2010-12-16

Приказка за говорещите сенки (част първа)

Това е приказката, която измислихме с Роси докато се прибирахме от танците снощи. Беше много забавно и нямам търпение да разбера как ще свърши! :)

_________________
   Имало едно време едно момиченце, което можело да говори със сянката си. Всеки път, когато оставало само, то обръщало поглед към нея и потъвало в оживено бъбрене за всичко, което им било интересно. Навън обаче, сред хората, сянката мълчала и от това момиченцето се натъжавало. 

   - Защо не се обаждаш, когато наоколо има някой?  - попитало то веднъж. 
   - Защото другите няма да могат да разберат какво става и ще те помислят за луда - отвърнала сянката. - Ще ти се присмиват и ще те обиждат.
   - Не е вярно! - възразило момиченцето. - А и да е, не ме интересува. Ти си ми най-близката в целия свят и с теб мога всичко да си споделям. Искам да можем да си говорим през цялото време!
   - Добре, добре - отстъпила сянката. - Хайде, ще опитаме днес и ще видим какво ще стане. 

   Така и направили. След училище седнали да чакат метрото и започнали да обсъждат как е минал денят им. Една по една съученичките на момиченцето, които също били на спирката, започнали да се обръщат към нея с изненадани изражения и търсели с поглед с кого си говори тя. Когато не успели да видят никого, най-накрая се престрашили да я попитат. 

   - Със сянката си, разбира се! - отвърнало момиченцето, все едно това било най-естественото нещо на света. 
   - Ама как така със сянката си? - учудили се съученичките. - Как може сянката ти да говори?
    - Ами така. Не е трудно, те и вашите могат, но вие никога не сте се опитвали да ги чуете! 

   Момичецата се загледали любопитно в сенките си, местели поглед ту към своите, ту към тази на съученичката си. 

   - Но това е невъзможно! Че откъде ще излиза звукът изобщо, та сенките нямат усти, те нямат лица!
   - В нашия свят имаме - внезапно се обадила сянката на момиченцето. - В света на сенките всички ние имаме лица, там вие сте наши сенки. Всъщност, не точно сенки. Не изглеждате така, както ние изглеждаме за вас. В нашия свят вие сте точно обратното на сенките във вашия - като светли слънчеви петна с човешка форма. 

   Размислили се момичетата и след няколко минути едно от тях казало, че иска и неговата сянка да може да говори. 

   - Нищо по-лесно от това! - казала сянката на първото момиченце, приближила се до тази на второто и я ритнала в пищяла. 
   - Оу! - извикала тя. - За какво пък ти беше това?
   - Исках да те събудя, за да можеш да си говориш със своето момиченце. 
   - О, здравей! - поздравила новата сянка възторжената си собственичка. - Как си? 

   Едно по едно всички момичета започнали да искат говорещи сенки и започнало едно ритане по пищялите, едно щипане и оживено бърборене - направо лудница. Сенките обаче не се ограничили с това - след като приключили с всички свои малки сестри, започнали да събуждат и сенките на другите хора на спирката. 

   Възрастните се уплашили не нашега. Те никога не си били представяли, че сенките им може да говорят и всички вкупом решили, че са полудели. Заблъскали се, закрещяли, заскубали си косите. Пристигнало метрото и от него изхвърчал шофьорът, чиято сянка му повтаряла, че си е обул два различни чорапа и ще стане за смях. 

   Изведнъж сред цялата тази глъч по микрофона се чул ясния, но треперещ от страх глас на управителя на станцията: 

   - Уважаеми д-дами и господа, моля без паника. Сянката ми говори! Сенките на в-всички говорят! Обадих се на другите станции и се оказа, че това се случва само тук. Повтарям - сенките говорят само тук! За да предотвратим разпространението на това необяснимо явление , ще затворим станцията и ще изгасим лампите. Повтарям, без паника! Ще изгасим лампите, за да изчезне светлината и с нея и сенките. Ще спрем тази епидемия още в зародиш!

   И в същия момент, още преди някой да успее да възрази, всяка светлина в метрото изчезнала. Изгаснали луминисцентните лампи по тавана, изгаснали фаровете на мотрисата и светлините в купетата, спрели дори електронните часовници и светофарите в тунела. 

   Настанала тишина. 

   Хората мълчели и не смеели да гъкнат, за да не се върнат говорещите сенки. Минали пет минути, после десет, а на станцията се чувало само дружното дишане на хората и от време на време прошумоляването на плик или шушляково яке. Тогава, изведнъж, насред тълпата се чуло ясно детско гласче: 

   - Хей, слушайте всички! Говорих със сянката си наум и тя ми каза, че ако пуснете лампите, ще се разбере с останалите да спрат да приказват. Сенките не обичат да е толкова тъмно и ще се съгласят никога повече да не говорят без покана. Само пуснете лампите, чувате ли? 

   Хората се разшумяли, коментирайки думите на момиченцето. Минали няколко минути преди да успеят да се разберат, но когато това станало, веднага пратили съобщение до управителя на станцията. Той предпазливо щракнал ключовете на всички лампи и светоизточници в метрото и всичко се озарило от ярка светлина. Хората се заоглеждали боязливо, въртейки се на всички посоки и търсейки най-малкия звук. 

   Сенките обаче не говорели. Всички до една били изчезнали. 
   Ето така хората в метрото изгубили своите сенки.
_________________
следва продължение...

Няма коментари:

Публикуване на коментар