Разбъркани мисли преди лягане

Четох... разни неща. На един стар познат.

И за пореден път се почувствах някак празна отвътре, празна откъм приятели, откъм общуване, от смисъл, и от, хм, мислене като цяло. Защо не мога да мисля? Един човек, който беше много скъп за мен, си е задал същия въпрос съвсем скоро и това ме накара потъна в самосъжаление.
Той казва, че се е променил. Да, променил се е. А аз мислех, че това става само с мен, колко съм глупава!
Все си повтарям "Хората се променят, не очаквай да са същите след месеците/годините, в които не сте се виждали". Но дали го вярвам наистина? Оказва се, че не. Когато си кажа, че някой се е променил, аз просто си измислям причина да се отдалеча от него. Не се замислям в какъв аспект се е променил, нито как да се адаптирам към тези негови промени. Просто... се отдръпвам. Което е ужасно, откъдето и да го погледнеш.

Или когато срещна човек, който си струва да бъде познаван, но е твърде различен от мен, аз не успявам да стигна до него със средствата, с които успявам да достигна до другите. След известно време преставам дори да правя опити, въпреки че този човек е все така привлекателен за мен. Обзема ме емоционален и умствен мързел, който дори не се опитвам да преодолея... докато не е станало твърде късно.

Всъщност аз съм една доволно изпразнена от съдържание и смисъл личност. Отдавна не съм това, което хората (може би) все още виждат в мен. Веселост? Мечти? Оптимизъм? Нее, твърде пораснала съм за всичко това. Твърде трезво гледам на нещата. Не е като да не се опитвам да променя нещата, но това става толкова немощно и вяло, че сякаш почти не става.

Хм, знаете ли?
Винаги съм се старала да бъда загадъчна и необикновена личност. Да изненадвам хората с едно или друго, да им бъда интересна във всеки момент от познанството си с тях. Но всъщност се оказва, че съм ужасно прозрачна и предсказуема. Подозирам, че хората ме познават много по-добре, отколкото си мисля. Тук и там изпусната дума, подхвърляне или многозначителна усмивка - всичко това у тях издава, че знаят какво съм аз и от какво се боя.
"колкото повече си скрит и затворен... колкото повече тайни имаш... толкова по-уязвим си" - ми каза една непозната преди около месец. Тя, съдейки за мен само по няколко поста в един форум, ми заяви, че съм потаен и затворен човек. Което, разбира се, е точно така, но откъде накъде тя ще успява да го разбере просто така?

Страх ме е от хората, това е :) Да, смешно звучи, но е самата истина. Страх ме е от това, което мислят, от това, което правят, от това, в което вникват. Страх ме е от това, че ме познават, че могат да ме управляват, да ме карат да върша каквото те искат. Страх ме е, че са много по-умни/мъдри/манипулативни/силни от мен.

Обичам да тъна в своето собствено, мило неведение, да бъда обгърната от непукизма си като от плътен облак, който да ме предпазва от света. Винаги съм била такава.

И да, страхувам се, че ще прочетете това, но така или иначе вече съм го написала, така че това няма значение. Аз ще си остана същата, колкото и да се променям. И ще се правя, че никога не съм написала това.

P.S. Напомнете ми да престана да мрънкам, не мога да се търпя такава :(