Не знам дали съм казвала на някого, но аз обичам... не, аз обожавам стари стълбища! Особено такива, които приличат на излезли от някоя приказка за принцове и принцеси!
Представете си ги - големи, широки, започващи по средата на залата, завиващи от двете страни и скриващи се високо горе. Там може би чакат двама души - принцът от едната страна, а принцесата от другата - те ще тръгнат надолу, ще се срещнат и ще продължат заедно, ръка за ръка. После, разбира се, ще танцуват. Перилата на тези стълбища са накъдрени от дърворезба или каменни форми, спускат се плавно и сякаш те призовават да положиш ръка на тях (или да се пързулнеш надолу, ако си в по-друго настроение).
Когато в седми клас трябваше да кандидатствам, именно стълбището беше онова, което ми помогна да направя избора си - от две училища с почти еднакъв профил, аз избрах онова, което се помещаваше в стара сграда с грамадно, приказно стълбище. Цели пет години съм се качвала и слизала по него - и с всеки път го обиквах все повече! :)
* * *
Всъщност поводът да напиша тази статия е една случка от днешния ден. Както си вървях по улицата, броейки на пръсти какво имам да правя и мислейки откъде да мина, за да съчетая максимален брой неща, минах покрай някаква сграда в центъра, чиято врата беше широко отворена. Бях направила вече три-четири крачки, подминавайки я решително, когато изведнъж осъзнах какво съм видяла през вратата.
Стълбище!
Веднага се върнах и предпазливо пристъпих навътре. Зяпах стълбището и попивах с очи извивките му и най-вече прозореца на върха, който беше с много интересен дизайн. Седяла съм така може би половин минута, без да пристъпвам наникъде, когато от кабинката на портиера ме повика някаква жена. Изглеждаше много подозрителна и ме попита какво правя и кого търся. Аз, разбира се, обясних нещата точно както си бяха - казах, че просто много обичам стълбища и искам да погледам това, за да го запомня и да си го нарисувам вкъщи. Жената ме погледна като че бях луда (хех, защо ли!) и с нарастваща паника занарежда как не мога да вляза навътре, защото това било банка и не е разрешено. Ама аз изобщо не исках да влизам! Само исках да разгледам стълбището, да се усмихна и да си тръгна...
Опитах се отново да й обясня, че съм художничка. Това обикновено върши работа, защото хората възприемат художниците като някакви безобидни ексцентрици и им позволяват какви ли не неща. Портиерката обаче вече се беше вкарала във филма (помислих си, че сигурно по цяла вечер гледа кримки и е решила, че съм дошла, за да обера банката) и бях сигурна, че още малко и ще повика охраната.
Затова кротичко си тръгнах. С усмивка на уста и споменът за едно стълбище.
Няма коментари:
Публикуване на коментар