! Стената ще падне!
- Те не умират! Не умират, ток-що го разсякох и нищо не му стана!
- Не им действат магии! Не им...
- Дръжте се! Ще успеем!
- Викайте срещу тях! Отстъпват от виковете ни!
- Гвардияяяя!
От моето място можех само да слушам, не смеех да вдигна глава от страх да не ме забележат. Чувах сблъсъка на оръжията. Чувах съскането на освободените магии. Чувах викове на болка, викове на отчаяние. Закрих ушите си с ръце и се разплаках. Моите хора бяха там, онези, с които тъкмо бях започнала да се сближавам. Те умираха и крещяха за помощ, а аз лежах свита в корените на това дърво и нищо не можех да направя! Нищичко! Страхът беше парализирал тялото, инстинктът за самосъхранение бе завладял ума. Сълзите безмълвно попиваха в земята.
Изведнъж на фона на общия шум чух нещо, което накара кръвта ми да изстине. Ритмично потропване се приближаваше към мен, съпроводено от тихи стъпки.
Трак-трак. Трак-трак. Трак... трак.
Не можех да помръдна. Дори не дишах. Молех се, молех се толкова отчаяно на земята да ме скрие! Тропането поспря на няколко крачки от мен, представих си как съществото се е взряло в мястото , на което съм се свила и се чуди дали това е човек и дали си струва да го посече.
За няколко безкрайни мига звуците от битката в лагера изчезнаха напълно за мен. Чувах единствено хъхрещото дишане на съществото и неговото потропване.
Трак-трак. Трак-трак. Трак.
Стъпките най-накрая се решиха и тръгнаха към мен. Бавно. Както котка си играе с мишка.
- Демониии! – чух пресипнал, нечовешки глас. – Оттук взехме достатъчно души! Да вървим!
Това бе моето спасение. Съществото до мен се обърна и, потраквайки, се насочи към отстъпващите си съюзници. Елфите и орките ликуваха. Изчаках, докато шумът съвсем утихне и се изправих, трепереща. Не можех да повярвам, че всичко е свършило, че съм жива. Чувствах едновременно облекчение и срам. Как можех да се изправя очи в очи с клана и сюзниците си, след като бях избягала?
Влязох в лагера със сведен поглед. Никой не ме забеляза. Ранениет биваха превързвани, мъртвите събирани край оградата. Бяхме дали изненадващо малко жертви. Видях Йоши край огъня и се насочих към него. Той тъкмо разказваше как бил прерязал гърлото на един от демоните, който просто го погледнал насмешливо и продължил да се бие.
- Значи не умират по обичайните начини.
- И магията не ги лови! – обади се елфическият маг на огъня. – Колко изпепеляващи кълбета хвърлих по тях без резултат! Само дрехите им пламваха и от това те ставаха още по-опасни!
- Трябва да измислим нещо, за да ги спрем.
Все още избягвайки да гледам когото и да било в очите, се намесих в разговора им:
- Не е ли най-добре утре рано сутрин да говорим с Вестителите на Хаоса и да им помогнем с техния ритуал?
Съгласиха се с мен. Ако Хаоса бяха искрени, всичко щеше да бъде наред. Бях решена да направя всичко по силите си, за да бъдат прогонени Злите сили на следващия ден. Това щеше да бъде изкуплението ми за тазвечершното малодушие. Щях да им покажа, че и аз мога да бъда смела!
to be continued...
Няма коментари:
Публикуване на коментар