Цяла вечер го чакам да се прибере. Не мога да подхвана нищо по-сериозно като работа, защото очаквам всеки момент да си дойде. Искам да го посрещна, да го целуна и да потъна в прегръдката му до края на нощта...Вътрешно си изчислявам маршрута му и си мисля в колко часа къде би трябвало да е. И когато наближи времето да си дойде, започвам да крача из къщата и всеки път, когато мина покрай прозореца, вдигам завесата и дълго се взирам в далечината. Дали онази фигура на улицата е той? Не, твърде висока е. Продължавам разходката си, хващам дреха, сгъвам я. Може би вече се задава по улицата! Залепям нос до стъклото и проверявам с разтуптяно сърце. Не, не е той, това е някакво семейство. Въздъхвам и се връщам в другата стая. Премествам купчина листове или учебник. Слагам парче дърво в камината. Ами сега? Сега вече е време да дойде! Не, тази фигура на улицата е женска... Продължавам да снова из къщата. Взимам същите учебници или листове и ги премествам на друго място. Замитам коридора. Проверявам през прозореца. Паля ароматна клечка. Погледът ми се спира на улицата и дълго разглежда фигурите, които се движат отвън.
И така цяла вечер. После, когато загубвам надежда да го видя през прозореца, сядам на компютъра и се опитвам да държа съзнанието си заето с нещо друго.
През няколко минути ми се причува отварянето на входната врата, наострям уши и си мисля, че го чувам как се събува и си оставя якето на закачалката. Понякога изтичвам веднага до коридора и отварям вратата със замах, а друг път бавно се приближавам до нея и само надниквам, за да се уверя, че не е той и че съзнанието ми само ми прави номера. Връщам се на компютъра и потъвам в безмислени, празни неща, докато пак ми се причуе отварянето на вратата и всичко се повтори. И потрети. И подесети.
А ако не се прибере, си лягам с едно разочарование. Чувствам се празна и изоставена, не мога да мисля за нищо друго освен за това. Седя и гледам огъня дълго преди да заспя. И мисля.
Дали ще си дойде днес?
Няма коментари:
Публикуване на коментар