A Journey Through My Days

To Do List

2012-01-29T14:08:00.000-08:00

Следвайки примера на един много мъдър мой познат, тези дни се опитвам да си съставя списък с нещата, които трябва да свърша, за да не ги забравя. Често ми се случва да се сещам за нещо, което смятам за много важно и минута по-късно то да е излетяло от ума ми със скоростта на светлината, заменено от нова идея или мисъл. Затова, рекох си, е наложително да внеса малко ред в този мой неорганизиран ум!

От два дни си записвам всичко, което ми хрумне, че трябва да направя, в момента, в който ми е хрумнало. Резултатът обаче съвсем не е подредения и разбираем списък, който си представях. Изглежда мозъкът ми работи по изключително хаотичен начин и смесва важните и спешни неща с дългосрочните проекти и съвсем малките хрумки.
Ето ви малка част от списъка, за да си кажете wtf? (или да се посмеете - както дойде). Предавам ви го по ред на записване, а зачеркнатите неща съм направила до момента (тук звуча гордо).

- зъболекар - преди сряда!!!
- ~~дискове К.~~
- ~~подарък Т.~~
- купи си минерална вода
- ~~оправи си смените в неделя!~~
- Снипи - преди вторник!!!
- ink comic Evy
- ~~пробвай си лилавия туш <3~~
- ~~поща картички неделя~~
- макетно ножче, лилав молив, кафяв молив
- пробвай иглите на Ст.
- купи хартия от онова място
- заший си чантата
- график февруари?
- always bring a banana to a party
- нарави си ново тефтерче, скоро ще ти трябва!
- фактура!!!
- ~~покана рд за И.~~
- не се разболявай!!!

Fun Fact 1: "купи си минерална вода", макар и едно от първите записани, все бива забравено нейде в прашните кътчета на съзнанието ми. Като резултат, от два дни почти не съм пила вода...
Fun Fact 2: Лилавият туш е вълшебен! :)
Fun Fact 3: Не съм убедена, че ще се справя с последната задача от списъка :(

Честит Рожден Ден, Пътешествие!

2012-01-27T14:50:00.000-08:00

Днес се навършват четири години, откакто започнах да пиша тук. Бяха... променливи четири години. Понякога пишех весели неща, друг път тъжни, трети път - дълбокомислено-безмислени. Често с месеци не се вясвах, а после наваксвах с по няколко текстове наведнъж. Прилагах доста творчество и картинки - смятам последните за много важни в един блог, иначе далеч не е толкова интересен за разглеждане! :)

Надявам се да сте попътували сред дните ми и да ви е било интересно!

Хм, горното май прозвуча като сбогуване. Спокойно, не е! :) Ще продължавам да пиша, на също толкова нередовни интервали като досега, и ще се радвам на някой-друг коментар от време на време - колкото да знам, че не сте ме забравили.

По случай празника блогът е с обновен външен вид. Харесвам синьото, някак безметежно-приятно е. Освен това какво по-подходящо от облаци за вятърничевите ми "пътешествия"? Само за шрифтовете не съм сигурна, нещо са ми малко разпиляни. Ще ги оправям в движение!

P. S.

А ето така (горе-долу) изглеждаше
старото оформление на блога.

Най-хубавите неща през зимата

2012-01-24T14:45:00.000-08:00

Да се събуждаш сутрин и през прозореца да те посреща зимна приказка.

Да си първия човек, който оставя следа в пресния сняг. Дори това да значи само да стъпиш встрани от направената от други пътека и да направиш два отпечатъка от собствените си обувки.

Да се люлееш на люлка на някоя детска площадка, вместо да трепериш на някоя спирка или да киснеш в кафене. Да видиш дъха си в светлината на уличните лампи и да го оприличиш на сребърна мъгла.

Да направиш снежен човек без да си го планирал - на път за някъде или докато чакаш някого. Дълго да ровиш в джобовете и чантата си, докато намериш точно каквото ти трябва за аксесоарите на човека.

Да погледнеш право нагоре, докато вали сняг, и да се усмихнеш широко, само защото е красиво. Да се прибираш по улицата вечер и да ходиш сякаш по вълшебна пътека от блещукащи светлини. Да застанеш срещу вятъра и да усетиш как навява в лицето ти свежест и сняг.

Да видиш синигер.

Свобода, Сигурност, Спокойствие

2012-01-20T03:17:00.000-08:00

Свобода.
Знанието, че можеш спреш и да си тръгнеш когато пожелаеш, защото всъщност няма от какво да си тръгваш.

Сигурност.
Чувството, че нищо не може да те нарани и че ти няма да нараниш, защото няма какво да бъде наранено.

Спокойствие.
Усещането, че всичко е точно такова, каквото трябва да бъде, независимо какво е.

Защото няма очаквания, няма илюзии и обещания. Нищо не те задържа, не си обвързан с нищо. Живееш в безвремие, изпълнено само със сега.

Годината в едно тефтерче - 2011

2012-01-07T04:03:00.000-08:00

Някога, в далечната 2005, аз имах дневниче, в което пишех всеки ден в продължение на около... хм.. два месеца :-P Когато си го прочетох в края на 2010 година, установих, че ако не бях описала съответните мисли, чувства и неща, никога нямаше да ги запомня. Затова реших, че едно дневниче би било хубав проект за следващата година. Направих го мъничко, с място, позволяващо едва по две-три изречения на ден. Така можех да бъда сигурна, че писането няма да ми отнема ужасно дълго време и ще мога да го правя вечер преди да си легна.

Едва дочаках началото на 2011 година, за да започна да пиша в него. С гордост мога да споделя, че не съм пропуснала дори един ден! Ето някои избрани моменти, които ми се сториха интересни:

Януари:
01: Днес беше първият ден от новата година (приблизително). Направих си следобедна новогодишна разходка с И. Измислихме купища Малкавиани! Мисля да ми стане традиция (новогодишната разходка, не Малкавианите).
05: Чайлд Роланд Кулата достигна. Беше невероятно приключение, кажете благодаря.
06: Ура! За случайните срещи, макароните със синьо сирене и приятните разговори!... И все пак, нещата не са като едно време...
07: I tore those [pages] out of your symbol and they turned into paper."
14: ГОЛЯМОТО ГУБЕНЕ! Мразя Овча Купел! :)
18: Днес със З. отидохме до готината изоставена къща до Докторскаата градинка. Опитахме се да влезем вътре и успяхме! Но приключението ни завърши с бягне от инсталираната в нея аларма :)
30: Винаги съм мислела, че да плачеш на нечие рамо е неправилно, защото така само разстройваш човека. Но явно зависи от човека. Топло е, когато знаеш, че има някой, който наистина държи на теб!

Февруари:
02: Падащи менюта! И после моят малък експеримент с уголемващите и смаляващите се иконки! Днес беше хубав ден за уеб-дизайн!
11: Караоке в Пловдив! "Непознати улици", "Хакуна Матата", "Gimmie, gimmie, gimmie" и "I had the time of my life".
16: Абсолютно НЕ е честно да вали сняг! Искам слънце, копнея за слънце! Искам да ми е зелено и да мога да се разхождам! :(
17: Направих най-страхотната картичка с охлюв на света! Чудя се дали да я подаря на И. или да я задържа за себе си :)
22: Лекции, игра на "война" и черна дупка. Трябва да се общува с хората - това е спасението. После, най-прекрасната чайна на света и приказки за бален ЛАРП. Бананов чипс, суши и игра на филми. Хора. Хубаво.
27: "моля те кажи ми още веднъж че нямам нужда от никого" "Мел, не само че нямаш нужда от никого, но нямаш нужда от мен, който да го потвърди. Достатъчно силна и свободна си, за да ти никнат пера."

Март:
01: Може ли Лисицата да се съревновава с призрака на Розата?
03: Честит празник. Примерно. Днес разбрах какво ми е и съм малко разочарована. Ениуей, охлювът живее. Ще го оставя намира, поне за известно време.
08: Осми март, празникът на жената, бе прекаран целенасочено у дома по пижама, Измислих си занимавка за идните седмици, дано да се хвана с нея все пак :)
09: Дисни поврежда хората. Дисни поврежда хората. Дисни поврежда хората. Дисни поврежда хората. Дисни поврежда хората.
11: Днес ми отстъпиха място в автобуса. Само не разбрах - за бременна ли ме взеха или за възрастна? Май и двата варианта не са особено ласкателни :-P
13: Прекрасен, слънчев ден! Всичко е прекалено хубаво.<3
17: Ура! За бижутата от кожа, хипнозата и домашното суши!
24: С цената на едно ядосано излизане от стаята и две гневни просълзявания успях да стигна до Венеция. Леле, спомних си за уроците при Жанин!
27: Can we please stop killing our probation workers?!

Април:
01: Н а й - с т р а х о т н а т а п ъ р в о а п р и л с к а ш е г а в ж и в о т а м и ! <3
09: Пътувахме на стоп от София до Пловдив! Най-трудни бяха шестте километра от Пловдив до Пловдив, но всичко беше прекрасно, защото бе споделено!
12: Зъл ден!
16: Свещеникът умря в престрелка, инициирана от самия него. Монахинята измами лейди Ан и си тръгна с диаманта на раджата. Журналистката и дет. Смит решиха да си поделят парите от банковия обир и заминаха за Швейцария. А горкият лорд Хюго бе убит и ограбен.
18: Единственото хубаво нещо беше часът по театър. Играх чекмедже! :)
24: Боклуците са гадно нещо за пренасяне, а белотът е хубав, когато печелиш. Почивката е тъй прекрасна по двама!

Май:
02: Следобед бях на прекрасно интервю в Teddy Mountain. Много ми хареса! П.П. Люляк.
11: Днес поклошарствах у И. и играх Portal 2. Гледахме "Серенити", Ривър е гениален образ!
21: Сутринта бях на тренировка, свирих на флейта и после ме убиха.
24: Don't play with matches! Also, welcome to the club :) Череши и тик-так.
28: На път за работа станаха две неща - черна котка ми мина път и се пребих на кръговото на Четвърти колометър. Не виждам връзката обаче :-P

Юни:
16: Боядисването на косата ми беше пълно фиаско. Още се ядосвам и се чудя как да я оправя.
17: Вечерта отидох на гости на Оля. Поправихме стореното на косата ми - вече съм чернокоса :)
18: Споменах ли, че съм чернокоса?
19: Все още чернокоса, с червени отблясъци.
25: Невероятен рожден ден! Фантастични хора, неповторима изненада! Имам си ТАРДИС! И чай, и цвете, и бижутам и игра. И картички! :)
30: Джулай Морнинг, here we come! Един успешен стоп от Пловдив до Бургас, една облачна вечер, нощно къпане и Уикеда.

Юли:
02: Слънчев ден на Иракли! Разходка, закуска, къпане, къпане, къпане, сладолед, диня, къпане, излежаване, къпане, ходене за дърва, вечеря, нощно къпане (но не и за мен - студ!)
09: Блъдбол! Много емоции, много болка, много слънце. Целите ми крака са в рани, но затова пък бях елф, и то готин!
17: Имаше разходка, качване с лифт (!), ходене на бос крак, знаци, лежанка на слънце и масажи, после тичане надолу по склона. Перфектният ден!
18: Завърших карираните гащи на Мечо! :) П.П. Амели Пулен и курабийки.
29: Приятен ден. Спиране на тока. Мъничко страх. Среща, Загубване. Елфи! Крафтене. Doctor Horrible, мъррр :) И малко разочарование...

Август:
06: Олтари. Демони. Омиротворяване. Тичане, тичане, тичане... "Само ти можеш да спасиш света!"
14: Каркасон, стотинка, крака и изобщо супер прекарване в приятна компания. Суши и листчета за закуска.
20: Стъкмихме си колибка и страхотно огнище! Но най-важното е, че н а м е р и х м е н а ш и я в о д о п а д! По-прекрасен е от всичките ни представи!
23: Плодовата салата е бърз и лесен начин за нарязване на пръсти. Обаче е вкусна!
24: I made a person think happy thoughts. So, today wasn't completely wasted.
27: Винаги е хубаво да си поприказваш с родителите, за да ти кажат какъв неудачник си.

Септември:
05: ... Той ми подари цвете!<3
09: Пиши си шестица и си тръгвай. Интересен изпит!
11: На лов за чужди спомени. Обновяване на куфари. Голямото подреждане се проточи цял ден.
16: Head. Wall. Banging. Still stupid.
19: Имам си ново тефтерче. Лилаво! Вайълетско, някакси :)
20: Системата е повредена, затова пък самодивата вкаменява. Пиратските песни са готини, а аз (явно) съм отслабнала. Злите сили са зли, но скрити. Ще спя и ще сънувам кукли.
23: Загубването на Фейче-Разсейче. Приятно време с елфи и огнено шоу.

Октомври:
02: Сутринта станах, мотах се, ших и от нямане какво да правя, си опекох кекс.
10: В мола имаше сини мъже (Боб е страхотен) и човек в костюм на пиле.
12: Най-интересното, което ми се случи днес, беше че паднах по стълбите.
30: Отначало си мислех, че всичко ще бъде провал. После дойдоха децата и магията започна.

Ноември:
03: Елфосреща. "Истината или се осмеляваш" и бой с възглавници.
06: Есен, падащи листа, хубаво. Купих си печка, която прилича на часовник.
07: Half way out of the dark and feeling well.
17: Оперета, опереета, лалалалала! За малко да закъснея, но добре, че тичам бързо. После кашлях, уви.
23: "Искам само да Ви кажа, че урокът много ми хареса и ми беше приятно да бъда в час!"
26: Стачката на БДЖ е забавна, а хората са еднакви навсякъде. Който е за София, да вдигне ръка.

Декамври:
08: Студентски празник - непразнуван. Нова чанта - започната. Снеговалеж - кратък.
12: Мъгла и Хари Потър на спирката. Смях.
28: Мързелив ден вкъщи. Плаках малко за себе си, малко за Седрик Дигъри и доста за Дъмбълдор (две книги предварително).

И така, годината мина, пълна с толкова спомени, а тефтерчето, от тъничко и бяло, стана дебело, симпатично, с всякакви неща между страниците. Благодарение на него се сещам за много хубави (и не толкова хубави) неща, които иначе можеха да останат незапомнени!

The ABC's of Genuine Happiness

2012-01-04T16:22:00.000-08:00

Това е нещо, което си заслужава да се запази и да се поглежда от време на време :)

A ccept your reality
B e present. Be bold.
C reate something exciting.
D rink plenty of water. Dance.
E xercise daily. Eat fresh foods.
F eel your emotions. Face fear.
G o outside and observe nature. Give.
H ug often. Help others.
I gnite your passions.
J ump through your comfort zone.
K iss passionately. Keep looking forward.
L augh. Love. Learn to let go.
M editate daily. Make goals.
N ever give up what you want.
O wn a pet. Observe beauty.
P aint. Play an instrument.
Q uit a bad habit. Quiet your mind.
R ead. Relax. Reinvent yourself.
S mile. Sleep. Simplify.
T ake power naps. Talk wisely.
U nleash your strengths.
V ent. Visualize your dreams.
W alk. Write. Watch the sun set.
X erox your smiling face.
Y ell less. Yield to your thoughts.
Z ap negativity.

Искам да летя!

2011-12-28T16:15:00.000-08:00

Вижте какви хубави неща съм писала през далечната 2007 година. Нали някой ден отново ще се чувствам по този начин?

Колко ли е лесно да летиш! Птиците го правят непрекъснато. А какво имат те? Купчина пера, крила и опашка. Е, и много леки кости. Аз също имам леки кости! Слабичка съм, дребничка... Освен това хората отдавна са открили, че перата не са най-важното при летенето. Вземете аеропланите или самолетите например: те нямат и грам перушина!

Колко искам да летя! Не, не със самолет. Това никакво летене не е, само носене насам-натам на чужд гръб. Искам да имам свои криле.

Понякога животът сам ми дава тези криле и аз летя, нося се из града и сякаш вятърът ме поема в прашната си прегръдка и ме притиска, и ме върти, и ме обгръща с вълнение и свобода. В такива дни очите ми блестят, а усмивката цъфти на лицето ми. В такива дни мечтата ми се сбъдва.

Друг път любовта ми дарява крилете, които животът ми отказва. Тогава небето е по-синьо и от най-синьото, а слънцето грее по-ярко и от най-яркото.

Обичам да летя! Обичам небето да е синьо и облаците да минават покрай мен, подкарвани от тласъците на вятъра. Обичам слънцето да ме гледа, по-близо отвсякога, по-ярко от когато и да било.

Бъдни вечер

2011-12-25T17:10:00.000-08:00

Винаги съм смятала Бъдни вечер за чисто семеен празник. Все още помня как се събирахме с баба и дядо, как спазвахме всички малки ритуали, свързани с празника, как вечеряхме заедно в малката им уютна стаичка. Тогава нямаше телевизия, нямаше пищни коледни украси, нито чужди хора на трапезата. Никакви разсейващи неща, които да не ни позволяват да си поговорим. Спомените ми са някак идеализирано светли. Със сигурност нещата не са били точно такива - те никога не са - но това не ми пречи да ги възприемам хубави, щастливи и перфектни.

Когато тази година майка ми ми каза, че очакваме гост за Бъдни вечер, настроението ми някак помръкна. "Как така, външен човек на Бъдни вечер? Непознат?" Не бил непознат, с баща ми се знаели от еди-къде си еди-кога-си. "Да, но ние не го познаваме!" - заявих аз и се нацупих. Бях се надявала на една семейна вечеря, в която щях да се опитам да накарам баща ми да изключи телевизора и да си поговорим малко. Един с друг. Като семейство.

Всъщност после се оказа, че познаваме онзи човек, защото и предишната Бъдни вечер е бил с нас (което само доказва колко услужливо забравя паметта ми такива "малки" подробности и изменя спомените ми така, че да са ми удобни). Нашите го канят всяка година, за да не прекарва празниците сам - защото си няма никого. Не се виждат през останалата част от годината, само на Бъдни вечер, но той за всичко се интересува, всичко знае и винаги потъва в спомени от "едно време" (макар да имам чувството, че баща ми не помни нито една от разказваните случки, защото не се включва в разговора, а само се усмихва и кима). Този човек не е най-интересния индивид на света, но е приятен и ненатрапчив, и има нещо хубаво в осанката му, което не мога да определя. Въпреки това присъствието му не предразполага към семейни разговори, нито към изключване на телевизора, макар че по време на визитата му, за разлика от обичайните коледни екшъни, беше пуснат канала за класическа музика.

След като се нахраних и учтиво извиних, аз се оттеглих в стаята си, където прекарах остатъка от вечерта, потънала в размисли. Напоследък се чувствам малко самотна и изолирана, най-вече по свое решение, и в главата ми започват да се събират не особено оптимистични мисли.

Например, това, което си мислех тази Коледа, е дали някой ден аз самата няма да остана сама на Бъдни вечер, без никой около себе си, освен може би някоя котка и един-двама въображаеми приятели. Дали тогава ще има кой да се сети за мен и да ме прибере за празника? Дали все още ще има някой, който да ме смята за интересна? За човек, когото би искал на коледната си трапеза?

2011-12-18T15:26:00.000-08:00

Странно и леко плашещо е усещането, че светът ти се изплъзва. Сякаш някаква могъща длан изтрива черната дъска в ума ти и те прави съвсем празен и кух.

Днес забравих как се казват колежките ми. Работя с тези три момичета от почти два месеца, а забравих коя коя е. Също така трябваше да се обадя на шефа и да му кажа нещо важно, но не можех да се сетя какво е. Знаех, че е важно и знаех, че допреди минута съм мислела за него... но нещо го беше изтрило от съзнанието ми. По едно време даже си повтарях, съвсем като във вица с пенсионерите: "хартия за принтера, хартия за принтера, хартия за принтера", после казвах нещо на някого и ми трябваше около минута-две, докато отново се сетя какво беше това Много Важно Нещо.

В мола покрай мен минаха на няколко пъти хора, които съм срещала много пъти преди днес. Не можах да разпозная лицата им до момента, в който те се взираха в мен и ме поздравяваха. Минавах през кратък период на паника и на свой ред ги поздравявах сърдечно. Двама от тях изобщо не се сетих откъде познавам.

Някакви неща ми се изплъзват, изтриват, изкривяват. Тази седмица ли беше представлението, на което щях да ходя, или следващата? Утре ли започва коледната ваканция или другия понеделник? Какво трябваше да правя днес? Къде трябваше да бъда? Защо включих тази програма? Защо отворих този шкаф? Защо съм в тази стая?!

Объркана съм. И малко ме е страх. Има ли ми нещо или просто денят е бил такъв?

Игра на думи: Саботаж

2011-12-09T03:56:00.000-08:00

Ето, че отново се завърнах към играта на думи, която започнах преди цяла вечност и която все си напомнях да продължа, но или забравях, или не ми се занимаваше.Продължавам с втората дума от моя списък, "Саботаж". Този път написаното е спомен.

~ ~ ~

Имаше едно време една детска енциклопедия на име "Удивително, нали...". Едно от нещата, които ми се струваха много странни в нея, беше че в заглавието й присъстваше многоточие. Другото - че вътре всичко изглеждаше страшно интересно. Илюстрациите бяха карикатурни, текстовете весели и леко шеговити, но в същото време информативни и пълни с любопитни факти.

Една от статиите беше за саботажа. В главата ми се е запечатала рисунка, изобразяваща някакви хора, които хвърлят дървени обувки по големи машини. Под картинката пишеше, че думата "саботаж" всъщност е измислена заради бунтовете на заводските работници, останали без работа покрай навлизането на техниката в тяхната област. Те се опитвали да извадят машините от употреба, за да могат да си върнат занаята и да могат да изхранват семействата си.

Сега, дали те наистина са хвърляли сабо по машините си, дали думата "саботаж" идва от това, не е ясно. Възможно е това да е била просто забавна хрумка на илюстратора на "Удивително, нали...", но въпреки всичко това не пречи да е едно от нещата, които са останали в спомените ми от тази книжка.

Беше хубава книжка, чудя се дали някой не я притежава все още и дали не бих могла да я разгледам... Моето копие съм загубила преди години.

Тази есен...

2011-12-08T00:54:00.000-08:00

Обичам да ходя в купчините листа покрай пътя.
Обичам да пия топъл шоколад или чай в новата си чаша на жълти цветя.
Обичам да си мисля за всички неща, които ще направя като се затопли времето.
Обичам новата си стара стая, с всички украси, които й направих, за да бъде уютна.
Обичам мед с орехи и канела.
Обичам да слушам аудиокниги, докато рисувам или шия.
Обичам британски английски.
Обичам новата си зелена шапка.
Обичам да бъда сама и да се радвам на нещата, които ме правят щастлива.
Обичам да мечтая.
Обичам тази песен.

Обичам да живея.

Котешки истории

2011-11-16T13:16:00.000-08:00

Напоследък ми правят впечатление номерцата, които се е научила да прави котката ми. Хем са си типично котешко-егоистични, хем досега не помня да се е държала толкова хитро.

Да започнем с нещо съвсем обичайно за една котка.

Котката иска храна. Храната е на масата. Котката скача на стола и оттам директно към храната. Естествено, ако Човекът е в стаята, животното бива навикано и свалено незабавно на земята. Затова то решава да подходи по друг начин. Качва се на стола и изчаква известно време, преструвайки се, че просто си почива. По някое време, гледайки Човека, слага лапичка на масата и следи за реакция. Ако той погледне Котката рязко, тя веднага сваля лапата и продължава да се преструва на незаинтересована. Дори започва да се ближе. Малко по-късно отново повтаря процедурата, отново и отново, докато Човекът се окаже достатъчно разсеян, за да може тя да си открадне храна.

Друг пример, този път отнасящ се за моята котка.

Прибирам се вкъщи, сядам на креслото на компютъра и си пускам филм. Котката се опитва да се настани някъде по фотьойла, но така, че на мен да не ми е удобно. Естествено, бива изкъшкана веднага да ляга някъде другаде, сега не ми е до нея. Тя мяучи известно време, за да види дали няма да се смиля над нея и когато вижда, че няма такъв шанс, се оттегля някъде към коридора.
Аз си гледам филм. Чувам странни звуци. Нещо се влачи по земята, нещо се бута. Котката беснее - така де, играе си. Кой знае какво е съборила този път! Скачам от креслото и се запътвам към източника на шума, като по пътя се разминавам с пакостливката и й се заканвам. В коридора обаче няма нищо страшно, нищо не изглежда разместено или счупено.
Когато се връщам обаче, Котката се е настанила по царски върху фотьойла. Глупави хора, мисли си тя. Глупави, съгласявам се аз.

И още един пример, от съвсем скоро.

Сутрин. Рано. Нямам намерение да ставам още известно време. Котката обаче е гладна. Известно време тя се навърта около мен, влиза под завивките, привлича внимание. Имяуква разпокъсано, проверява дали няма да реагирам по Правилния начин (т.е. като й дам храна). Аз обаче стискам очите и се правя, че не я забелязвам.
Тогава тя се приближава до балконската врата и започва да настоява с непрекъснато мяукане. Това обикновено е знак, че смята в най-скоро време да се (с извинение) изака и ако не я пусна навън, ще го направи... някъде. Където тя реши. И после аз ще трябва да го намеря, в ЛАРП дрехите си например, или върху някое легло. Абе, неприятна история, гледам да не се случва. Затова ставам набързо, отварям й вратата и тя се изнася на балкона. Отдъхвам се и пак си лягам.
След около половин час вече съм будна, облечена и се занимавам с нещо из къщи. Изведнъж от стълбището се чува едно мяукане... но много особено мяукане. Всички, които имат дворни котки, вероятно са го чували в някой момент от общото си съжителство с тези интересни животни. Това е мяукането на котка, която има нещо между зъбите и иска да го покаже, но без да го изпуска от уста.
Оказва се мишка.
Котката не получила храна, излязла навън и сама си хванала. После ми я донесла, сякаш да ми каже "Виждаш ли, мога да се справям и сама!"
Или пък "Виждаш ли, това ще ти се случи следващия път, когато не ме нахраниш!"
И двата варианта са възможни, когато става въпрос за котка.

Зловещи същества са това, котките.
Ама пухкави.
Как да не ги обичаш?

Студено ми е!

2011-10-10T15:36:00.000-07:00

Стана есен. Заваля дъжд, задуха вятър, земята подгизна и се вкочани, а въздухът започна да реже със студени остриета. Треперенето е основното действие на тялото ми навън, освен ако не е увито в хиляда дрехи, а понякога и това не е достатъчен гарант за топлина.

Ставам сутрин от леглото с огромно усилие на волята, защото под завивките е топло и хубаво, а извън тях - студено и гадно, гадно, гадно. Излежавам се, скрила нос под одеялото, докато не стане съвсем наложително да изляза. Поради тази причина почти винаги закъснявам.
Обличането е най-отвратително от сутрешния тоалет, защото трябва да се измъкна от топлата пижама и да прекарам една-две ужасни минути, докато се намъкна в студените си дрехи... Не, излъгах, миенето на лицето е по-гадно и от обличането. Защото водата, дори да е топла, за секунди изстива и вледенява и без това студеното ми лице.

Да речем, че най-после съм излязла. Вятърът ме удря веднага и влиза през дрехите, колкото и да са плътни. В момента нямам шапка, последната я изгубих в края на миналата пролет, така че ушите ми стават на шушулки дълго преди да съм стигнала до спирката, да не говорим за гнездото, в което се превръща косата ми. А ако вали, всичко става още по-весело: всяка капка се забива като малка игличка в кожата на лицето ми и ме кара да правя гримаси на болка, досада и отвращение. Краката ми подгизват още на втората пресечка, защото обувките ми пропускат. Все още не съм си купила подходящи, чакат на опашката от неща, които са ми необходими за есента. Е, яке поне имам. Ура за магазините втора ръка!

Но безспорно най-неприятното нещо на мокрото и студено време е неспособността ми да използвам ръцете си по предназначение. Когато пристигна в университета, ми трябва поне половин час, докато съумея да ги раздвижа и дотогава йероглифите, които сътворяват, са почти неразчетими. При това положение и дума не може да става за рисуване, а вечер пред компютъра пък замръзването се усеща изключително болезнено. Все още не пускам печката за повече от 5-10 минути преди да си легна и след като стана - то и повече не ми трябва, нали не си седя вкъщи. Обаче, чудя се, колко време ще ми трябва, докато се предам и се пренеса в старата си стая на долния етаж, където е топло.

Лято

2011-10-03T15:24:00.000-07:00

Беше прекрасен сезон, изпълнен с приятни емоции, приключения и хубави хора.

Бях на Сталкерски ЛАРП. Играх и спах,
страхувах се и беше страхотно!

Отидох на Таласъмия. Запознах се със
съвсем нова обстановка и ми хареса.

Имах рожден ден. Беше приказно изживяване
и ме направи Щастлива.

Возих се на стоп до морето (първия ми!)

Посрещнах слънцето на Джулай Морнинг.

Видях Иракли и се влюбих!

Преживях много елфически приключения.

Бях на Национален ЛАРП,
скъсах си обувките от тичане
и се забавлявах в компанията на
елфи, олтари и зли сили.

Направих двудневен опит да работя на морето,
после го замених за прекрасен уикенд
с водопадче и колибка от листа и клонки.

Лепих тапети и ших,
и майсторих, и рисувах.

Играх Билбо на кукленото шоу за Толкин феста.

И работих на най-прекрасното място на света.

Ще ми липсва това лято :(
Но се надявам есента да не бъде твъде сива в сравнение с него!

A Strange Love...

2011-09-30T01:43:00.000-07:00

Грешки

2011-09-30T01:41:00.000-07:00

Понякога си мисля, че правя грешка. След грешка, след грешка... Че всичко, което правя, всичко, което съм, е неправилно. Че трябва да се намеря къде е това "там", където всичко ще бъде точно както трябва да бъде.

Но какво ако всичко е грешка? Та аз си обещах, че няма да съжалявам за нищо.
Това е моят живот и аз ще правя всички грешки, които ми се случат, и ще ги преодолявам, и ще се уча от тях. Ще ги приемам като част от Пътя си.

Не съжалявам за нищо.
Няма да съжалявам за нищо.
Никога.

Село Добростан и въздигането на Злите сили (част I)

2011-08-24T15:38:00.000-07:00

- … и въпреки, че не съм по-важен от вас и нямам право да ви заповядвам, си позволих да ви сбера тук днес...
Гледах го съсредоточено. Опитвах се да попия чертите на лицето му и да намеря в тях нещо познато. Бях си въобразявала, че никога няма да го забравя, но ето че сега не бях сигурна дали е той. Толкова години бяха минали оттогава, толкова хора и лица. А и тогава бях малка, уплашена, объркана. Възможно ли бе Елве да не е елфа от онази страховита нощ на детството ми?
Той беше спрял да говори. Примигнах и се върнах в настоящето. Елфите се стягаха за празненството в града, отупваха дрехите си от прахта на пътя, чудеха се да взимат ли оръжия; по-младите оправяха косите и грима си, а Фей и Луана сияеха при мисълта за предстоящите танци. Йоши ни придърпа настрана – мен и Мериан – и ни даде няколко съвета за предстоящите изпитания.
- Ако нещо се случи, ако изпаднем в беда, ето как ще действаме: първо, преговаряме. Ако проблемът може да бъде предотвратен с приказки, нека не се стига до друго. Второ, ако видим, че противникът не разбира от дума, бягаме. Трето, крием се. Четвърто – прилагаме магия. И най-накрая, ако всички тези опции са изчерпани, а той все още не се е отказал от нападение – едва тогава използваме насилие.
Той ни накара да повторим думите му и чак тогава тръгнахме след останалите елфи. Ето защо и закъсняхме малко. Елве вече се беше представил на кмета, всички бяха насядали около огъня, грееха се и си говореха. Имаше представители на много кланове, но аз не познавах никого и нямах представа кой откъде е. Разпознах обаче чужденците от запад с техните блестящи доспехи. Дочух част от техен разговор, в който твърдяха, че тази вечер за първи път виждат елфи и им е много любопитно що за раса сме. „Трябва да кажа на Йоши и Елве”, помислих си тогава. – „Първите впечатления могат да се окажат жизненоважни за отношенията ни с този клан!”
Но в следващия момент заваля дъжд, прекъсна музиката, танците и приказките и прогони хората по лагерите им.

Следващите ми преживявания са неясни. Помня как зъзнех от дъжда. Помня как се опитах да игнорирам това и да си представя, че не ми е студено. Помня как най-после намерих пътя до палатката си и се свих в нея, трепереща. Помня как безуспешно се опитах да заспя, за да не усещам студа.
И накрая помня как чух нечий глас, който вика, че Тъмните са успели да накладат огън. Хубав, топъл, спасителен огън! Нямам представа как се озовах до него, но когато изсъхнах и се стоплих, светът вече не изглеждаше толкова лош.
Тогава дойдоха пратениците. Говориха с Елве и Тъмните, а аз се навъртах около тях, за да подслушвам. Чух нещо за заплаха, за нападнати хора и за книга, която се появила от пламъците с послание за нашето спасение. Оказа се, че Злите сили, от които всички ние се страхувахме, бяха направили поредния си набег. Пратениците на Алианса имаха нужда от всички налични магьосници, за да се оттърват от тях веднъж и завинаги. Рискован ход беше това, да идват в лагера на Нолдор и да молят за помощ. Всички знаехме какво се бе случило миналото лято между тях и елфите.
След дълги преговори и уточнения Елве се съгласи да тръгнем с тях – аз, Ленор и Пан. С тежка охрана, разбира се, и засега без никакво обещание, че ще помогнем. Трябваше да разберем с какво си имаме работа преди да действаме.
Преди да потеглим, аз се приближих до палатката на Йоши. „Имаме нужда от теб – прошепнах му през плата, надявайки се да не спи. – Отиваме в селото, мисията ще бъде опасна, може да ни нападнат и Зли сили, и хора. Моля те, ако си там, настигни ни и ни пази незабелязан.”
И тръгнахме.

Напрежението бе достигнало връхната си точка. Стражите нямаха представа от какво по-напред да ни пазят – от Злите сили, другите кланове или от нас самите. Асраил вече за втори път ме прибираше от не-толкова-тайната пътечка покрай кръчмата. Непрекъснато ми се струваше, че чувам писъци откъм лагера – писъци на болка, на клане. Колко бе лесно да ни нападнат – Алианса, Орките, Злите сили – докато маговете и най-добрите ни воини бяха тук и чкаха неизвестното!
Може би бях прекалено параноична, но в такава нощ бе някак оправдано. Бяхме пратили една жена – една смела жена – на смърт, само и само да разберем повече за Злите сили. Нолдор беше против, но жената, Хелън Фрост от Вестителите на Хаоса, сама бе пожелала тази роля. Надявахме се само Ленор да успее да я съживи достатъчно бързо, за да се върне цялата й душа.
Разбира се, съществуваше вариантът да се върне нещо друго в нейното тяло. Затова ушите бяха наострени, очите на четири, а оръжията в готовност. Ръката ми потърси енергията на земята, намери корените на най-близкото дърво и ги призова на помощ. Ако новата Хелън Фрост беше опасна, щях да ги пратя към нея, за да я задържат, докато я обезвредим от разстояние.
За щастие тази част от „експеримента” на Хаоса премина добре. Жената беше съживена, върна се в тялото си и ни разказа за това, което бе видяла отвъд.
- Към мен се приближи фигура, лишена от битие – поде тя и потрепери. – Каза ми да й се предам, каза ми, че Злите сили са прекалено могъщи, за да им се опълчим. Каза ми, че имат съюзници сред клановете. Че всеки един от нас може да е техен човек. И накрая се разсмя и каза, че със всяка смърт, която понесем, частица от нас се губи и бива заменена от частица от тях. Те изсмукват душите ни.
Настана мълчание, в което всеи обмисляше думите й. После всички заговориха едновременно, изказвайки мнение, давайки предложения, преговаряйки с останалите. Не ги слушах. Приближих се до човешката жена, която бе дала част от душата си, за да научим ние повече за общия ни враг, и докоснах рамото й. За кой ли път се убеждавах, че хората са необикновени същества!
Скоро се разотидохме по лагерите. Решението бе взето – щяхме да помогнем на Алианса да извърши ритуала по прогонване на демоните, доколкото можем и доколкото е безопасно за нас. На сутринта щяхме да се съберем и да говорим в подробности как да стане това.
Но утрото не дойде толкова скоро, колкото се надявахме. Имаше още неща да се случат дотогава, неочаквани и страшни неща.

Когато се върнахме, узнахме, че Тъмната гвардия бе решена да не скучае през остатъка от нощта. Първо зачезнаха на някъде и се върнаха със знамето на западните чужденци, след това започнаха да планират нападение срещу най-близкия чужд лагер. Този на Хаоса. Изтръпнах – така като нищо щяха да осуетят нашите планове за съюз срещу Злите сили! Споделих опасенията си с Йоши и Мериан и ги помолих за помощ. Нямахме време да търсим Елве, да го будим и да му разказваме всичко. Пък и бяхме чували, че той с усмивка оставя Тъмните да вършат каквото си искат, независимо от последиците. Твърдял, че нищо не може да направи срещу тяхната кръвожадна природа.
Решихме да предупредим Хаоса. Прикрити от тъмнината, се измъкнахме от собствения си лагер и се отправихме към съседния. Не знаехме как ще ни посрещнат, но се надявахме след разговорите ни досега да не са враждебно настроени.
Говорихме с Вестителя Орин. Предупредихме го за Тъмните, убедихме го, че Нолдор няма нищо общо с техните намерения, но не може да ги спре, и накрая потвърдихме, че на следващия ден ще направим всичко възможно, за да им помогнем в борбата със Злите сили.
С това среднощната ни мисия завърши и, успокоени, за пореден път се прибрахме в лагера си. Каквото и да станеше до сутринта, бяхме убедени в безопаснотта на клана.
Колко грешахме!

Чухме ги отдалеч. Може би бяха все още в лагера на Хаоса, или дори в селото. Звуците, които издаваха, сякаш идваха от самия ад. Нечовешки писъци, ревове, дрънчене и смях, всичко това долиташе до ушите ми и свиваше сърцето ми в хватката на страха. Отначало Тъмната гвардия ги пренебрегна, дори им се присмя. „Нека си вдигат шум, - подиграха се те, - Само да дойдат, ще ги избием с по една ръка вързана зад гърба!” Всичките ми опити да ги вразумя удариха на камък, до момента, в който писъците започнаха да се приближават опасно. Изведнъж в лагера настана суматоха, будеха се заспали, навличаха се брони, грабваха се оръжия. Но бяхме твърде малко, твърде неподготвени, твърде уязвими. Демоните щяха да минат през нас като нагорещен нож през масло.
Сърцето ми бе обвито от страх. Мислех единствено за думите на Хелън Фрост за това как със всяка смърт се приближаваме все повече към демоничното. Не исках да умирам! Не и така! Сама не усетих как краката ми ме понесоха през оградата, извън лагера и в гората. В гората щях да се скрия и да изчезна. Никой демон нямаше да ме намери! Спомних си и съвета на Йоши – бягай, крий се, чак тогава се бий. Да, Йоши щеше да одобри... ако останеше жив, разбира се.
Писъците и смеха приближаваха. Залегнах е корените на едно дърво и се помолих на стихиите да ме закрилят. От тях зависех!
- Гвардияяяя! – прозвуча откъм лагера като боен вик. Отговори му нечовешкият рев на нападателите и битката започна.
- Дръж левия фланг! Левия!
- Нападат от другата страна!
- Внимавайте, стената! Стената ще падне!
- Те не умират! Не умират, ток-що го разсякох и нищо не му стана!
- Не им действат магии! Не им...
- Дръжте се! Ще успеем!
- Викайте срещу тях! Отстъпват от виковете ни!
- Гвардияяяя!
От моето място можех само да слушам, не смеех да вдигна глава от страх да не ме забележат. Чувах сблъсъка на оръжията. Чувах съскането на освободените магии. Чувах викове на болка, викове на отчаяние. Закрих ушите си с ръце и се разплаках. Моите хора бяха там, онези, с които тъкмо бях започнала да се сближавам. Те умираха и крещяха за помощ, а аз лежах свита в корените на това дърво и нищо не можех да направя! Нищичко! Страхът беше парализирал тялото, инстинктът за самосъхранение бе завладял ума. Сълзите безмълвно попиваха в земята.
Изведнъж на фона на общия шум чух нещо, което накара кръвта ми да изстине. Ритмично потропване се приближаваше към мен, съпроводено от тихи стъпки.
Трак-трак. Трак-трак. Трак... трак.
Не можех да помръдна. Дори не дишах. Молех се, молех се толкова отчаяно на земята да ме скрие! Тропането поспря на няколко крачки от мен, представих си как съществото се е взряло в мястото , на което съм се свила и се чуди дали това е човек и дали си струва да го посече.
За няколко безкрайни мига звуците от битката в лагера изчезнаха напълно за мен. Чувах единствено хъхрещото дишане на съществото и неговото потропване.
Трак-трак. Трак-трак. Трак.
Стъпките най-накрая се решиха и тръгнаха към мен. Бавно. Както котка си играе с мишка.
- Демониии! – чух пресипнал, нечовешки глас. – Оттук взехме достатъчно души! Да вървим!
Това бе моето спасение. Съществото до мен се обърна и, потраквайки, се насочи към отстъпващите си съюзници. Елфите и орките ликуваха. Изчаках, докато шумът съвсем утихне и се изправих, трепереща. Не можех да повярвам, че всичко е свършило, че съм жива. Чувствах едновременно облекчение и срам. Как можех да се изправя очи в очи с клана и сюзниците си, след като бях избягала?
Влязох в лагера със сведен поглед. Никой не ме забеляза. Ранениет биваха превързвани, мъртвите събирани край оградата. Бяхме дали изненадващо малко жертви. Видях Йоши край огъня и се насочих към него. Той тъкмо разказваше как бил прерязал гърлото на един от демоните, който просто го погледнал насмешливо и продължил да се бие.
- Значи не умират по обичайните начини.
- И магията не ги лови! – обади се елфическият маг на огъня. – Колко изпепеляващи кълбета хвърлих по тях без резултат! Само дрехите им пламваха и от това те ставаха още по-опасни!
- Трябва да измислим нещо, за да ги спрем.
Все още избягвайки да гледам когото и да било в очите, се намесих в разговора им:
- Не е ли най-добре утре рано сутрин да говорим с Вестителите на Хаоса и да им помогнем с техния ритуал?
Съгласиха се с мен. Ако Хаоса бяха искрени, всичко щеше да бъде наред. Бях решена да направя всичко по силите си, за да бъдат прогонени Злите сили на следващия ден. Това щеше да бъде изкуплението ми за тазвечершното малодушие. Щях да им покажа, че и аз мога да бъда смела!

to be continued...

Подарявам

2011-07-21T01:23:00.000-07:00

Мисля, че е време да се разделя с тези сладурковци. Майка им само им съска, а котешката храна е скъпа за цели четири котки :(
Някой да ги иска? Или поне едно...

Ще отслабвам!

2011-07-08T13:41:00.000-07:00

Замислих се защо се засмивам, когато някой ми каже, че е решил да отслабва. Или да се научи да свири на пиано. Или да откаже цигарите.

Може би защото не вярвам в истинността на намеренията. Не виждам защо, казвайки нещо, това да означава, че ще го направиш. Не е ли по-добре да си го правиш, без да вдигаш шум около него, и, когато си го постигнал, да отбележиш - "Аз пък отслабнах". Или "Аз пък не съм пушил/а от три месеца и си ми е добре".

Вероятно самото произнасяне на намерението го прави по-истинско. Може би като си го повтарят, хората се самоубеждават, че е нужно, или че наистина искат да го направят. И въвличането на близките им по някакъв начин ги задължава все пак да опитат, ако не друго.

Но ако кажеш, че ще направиш нещо и после не го изпълниш, това не е ли все едно да си излъгал? Все едно да си предал доверието, очакването на останалите, да си се провалил?

Помня как преди няколко години си направих списък с New Year's Resolutions. Защото беше модерно и защото бях вдъхновена от една реклама във вестника, разположена на цяла страница и пълна със смислени обещания.
Помня как успях да съставя един хубав списък от 7-8 точки, между които да препрочета "Властелинът на пръстените", да си взема всички изпити и да отида на зъболекар. Познайте колко от тях изпълних.
Нито едно.

Това, че си написал нещо на листче или че си обявил на света, че ще го направиш, не означава, че ще успееш, нито че ще опиташ достатъчно усърдно. Направи го и чак тогава се хвали. Защото... точки се дават за изпълнена мисия, а не за намерения.

Who says...?

2011-06-20T15:10:00.000-07:00

Какво искам за рождения ден

2011-06-06T09:11:00.000-07:00

Стана модерно тези години хората да си пишат по блоговете какво им се иска да получат за рождения ден. Аз по принцип се радвам на всичките си подаръци, независимо дали съм ги поискала или не (даже понякога повече харесвам изненадата, отколкото очаквания подарък), но въпреки това съставих един малък списък :)

Ето го и него:

~~- книжката "Ръководство за рисуване на герои от приказки"~~
- туристическа раница
- външен харддиск :-P
- играта "Скетчър" (ако се казва така). Edit: тц, казва се Activity.
- някоя друга бордова игра
- риза като на Ейми от "Doctor Who"
- суинг шапка
- чай!
- разни книжки
- ръчно изработени/нарисувани неща :)

Тефтерчета - избрано

2011-06-02T02:54:00.000-07:00

Днес препрочитах едно старо тефтерче, от периода март-ноември 2009г. Забавно ми беше да го разглеждам. Имаше страшно много неща - описания как ми е минал денят, бележки под линия за всякакви неща, преписани текстове на песни, напомняния по университетски дела, рисунки, идеи за интересни кройки, препоръчани филми/песни, части от разкази, изсушени листа и цветя, пера. Тук предоставям колекция от най-забавните и интересни неща, които открих.

Enjoy! :)

25.05.2009
На отиване видях нашия влак, Божурския. В покрайнините на Варна! Е, признавам, може и да не е бил точно същият, но много приличаше. Същият опърпан вид, същият тухленочервен цвят, същата форма... и най-вече същите графити! Усмихнах се, когато го видях там на резервните релси. Спомних си нашите стари пътешествия по ЖП линията. За "аучите" и сладоледа. И за това как всичко бе различно от сега.
--
От детския кът:
- Ако някой ми каже, че съм лоша, ще го ударя по бузата!
- И така ще докажеш, че си добра ли?
- Да! (Мая, 4г.)

- А това какво е? Камион?
- Не. Бетоновоз. (Тео, 2г.)

- Аз съм Оптимус Прайм!
- Аз пък съм баба ми! (неизвестни дечица)
--

11.06.2009
Всъщност май гледането през прозореца е като слушането на музика. Отивам да гледам през прозореца, значи.
--

Верига детски магазини "Супер Мечо". Оптика "Иисус". Заложна къща "Титаник".
--
волнодумец
--
10.07.2009
Огромен двор. Място за игра на футбол. Цветна градина, заобиколена от ягоди и чимширови храсти. Дървета за катерене. Сигурна съм, че някъде, някога, е била окачена люлка!
Мирише на старо дърво, на зелено, на "вкъщи". Звук на вятър, на река, птички чуруликат.
Прекрасно е!
--
Клара за пореден път се убеждаваше, че трябва да си умрял поне веднъж, за да можеш да разбереш колко страхотен е животът.
Баронът правеше някакъв ритуал, свързан с много ръкомахане, в резултат на който в кръга започваше да се оформя мрачен силует. Имаше зъби. И нокти. И слузеста, лигава кожа. Беше великолепно!
--
Как е възможно да бъдеш по-свободен, когато си максимално ограничен?
--
Идеи за неща:
- тъкан от хартиени ленти
- отпечатък с гъба
- фигурки от хляб
--
ОБИЧАМ ТЕ е абревиатура, която означава Обединена Българска Институция за Чревоугодничество и Абстрактни Меланхолии в Техническата Ера.
--
Днес е студено. Котката ми е будилник. Не харесвам хора.
--
It's hard to do what you're told if nobody told you what to do.
--
И бисери:
- Кажи му, че и с хубава коса е къс.

- (шофьорът) Извинявайте, че карам с гръб към вас.

- Тея полицаи дебнат за засилили се към тях дебили.
- Ама ние не сме се засилили!

- На мен ми се спеше, но не успях да заспя, защото бях твърде разсеян.

72 часа

2011-05-30T01:25:00.000-07:00

Това е по-скоро "почти-три-дни-и-нощи", тъй като не съм броила точно часовете. Какво се случи ли? Много неща!

Първо, в петък отидох на работа. Щандът ни се беше преместил на някакво спортно събитие в една зала на Четвърти километър и цял ден гледах как малки гимнастички си изпълняват съчетанията. Много бяха сладки, но от време на време ми ставаше жал за онези, които се разплакваха след изпълнението, защото бяха сгрешили някакви движения. На мен лично ми бяха по-интересни онези, които виждах да тренират покрай основната сцена, защото отново и отново изпълняваха по-сложните си съчетания, като се усъвършенстваха лека-полека.
Имаше много направени играчки, много игра с преобличане на мострите, много работа и изобщо голямо забавление. Вечерта се прибрах, комплектовах Антирад таблетки и ших Дрехата-с-Кръпките до 5 сутринта. После спах час и половина и стана време да се приготвям за следващия работен ден.

В събота първото, което ми се случи, беше да се завъртя три пъти насред улицата, тъй като една черна котка най-спокойно прекоси пътя пред мен. (Чудя се, черните котки какво ли мислят за нас, хората? Сигурно че така си ходим, въртейки се.) Както и да е, реших да не й обръщам внимание, качих се в маршрутката и се оказа, че билетът ми е "щастлив". Пълна неутрализация на черната котка? Може би... но не съвсем. Пресичайки кръговото на Четвърти километър, натоварена с раница, две чанти и още багаж, се спънах и се пльоснах насред пътя. Беше доста страшно, тъй като в този момент си представих как ме блъскат и няма да успея да отида нито на работа, нито на ЛАРП :( Но нямаше коли (добре, че пресичам неправилно, но разумно!), така че всичко беше наред. Цял ден ходих с лепенки по пръстите и ме боля коляното.

След работа отидох на ЛАРП. Беше страхотно - Кремиковци, хората, инвентарите, обстановката! Играх доста интересна роля, макар да не съм сигурна дали някой изобщо забеляза. Беше на дете от типа "зверче", което разбира доста малко от заобикалящия го свят, почти не говори и има първосигнални реакции на всичко. Замислих се как ли е възможно такова дете да оцелее действително в Зоната... но след като никой не я забелязва (а който я забелязва и разбира за състоянието й, гледа да не й обръща внимание и дори да се отнася що-годе добре с нея), реших, че не е трудно все пак да си живее там. Пък и отчасти имаше закрилата на мутантите, което допринасяше за оцеляването й.
Помня, че спах няколко пъти на всевъзможни неудобни места, все за по 10-20 минути. Първо на шалтето си насред човешкия бар. После на тухлите при мутантите. После в топъл скут, сгушена. После на някаква тръба след края на играта. Бях толкова уморена и при всяко застояване без работа рискувах да склоня глава и да задремя. Спах и в автобуса, и в колата на Илина (на два пъти в рамките на 20 минути), после спах у Икел, в трамвая, на спирката, в автобуса... Добре, че ме будеха всеки път, иначе изобщо нямаше да стигна до работа.

Там в неделя също беше интересно. Този път почти нямах време да гледам съчетанията на гимнастичките, опитвах се да си намирам всевъзможна работа, за да не заспя на крак. Добре, че регулярно идваха момиченца да си правят играчки. Всеки път, когато започвах да обяснявам на някое дете как да си направи играчката, как да й постави звук и сърце, как да си направи свидетелство за сприятеляване и т.н., аз живвах - и следа не оставаше от сънливостта ми. Бях бодра, изплнена с енергия, усмихната и щастлива. После момиченцето си тръгваше и ефектът лека-полека избледняваше.

Добре, че ме освободиха да си ходя по-раничко. Прибрах се вкъщи, метнах си нещата на стълбището, намерих леглото със затварящи се очи, и се пльоснах в него както си бях с дрехи. По някое време съм се завила с одеяло.
Нашите са се прибрали, търсили са ме, звъняли са ми по телефона (който беше на сантиметри от мен)... но аз изобщо не съм усетила, толкова дълбоко съм спала. Събуди ме телефонът някъде около 3 през нощта, станах, оправих си леглото и си облякох пижамата, и пак заспах. Събраха се общо 15 часа, едно добро наваксване за предишните два дни.

За какво щях да пиша....

2011-04-20T15:25:00.000-07:00

Исках да пиша за много неща през последните седмици, но все не ми оставаше я време, я вдъхновение. Не ме бива да поддържам дневник и туй то.

Щях да пиша за пътуването ни до Пловдив на стоп. За вятъра, който едва не ни отвя; за ходенето 6 км от Пловдив до Пловдив и за дивите лалета.

Щях да пиша за това как няколко сутрини подред се събуждах с мисълта за стаята със зелените тапети. За арт-нещата, които искам да направя из къщи това лято.

Също така за миризмата на окосена трева, която се появи за пръв път из Борисова преди няколко седмици. За разцъфналите дървета и шарените цветя, поникнали навсякъде. За нарциса, който краси кухнята ми и за върбовото венче, което пропуснах да си направя тази Цветница.

Щях да пиша за случайните си срещи с любими приятели. За сушито и интервютата за работа, както и за сладкия момент, в който виждаш някой познат и двамата, като в огледало, едновременно спирате mp3-тата си, сваляте си слушалките и ги навивате.

Щях да пиша за малките котета на Шу, които вече не само че тичат, но и се катерят. И са много много сладки. Щях да пиша как ги нарекох съвсем условно "Сънчо", "Лапичка" и "Черньо" и как "Сънчо", напук на името си, изведнъж се превърна в най-дейния и щъкащ от всички.

Щях да пиша за балния ЛАРП, за притесненията си относно това дали ще се получи, дали ще се справим, дали на хората ще им хареса. После щях да пиша за това как се е получил, как хората са останали доволни и как героинята ми остана вдовица.

Щях да пиша за... не помня вече, толкова много неща бяха!

---
Днес в парка станах свидетел на една много сладка случка и май нея все пак ще я опиша. Близо до мен имаше детска площадка, на която се катереше мъничко момченце, на не повече от 3 годинки. От време на време то подскачаше и весело пищеше, както само малките деца умеят. Таткото беше наблизо, говореше по телефона и размахваше в ръка плюшено хъски.
По едно време разговорът явно приключи и той се приближи до момченцето.
- Хей, тати! - каза той с подкупващ тон. - Ти помниш ли го Калин?
- Не - отвърна детето след двусекунден съсредоточен размисъл.
- Те с майка му бяха на летището, когато ние чакахме чичо ти да се прибере, спомни ли си?
- Да.
Детето вече беше спряло да подскача и гледаше баща си с интерес.
- Ами те сега са седнали в едно заведение и ни чакат. Искаш ли да ходим да се видим с Калин? Той е по-малък от теб, но ще си играете.
- В кое заведение? - попита момченцето.
- Онова, в което бяхме преди малко.
- С тортите! - блеснаха очичките на малкия.
- Не, не това, другото - уточни таткото.
- Кое?
Мъжът се огледа леко притеснено. Аз и още няколко души ги бяхме зяпнали с неприкрит интерес и очарование.
- Онова, от което ни изгониха - с половин уста отговори той и бързо добави: - Но сега няма да ни изгонят, ще видиш! Калин и майка му са там вече, чакат ни. Ти нали искаш да си играеш с Калин?
- Да!
Момченцето слезе от катерушката и се затича към баща си, но по средата на пътя се присети за нещо и се върна, този път на пързалката.
- Ама хайде, те ни чакат! - повтори таткото.
- Ама аз искам малко тук! - настоя детето и се качи по стъпалата.
Мъжът се върна, все така с плюшката в ръка, и почнаха да си играят. Той ту говореше от свое име, ту от името на хъскито, а ние продължавахме да ги зяпаме с усмивки.
- Хайде сега, пусни се, аз няма да те ухапя. Ама внимателно, дръж се. Не бе, няма да те ухапя, виж, настрана съм. Пускай се... Аа, ха-ха-ха, ам! Изядох те! Хайде пак да се пуснеш. Не ли? Добре тогава, кучето ще се пусне, ама ти трябва да си отдолу. Бау, бау, нали ще ме хванеш? Няма да ме пуснеш пак в пясъка! Държиш ли ме? Внимаааание! Пускам се! Йеее, хвана ме... Хайде сега да отидем да покажем хъскито на Калин!
Двамата се хванаха за ръка и тръгнаха към онова заведение, от което явно ги бяха изгонили по-рано същия ден.
---

Замислих се колко по-лесно щеше да му бъде на човека (от гледна точка на повечето родители в днешно време) просто да хване сина си за ръка и да го помъкне към заведението, независимо от това какво иска самото дете. И се възхитих на търпението, необходимо му, за да остане на площадката и да се забавляват двамата, докато то само поиска да отиде при този Калин. Де да можеше всички татковци да са толкова готини!

Игра на думи: Мелба

2011-03-23T14:29:00.000-07:00

Миналата седмица пуснах една игра на думи и сега започвам лека-полека да отговарям на зададените теми. Първата ми дума е "Мелба". Оказа се доста трудно, защото от толкова време не съм яла мелба, че вече не помня кога е било. Историйката е малко безмислена, но ще ми простите - беше ми толкова забавно да я напиша :)

~ ~ ~

- Винаги съм казвал, че животът е като една голяма мелба.
- Не беше ли кутия с шоколадови бонбони?
- Не, това беше в някакъв филм. В мелбата е истината.
- Защо пък мелба?
- Можеш да сложиш всичко в една мелба. Кеф ти банани, кеф ти портокали, ябълки или ягоди. Да не забравяме и сладоледа. И хрупкавите неща.
- Бисквитките?
- Да, бисквитките. Но може и ядки.
- Аха. И какъв е дълбокия философски смисъл на всичко това?
- Трябва ли да има дълбок философски смисъл?
- В кутията шоколадови бонбони имаше.
- Шоколадовите бонбони са комерс. Мелбата не само е вкусна, но и свежа. И можеш да си я направиш каквато искаш, можеш да избираш кои неща да изядеш и кои не. Разбираш ли?
- Да, но все пак мисля да се придържам към бонбоните.
- Както искаш. Аз отивам да изям една мелба.

~ ~ ~

Игра на думи

2011-03-17T14:03:00.000-07:00

Измислих си игра :)

Това е една много интересна игра.

Свързана е с истории. И със спомени.

Правилата са следните:

Всеки, който ми остави като коментар една единствена дума, ще получи моя история или спомен, свързан/а с тази дума.

Например, някой ми дава думата "маска". Аз или пиша "История за човека, който отиде в Масколандия без маска", или разказвам за перипетиите по направата на първата ми маска от папие-маше. Или пък пиша дълъг и сериозен пост за маските и хората. Зависи какво ми се прави на момента.

Та така. Очаквам вашите думи! И нека те бъдат интересни! :)

Ог: Мелба
Илина: Саботаж
Фери: Мравка
Гани: Котка
Лейди: Отверка
Фей: Дъвка

Асоциално

2011-03-10T08:28:00.000-08:00

Не обичам да градя познанства. Не обичам да говоря с нови хора, да правя неща за тях, не обичам да ги слушам и да се опитвам да ги разбера.

Дълбоко у мен се крие убеждението, че новите хора - това са нови беди, нови проблеми и нови усилия за социализация. Прекомерни, нежелани, уморителни усилия. Да трябва да ги слушаш, да се мъчиш да ги опознаеш, да преценяваш за какво можеш да разчиташ на тях и за какво - не. Неща, които да харесаш, неща, които да те дразнят, въпроси, които да се чудиш дали да повдигнеш, за да не ти се разсърдят или да го сметнат за вмешателство.

Новите хора ме объркват. Не знам за какво да си говоря с тях. Не знам как биха реагирали на шега, на подмятане, на опит за сериозен разговор, на тема, която ме интересува. Не знам как ме възприемат. Дали им допадам? Дали ме смятат за интересна? Дали ги оттегчавам? Дразня? Дали не могат да ме понасят?

Дали биха ми казали/показали ако е така?

Страхувам се от новите хора. Не мога да им се доверя.Не мога да им доверя мислите си, чувствата си, идеите си, преживяванията си. Не мога да им вярвам да направят нещо или да не правят друго. Просто не ги познавам. И в по-общия случай не искам и да ги опознавам. Защо тогава изобщо си правя труда?

Защото да си социален е прието и "правилно". Нали хората трябва непрекъснато да си разширяват кръга от познати, да изследват нови среди за развитие и т.н. Независимо дали го искат или не. Тези, които не го правят, веднага получават етикетчета: асоциални, странни, изолиращи се, самотници. Негодни.

Размишления

2011-03-04T13:19:00.000-08:00

Животът си върви, а ние подтичваме край него. Участваме ли в събитията, които ни се случват? Понякога да, друг път не. По-често не. Само гледаме отстрани и ни се струва, че всичко е наред и че животът трябва да бъде точно такъв. Лесен, прост. Изпълнен със съзерцание и без да ни засяга пряко.

И седим и си мислим как заслужаваме да ни се случват все хубави неща, и само хубави неща. И колко не е честно да ни боли и да страдаме.

Наскоро се опитаха да ме убедят, че хората не са създадени, за да им е хубаво и никой не приема, че да си щастлив е нормалното положение на нещата. Хората трябвало да са болни и нещастни, за да се чувстват хора. За да знаят, че са живи.

Моля?

Този начин на мислене ме ужасява. Не е много далеч времето, в което и аз смятах, че болката е хубаво нещо, защото показва, че ни е грижа. Нещастието ни приковава към едно минало, поглъща ни и ни казва как всичко хубаво, което е могло да се случи в нашия живот, е приключило с това, което сме загубили. И ние никога няма да бъдем щастливи отново, затова хайде, моля, или да започнем да се оплакваме на всички свои приятели, или да си страдаме безропотно в ъгъла.
Или пък да свършим с всичко веднъж за винаги.

Толкова е просто да се предадем! Да повярваме, че няма смисъл да се борим за "ефимерното" щастие и да потънем в тъгата си, докато се самоунищожим!

Да, обаче животът продължава, колкото и да не ни се иска. Болката е болка до едно време. Докато й позволим. После идват нови хора, нови неща, нови ние. Ако само отворим съзнанието си към милионите възможности, които стоят пред нас, ако само погледнем отвъд прага на своята тъга и самота! Цели светове, цели Вселени чакат само да разтворим криле и да полетим в тях.

Защото сме достатъчно силни и свободни, за да ни никнат пера.

Охлювска седмица - бонус

2011-02-20T04:19:00.000-08:00

По случай седмицата на охлювите пускам тук едно стихотворение, което написах преди няколко години.
Фери, има и мравка ;)

ОХЛЮВ

Охлюв съм и имам къща,
от която никого не връщам.
Вчера мравката добра
пред вратата ми се спря
и извика с тъничко гласче:
- Охлю, де си бре, момче?
Тъмно стана вън, а аз
не смогнах да се върна в нас.
Може ли при тебе да остана?
Ще си тръгна на зарана!

Казах: - Чакай, чакай, мравко мила!
И пресякох с всичка сила
спалнята и двата коридора -
бързах аз вратата да отворя.
Ех, докато този път измина
стана два и половина!

Мравката отвън стоеше още
и преглеждаше ми сутрешната поща.
- Охлю, знаеш ли, че тука има
може би колети десетина? -
каза тя, преди да проговоря. -
Кога ли ще ги ти отвориш?
- Утре - казах, - ала влез на топло
в къщата на Охлю-Бохлю.

Влезе мравката завчас
и загледа се в захлас
по стените мои завъртени,
с джунджурийки разни украсени.
Стигнахме до хола двама.
Толкоз бързах - дъх не ми остана!

Мравката на столче седна
и с усмивка ме погледна.
- Може ли - ми рече тя, -
още малко да ти досадя?
Дълъг път изминах днеска
(виж ми бедната прическа!),
ни съм пила, ни съм яла,
изпомачкана съм цяла!
Искам малко да се сгрея,
да похапна, да попея...
Чай ми приготви с бисквитка,
че е тук добра заситка.

Бързо хванах се тогаз -
чай да й сваря завчас.
Но нали съм бавен по природа
(от такава съм си аз порода) -
чая докато приготвя,
на котлона да го стопля,
час и половина мина -
мравката едва не си замина!
И без малко да ми се обиди,
брех, да му се невиди!

Тя намръщено ме срещна,
ала вдъхна парата гореща
и усмихна се щастливо,
и ми каза най-правдиво:
- Бавен си, ще трябва да призная,
ала струва си накрая!

Седнахме ний двама на дивана,
тя история подхвана.
За сестрите свои рече да разкаже
и за майката-царица даже:
как пълзели дни и нощи,
мъкнейки товари тежки.
И за тези работливки
нямало и миг почивка.
Дълго, дълго ми говори тя,
пък на мен... ми се доспа.
Но геройски се пред ней кокорех -
ни за миг очите не затворих!

Най-накрая мравката прозя се
(след около два-три часа!)
и постлах й да си ляга,
за да може утре рано да си бяга
при сестрите свои работливи
във тунелчетата криви.
Вкъщи долу под земята,
не в гората непозната.
Е, наспа се мравката блажено
и почина доста пълноценно.
След което си отиде благодарна
и остана ми приятелка най-вярна.

Пък на мене хубаво ми стана,
че приех я без покана,
че помогнах й веднага,
без да мисля и отлагам.
- Струваше си - казах си с усмивка
и отправих се към кухненската мивка
чашите от чая да оставя,
пък и още малко да направя.
Че не знае се след час
кой ще мине покрай нас!

Без връзка

2011-02-16T10:33:00.000-08:00

От време на време подреждам вкъщи. Най-често разните си записки, бележчици и малки рисунки. И намирам най-неочаквани неща. Безумни неща. Неща, които съм писала в някакво много странно настроение, от което в повечето случаи нямам ясен спомен.

Например:

"Добре де: блестящите звезди са блестящи. А череп може ли да танцува?"

"И учителката хвана маркера и нарисува брада и мустаци на собственото си лице. Което беше глупаво, защото маркерът беше син."

"Не! Аз не съм англичанин! Той е наемен убиец, а аз съм неговата жертва! Той е цирков артист, а аз съм танцуващият му гардероб!"

или намереното днес:

"аз съм пръстно тролче не съм тролче всъщност а кукличка но пръстно тролче звучи толкова сладко като мармалад а аз обичам мармалад ха-ха"

Edit: Понеже не ми се пише нов пост по същата тема, ще сложа тук и други намерени из тефтерчета и тетрадки безумни мисли :)

"И после ще ми разправяш, че жабите крякали в синьо!"

Охлюви

2011-02-14T13:22:00.000-08:00

Обявявам седмицата на охлювите :) От днес в продължение на седем дни ще пускам тук снимки и рисунки на охлюви! По две на ден!
Защо ли? Реших, че ще бъде забавно. Ако ми хареса, ще продължа с някое друго животно другата седмица. Някакви предложения?

Понеделник:

Вторник:

...or maybe they can save themselves?

Сряда:

Четвъртък:

Петък:

Събота и Неделя:

(: време за моите охлювски творения :)

Анимацийка

Още една анимацийка

Много танцуващи охлюви

Малко комиксче

Хартиен охлюв

Охлювска картичка

Бонус - стихотворение

има и още, но те не са особено хубави, затова няма да ги пускам

Какво ще кажете за охлювската ми седмица?

Сладки експерименти :)

2011-02-10T13:51:00.000-08:00

Миналата седмица реших да си направя опит - да видя дали ще мога да издържа без захар за някакво определено време. Всеки ден си водех бележки какво се е случвало и за какво съм мислела. Ето резултата:

----------
04.02.2011
Ден първи без сладко. Мина добре, изпих два чая без да си слагам захар, единият беше безумно гаден, но другият като че ли има по-хубав вкус без добавки. Цяла вечер погледът ми се спира на течния шоколад до монитора, но съм силна!
Единственото ми "прегрешение" е, че на вечеря изпих един компот без да си давам сметка, че има захар. Осъзнах се около двайсет минути по-късно, но нямаше какво да направя. Трябва да съм по-внимателна завбъдеще!

05.02.2011
Ден втори. Събудих се с мисълта за шоколад. Добре, че цял ден имах разни разсейванки и изкушението не беше голямо. Изпих още един гаден чай без захар и изядох една ябълка и един банан*. Без последните две не знам как щях да оцелея!
Вечерта изкушението беше огромно - на масата вкъщи имаше нарязано шоколадово кексче. Устоях, макар че сега съжалявам.

06.02.2011
Ден трети. Ужас! Тази къща е пълна със сладки неща! В която и стая да отида, те сякаш ме следват и ми се присмиват! На масата в кухнята непрекъснато се материализира още и още от шоколадовия кекс, до компютъра има течен шоколад, а Оля донесе кока-кола и после забрави да си я вземе.
Капани навсякъде! Аз обаче съм силна и устоявам.
(днес спасението ми се яви във вида на няколко кивита)

07.02.2011
Ден четвърти. Днес по едно време положението беше критично. Спохождаха ме мисли от рода на "Ама хайде, една хапка/една лъжичка/един бонбон нищо не значи, дори няма да го усетя". Издържах, с цената на много жертви и един спасителен банан.
По едно време трябваше непрекъснато да хрупам нещо, за да се отвличам от мисълта за сладко. Скрих течния шоколад далеч от очите си.

08.02.2011
Ден пети. Почти без изкушения. Сутринта безпроблемно отказах гофрета с мед, затова пък изядох два банана и половина (последния почти насила, но го бях почнала и не можех да го оставя неизяден).
Вечерта бях в емоционална дупка, но въпреки това не се възползвах от запасите си за спешни случаи! Силно се съмнявам, че щяха да ми подобрят настроението.
П.П. Само още два дни! :)

09.02.2011
Ден предпоследен. Всичко е наред, макар че почти през цялото време мисля за шоколад. Добре, че мама не донесе някакви бонбони от снощния концерт, защото щях да ги нагъна от страх да не свършат преди да съм се добрала до тях. Тате ми донесе стафиди. Складирах и тях при запасите си. Хапнах ябълки вместо тях.
Изобщо, не е толкова ужасно като първите дни, но пак е гадно да не можеш да ядеш каквото ти се иска. Потискащо някакси.

10.02.2011
Успях! Изкарах седем дни без захар!
Е, почти. Днес изпих инцидентно един сладък чай. От машина. Някой шегаджия сменил надписите "без захар" и "с повече захар" и докато се усетя, вече беше късно. Затова пък повечето захар остана на дъното, тъй че щетите не са чак толкова големи. През остатъка от деня дори не съм си и помислила за сладко!
Утре обаче първото нещо, което ще направя, е да изям поне една палачинка с шоколад и банани!

----------
Каква е ПОУКАТА от целия този експеримент?
Че мога всичко да постигна ако си наумя :)
Жалко, че си наумявам все някакви глупости, а не важни неща...

----------
*разбира се, където пиша "изядох една ябълка", това не означава, че цял ден съм изкарала на нея :) ядях си нормално, просто тук описвам с какво съм замествала захарта.

За Приятелите

2011-01-31T03:19:00.000-08:00

Приятелят - различен и еднакъв -
със свои мисли и със собствен глас.
Но който в радостта ми не е плакал
и не е пял, когато плача аз.
Със него двойно на света живея,
но без да бъда тъмно раздвоен
със него общо, под една идея
върви несъвършеният ми ден.

(Георги Константинов, из "Есенно признание")

Казва се приятел пръв,
но защо е той такъв?
Затова че пръв полита
в огъня да те спаси,
пръв и без да се запита
прав ли си или не си.
Пръв за теб леда пролазва,
пръв за теб пролива кръв.
Ето затова се казва,
че приятелят е пръв!

(Валери Петров, из "Пет Приказки")

Първо за него пред себе си мислиш,
Радост изпълва душата, когато е радостен той.
И всичко за него готов си да жертваш:
Ясно е тук всичко - приятел е твой.
Тъгата наравно със него споделяш,
Единствено с него намираш покой.
Лесно е всичко на тоз свят да поправиш,
Имаш ли верен приятел до себе си в бой.

(Mellindor, "Приятели")

За хората, които искам да видя, а все не остава време
За тези, които са ми помагали някога и които ще ми помагат винаги
За тези, които мислят за мен с топлина отвътре
За тези, които ми липсват до болка
За тези, които наричам "приятели"

... обичам ви...

СКУКАААА!

2011-01-23T14:38:00.000-08:00

Ужасно е да нямаш какво да правиш!

Не, сериозно.

Да нямаш работа е най-ужасното нещо, особено когато си в сесия и не ходиш на лекции! Свободното време и липсата на смислени неща, които да го зпълнят, е просто убийствена. Днес ми е вторият ден така и ВЕЧЕ издивявам. Прави ми се нещо, излиза ми се, работи ми се!

Днес правих корици на тефтерчета и на третата вече ми омръзна. Прекалено монотонно ми е.
Също така плетох шал. Тази прежда никога няма да свърши!
Галих котката. Мисля, че вече се страхува от мен, защото бяга при всеки удобен случай.
Дори гледах телевизия от от отчаяние!

А утре? Какво да правя утре?! Ще взема да си изчистя стаята. Или да си подредя книгите?
Ще уебдизайнвам. Колкото мога, де.Може да порисувам ако ми дойде желание.

Какво да правя?! Ще умра от скука!
Предложете нещо, поръчайте ми нещо, дайде ми идея!
Спасете ме!!!

P.S. А ето на какво отделих около половин час тази вечер, за да ви покажа колко ТОЧНО ми е скучно! Работата е сериозна...

Безумно сънуващо... сънуващо безумно

2011-01-06T22:33:00.000-08:00

Днес се събудих със смях. Сънувах една от най-безмислените фрази на света - беше толкова смешна, че ме накара да се събудя, само и само за да си я запиша :)

Фразата беше:
- Не! Аз не съм англичанин! Той е наемен убиец, а аз съм... ъъъ... неговата жертва! Той е цирков артист, а аз съм танцуващият му гардероб!

Това беше казано от човек, който отчаяно се опитваше да уговори своя приятел да не го убива, задето е провалил шансовете му с едно момиче. Нямам представа какво общо имаха англичаните :)

Приказка за говорещите сенки (част първа)

2010-12-16T00:54:00.000-08:00

Това е приказката, която измислихме с Роси докато се прибирахме от танците снощи. Беше много забавно и нямам търпение да разбера как ще свърши! :)

_________________
   Имало едно време едно момиченце, което можело да говори със сянката си. Всеки път, когато оставало само, то обръщало поглед към нея и потъвало в оживено бъбрене за всичко, което им било интересно. Навън обаче, сред хората, сянката мълчала и от това момиченцето се натъжавало.

   - Защо не се обаждаш, когато наоколо има някой? - попитало то веднъж.
   - Защото другите няма да могат да разберат какво става и ще те помислят за луда - отвърнала сянката. - Ще ти се присмиват и ще те обиждат.
   - Не е вярно! - възразило момиченцето. - А и да е, не ме интересува. Ти си ми най-близката в целия свят и с теб мога всичко да си споделям. Искам да можем да си говорим през цялото време!
   - Добре, добре - отстъпила сянката. - Хайде, ще опитаме днес и ще видим какво ще стане.

   Така и направили. След училище седнали да чакат метрото и започнали да обсъждат как е минал денят им. Една по една съученичките на момиченцето, които също били на спирката, започнали да се обръщат към нея с изненадани изражения и търсели с поглед с кого си говори тя. Когато не успели да видят никого, най-накрая се престрашили да я попитат.

   - Със сянката си, разбира се! - отвърнало момиченцето, все едно това било най-естественото нещо на света.
   - Ама как така със сянката си? - учудили се съученичките. - Как може сянката ти да говори?
    - Ами така. Не е трудно, те и вашите могат, но вие никога не сте се опитвали да ги чуете!

   Момичецата се загледали любопитно в сенките си, местели поглед ту към своите, ту към тази на съученичката си.

   - Но това е невъзможно! Че откъде ще излиза звукът изобщо, та сенките нямат усти, те нямат лица!
   - В нашия свят имаме - внезапно се обадила сянката на момиченцето. - В света на сенките всички ние имаме лица, там вие сте наши сенки. Всъщност, не точно сенки. Не изглеждате така, както ние изглеждаме за вас. В нашия свят вие сте точно обратното на сенките във вашия - като светли слънчеви петна с човешка форма.

   Размислили се момичетата и след няколко минути едно от тях казало, че иска и неговата сянка да може да говори.

   - Нищо по-лесно от това! - казала сянката на първото момиченце, приближила се до тази на второто и я ритнала в пищяла.
   - Оу! - извикала тя. - За какво пък ти беше това?
   - Исках да те събудя, за да можеш да си говориш със своето момиченце.
   - О, здравей! - поздравила новата сянка възторжената си собственичка. - Как си?

   Едно по едно всички момичета започнали да искат говорещи сенки и започнало едно ритане по пищялите, едно щипане и оживено бърборене - направо лудница. Сенките обаче не се ограничили с това - след като приключили с всички свои малки сестри, започнали да събуждат и сенките на другите хора на спирката.

   Възрастните се уплашили не нашега. Те никога не си били представяли, че сенките им може да говорят и всички вкупом решили, че са полудели. Заблъскали се, закрещяли, заскубали си косите. Пристигнало метрото и от него изхвърчал шофьорът, чиято сянка му повтаряла, че си е обул два различни чорапа и ще стане за смях.

   Изведнъж сред цялата тази глъч по микрофона се чул ясния, но треперещ от страх глас на управителя на станцията:

   - Уважаеми д-дами и господа, моля без паника. Сянката ми говори! Сенките на в-всички говорят! Обадих се на другите станции и се оказа, че това се случва само тук. Повтарям - сенките говорят само тук! За да предотвратим разпространението на това необяснимо явление , ще затворим станцията и ще изгасим лампите. Повтарям, без паника! Ще изгасим лампите, за да изчезне светлината и с нея и сенките. Ще спрем тази епидемия още в зародиш!

   И в същия момент, още преди някой да успее да възрази, всяка светлина в метрото изчезнала. Изгаснали луминисцентните лампи по тавана, изгаснали фаровете на мотрисата и светлините в купетата, спрели дори електронните часовници и светофарите в тунела.

   Настанала тишина.

   Хората мълчели и не смеели да гъкнат, за да не се върнат говорещите сенки. Минали пет минути, после десет, а на станцията се чувало само дружното дишане на хората и от време на време прошумоляването на плик или шушляково яке. Тогава, изведнъж, насред тълпата се чуло ясно детско гласче:

   - Хей, слушайте всички! Говорих със сянката си наум и тя ми каза, че ако пуснете лампите, ще се разбере с останалите да спрат да приказват. Сенките не обичат да е толкова тъмно и ще се съгласят никога повече да не говорят без покана. Само пуснете лампите, чувате ли?

   Хората се разшумяли, коментирайки думите на момиченцето. Минали няколко минути преди да успеят да се разберат, но когато това станало, веднага пратили съобщение до управителя на станцията. Той предпазливо щракнал ключовете на всички лампи и светоизточници в метрото и всичко се озарило от ярка светлина. Хората се заоглеждали боязливо, въртейки се на всички посоки и търсейки най-малкия звук.

   Сенките обаче не говорели. Всички до една били изчезнали.
   Ето така хората в метрото изгубили своите сенки.
_________________
следва продължение...

Сняг

2010-12-14T04:51:00.000-08:00

Прекрасен ден беше вчера! Имаше усмивка в него, и някакво хубаво чувство.

Пързалях се по заледената улица. Беше тъмно и нямаше хора - идеалното време за вдетеняване.

Замерях се и със снежни топки. Страхотно е с кожени ръкавици, защото не се мокрят. Шапката ми обаче подгизна.

И направих снежен човек. Побира се в дланта ми и има огромни очи. И нос. Сложих го на перваза на прозореца, обаче почти се е стопил вече. Следващия ще сложа в хладилника.

Сгушено

2010-12-10T06:34:00.000-08:00

Преместих се в старата ми стая. Реших, че ще прекарам поне зимата в нея, сгушена в старите спомени и вещи. Направих си легло от някакъв голям стар дюшек - направо на пода, заобиколена от висящи звънчета, кукли, шарени плакати и познати неща. Книгите ми са наблизо, а земята отново е затрупана с всичко, което творя.

(Котката) Шу вече живее при мен. Баща ми преодоля нежеланието си да я вижда, пък и тя успя да се ориентира в обстановката и умело да го избягва. Прекарва си дните в мъркане на някой фотьойл или в скута ми, а когато мама пуска кучето вътре, се крие и съска. Много обича да дразни Катя. Показва се на прозореца и я гледа победоносно: "Виж, аз съм вътре при хората, а ти на балкона! Ха-ха, да ти е гадно!"

Аз пък си мисля за разни стари познати. Чета нещата, които сме си писали преди толкова години и ми става едно топло отвътре. Искам пак да бъда част от нещо толкова хубаво! Да не мисля за проблеми, да бъда винаги оптимистична, да помагам на хората и да се усмихвам повече... Искам си пак пикниците в парка, разходките с колелета, приключенията покрай Реката, триметровите хобити...

Днес ме обвиниха, че се държа като дете. Чудя се защо това да е толкова лошо...

2010-12-02T14:25:00.000-08:00

Крещи ми се.
И ми се тича. Диво, лудо, безпаметно. Само нека не помня нищо!

Колко е тъпо! Когато осъзнаеш колко ти липсва човек, когото си загубила безвъзвратно и се сетиш как в последните му месеци не си намерила и един час, в който да си поговориш с него! Когато някой, който не му е бил близък тогава, сега седи и разтръбява на света колко този човек му липсва, а ти кървиш отвътре и не можеш да се принудиш да кажеш на някого какво чувстваш! Какво е това? Ревност? За какво, за паметта му? Глупости! Ако наистина вижда, ако наистина знае, той ще вижда и ще знае дали ми липсва или не. За какво тогава? За сравнение? За поза? Нима нямаше други, които бяха по-свързани с него, нима те не страдат повече от мен? Имам ли право да се ядосвам на хората, които смятам за неискрени и преувеличаващи само защото аз се смятам за по-засегната от тях?

...Загубих костенурката. Всичко това е защото... я загубих.
Какво ще правя сега?

Моята стая

2010-11-20T12:35:00.000-08:00

Съществува това странно състояние на духа, когато ти се иска да легнеш на пода на стаята, която наричаш "своя", да прегърнеш някой предмет от нея и да се заслушаш в заобикалящите те шумове.

Съществува онзи покой, който изпитваш, когато загасиш лампата на тази своя стая и се сгушиш в някое нейно ъгълче, където се чувстваш сигурна.

Съществува онзи трепет, когато, лежейки на тъмно и взирайки се в тавана, ти зашепваш "Моята стая! Моята стая! Моята..."

Това е чувството да бъдеш у дома.

Да знам, че винаги мога да се връщам у дома, е най-ценното нещо за мен на света. Да знам, че винаги ще го има онова кътче, в което ще се чувствам спокойна, силна, уверена. Сигурна. Истинска.

Моето любимо място и моето скривалище от света - това е моята стая.

Having A Wonderful Time

2010-11-06T05:16:00.000-07:00

Песничка за добро настроение :)

http://www.youtube.com/watch?v=GCtQmwJ1WAY

I'm so happy aha! happy and lucky me.

I just got my way, living everyday.

I dont worry, worrying, done with me.

Things that bother you never bother me.

Things that bother you never bother me,

I'm feel happy as pie, aha!

Living in the sunlight, loving in the moonlight,

Having a wonderful time.

Haven't got a lot, I don't need a lot.

Coffee's only a dime,

Living in the sunlight, loving in the moonlight,

Having a wonderful time.

Just take it from me, I'm just as free as any daughter.

I do what I like, just when I like, and how I love it!

I'm right here to stay, when I'm old and gray,

I'll be right in my prime,

Living in the sunlight, loving in the moonlight,

Having a wonderful time.

Doctor Who

2010-10-28T07:10:00.000-07:00

"He said I was brilliant and I could change the world"

Попаднах на Доктора една вечер, когато не ми се спеше и прещраквах програмите на телевизора в търсене на нещо, което хем да е интересно, хем да не е анимация. По онова време бях изгледала всички епизоди на всички анимации по обичайните канали и вече не можех да погледна "Disney Channel" или "Cartoon Network" без да ми се догади.

Това, което видях по AXN SciFi, беше странно. Някаква жена говореше по телефона и разказваше за сградата, която беше на заден фон. А над сградата беше надвиснал буреносен облак - също както в анимационните филми облак надвисва над героите, които са в лошо настроение или някой им е направил магия.

Естествено, при такова необикновено нещо оставането ми на този канал беше гарантирано, още повече че епизодът продължи все толкова интересно. Имаше извънземни, имаше пътуване до Луната. Имаше човек, който се представя като "Доктора".

"Кой доктор?"

"Просто Доктора."

И той беше странен. Имаше две сърца. Знаеше всичко. Спаси света. Накрая жената, Марта Джоунс, тръгна с него в необичайния му кораб и двамата започнаха пътешествието си през Времето и Пространството.

Отначало не гледах сериала редовно. Просто понякога попадах на него и се втренчвах в телевизора чак до финалните надписи. Винаги беше интересно, дори когато го включиш по средата на епизода! По едно време започнах да следя в колко часа го пускат и се опитвах винаги да съм на линия в уреченото време. Поисках да го гледам отначало и така започна моето пътешествие във вселената на Doctor Who.

Оказа се, че историята изобщо не е започнала с този Доктор, който виждах аз всеки вторник и четвъртък от малкия екран. Сериалът бил излъчен за пръв път през 1963г., бил черно-бял, много различен. И всъщност има единадесет Доктора. Той... ъъ... регенерира по някакъв начин. Още не съм гледала епизод, в който да го прави и не знам как се случва.

Накратко, за сюжета.

Доктора е последният представител на раса, наричана "Господари на времето". Той е на 903 години, пътува из времето и пространството, помага на другите раси и преживява най-различни приключения. Тhe TARDIS (Time And Relative Dimensions In Space), или ВОИК (Времеви и Относителни Измерения в Космоса), както са го превели на български, е неговият кораб. Отвън той изглежда като синя полицейска будка, от тези, които човек може да види в Англия, но отвътре е много по-просторен, с няколко помещения и голяма машина по средата, която всъщност извършва пътуването във времето. Враговете на Доктора варират от извънземни и роботи до обикновени хора, които са поели по разрушителен път. Спътниците му обаче са винаги хора. Той ги среща случайно, очарова ги и те избират да тръгнат с него, споделяйки живота и скитанията му със завиден ентусиазъм. И въпреки че пътуването с ВОИК почти винаги ги отвежда до места, където съществува опасност за живота им, те всички се хвърлят в тях с радост, защото това ги кара да се чувстват, живи, важни, истински.

Защо го харесвам толкова ли?
Доктора е прекрасен. Той има една необяснима вяра в хората и в положителния завършек на всяка история. Въпреки че животът и околните са го разочаровали отново и отново, той всеки път започва със свежи сили, вярвайки, че може да спаси света.

Освен това го е Грижа. За теб, за всички. Дори за враговете му. Не го интересува дали си добър или лош, не го интересува какво си правил или не си. До самия край ще бъде до теб и ще се опита да ти помогне.

В Доктора има нещо топло и близко, като... ами като Дом. Кара те да се чувстваш правилно. Дава ти увереност, оптимизъм, надежда. И когато се усмихва, няма как да не се усмихнеш с него!

От друга страна, няма нищо на света, което може да се сравни с тъгата му. Та той е сам, последен от вида си. Няма никой, който да го разбере, никой, който да може да бъде с него завинаги. Всички, дори и най-скъпите му хора, го напускат по един или друг начин. И въпреки че той продължава напред всеки път, тъгата отеква дълбоко в сърцето му.

Обичам да си представям какво бих направила ако някой ден ВОИК спре пред мен и от него излезе Доктора. Ще го прегърна и ще му кажа, че всичко ще бъде наред. И много искам наистина да бъде!

Мел продава... тефтерчета

2010-10-21T10:01:00.000-07:00

Извинявам се предварително за огромната картинка и за надписите, които са на английски. По-долу ще можете да видите детайлите на български и цените на тефтерчетата. Пишете ми ако искате някое от тях! :)

Тефтерче (1), размер 10,5х7,5см, 80 листа (дебелина като за принтер), с твърди корици, кожена подвързия - 7лв.
Тефтерче (2), размер 16х10,5см, 40 листа (с различна дебелина и нюанс на бялото), с твърди корици, подвързия от плат - 10лв.
Тефтерче (3), размер 16х10,5см, 40 листа (с различна дебелина и нюанс на бялото), с твърди корици, подвързия от плат - 10лв.
Тефтерче (4), размер 16х10,5см, 40 листа (с различна дебелина и нюанс на бялото), с твърди корици, подвързия от плат (ръчно рисуван) - 10лв.

SketchCrawl!

2010-10-16T13:51:00.000-07:00

Какво е SketchCrawl? Прочетете тук: http://www.sketchcrawl.com/about-sketchcrawl.html!
Какво направихме в България? Ето това: http://www.facebook.com/#!/event.php?eid=133443660039417!

Какво се получи в крайна сметка? Събрахме се четирима души - двама фотографи и аз и С., въоръжени с тефтерчета. Накичихме се с импровизирано направени (от мен) значки с логото на SketchCrawl - за да могат да ни разпознаят хората ако случайно са чули за събирането и ни забележат някъде си - и рисувахме/снимахме :) Първо на Ариана, после на НДК. Аз пък скицирах и след като се разделих с останалите, в метрото :-P Ето моите скици: (ако кликнете върху картинката, ще можете да ги разгледате по-добре :))

Есен

2010-10-14T07:07:00.000-07:00

Ден четвърти от втори курс. Почивам си. Навън е мрачно и вали на пресекулки. Днес трябваше да имам английски, но реших да си остана вкъщи, тук е топло и приятно, пък и разни хора ми пишат в Скайп, а с тях не съм се чувала от векове.

Малък Мяу се сдоби с дузина прякори и вариации на името си. Казва се Щъки, знаете. Само че понякога го викам с Щък, друг път с Щъко, Щъканди, Щъколини, Щъкчо, Щъкалчо, Щъкльо, Щъкав, Щъкунди и т.н. Той вече тича и скача, бие се и се катери по всичко, което му е достъпно. С майка си непрекъснато си правят засади из коридора, а любимото му място е под шкафа за обувки. Там дългата лапа на закона не може да го стигне. Аз обаче успявам.

Снощи за пръв път изпитах усещането за есен. Вървях си по улицата след най-дългия ден от седмицата и си мислех... не помня какво. И тогава започна да духа вятър, но не беше смразяващ, а някакси приятно студен. И я усетих, не заради листата, не заради вятъра или нещо друго видимо, а просто заради нея самата.

Та, да. Есен е :) И идва Хелоуийн. Искате ли да го прекарате с мен? Ще има тиква, и страшни филми, и камина, и костюми.

Малък Мяу

2010-09-30T05:46:00.000-07:00

Малкият бебо на (котката) Шу вече се разхожда. Пълзи и залита, а пък когато се опита да вдигне главичка или да погледне нанякъде, пада. Обаче непрекъснато щъка и изследва стаята. Оттук идва и името, което му дадох - Щъкалник, накратко Щъки :) Не е ли супер подходящо?

Очичките му са някакви тъмни, или поне такива изглеждат, когато ме погледне. Блестят. Ако се вгледаш, са сини, обаче иначе приличат на малки черни мъниста. Очите на майка му никога не са били такива, винаги са били зелени. Значи, ясно е на кого се се метнал...

Много е мълчалив, през по-голямата част от времето само седи и гледа любопитно. Когато обаче се присети за мама или се стресне от нещо, писука много тъничко, все едно го е страх да нададе глас. Мърка единствено когато суче. Не обича да е нависоко. Търси топлина и се сгушва при всеки удобен случай, включително когато бива разнасян насам-натам. Катери се по всичко, което се изпречи на пътя му, най-често по хората.

Edit: А пък снощи, когато седях в котешката стая и си разглеждах някакви неща, ги видях как си играят - Шу и Щъки :) Тя го обикаляше и го тупваше с лапа, а после го ближеше (все едно да му каже "извинявай, дечко!"), а той се клатушкаше тромаво и се опитваше да й захапе опашката! За пръв път виждам такова малко коте да си играе! :)

Банско

2010-09-19T17:02:00.000-07:00

Тръгвам след четири часа и не мога да спя. Всъщност не че не мога, умирам си за сън, обаче имам "малко" работа... Местя мебели и подреждам.

За който не знае, ще ходя на експедиция в Банско, организирана от университета. Ще се разхождаме из града, ще разпитваме бабите и дядовците за живота им, ще записваме приказки и песни и ще правим "репортаж" за всичко това. Аз, ако ми разреши преподавателят, ще си направя един собствен мини-проект, за който обаче нищо няма да ви кажа, за да не се разколебая предварително :)

От моя курс ще бъда само аз, другите или ги е домързяло, или просто нямат интерес (залагам на второто). И хем ми е много интересно това, което ще правим, хем ме е страх, че ще има прекалено много непознати, с които ще трябва да общувам. Дали ще успея да се справя?

Във всички случаи ще опитам! Та нали страховете съществуват, за да бъдат преодолявани? Ще си водя дневник и ако се окаже, че има нещо интересно в него, ще ви го препиша тук, за да се радвате или да плачете с мен ;)

Е, до скоро виждане, в най-добрия случай до 28ми :) Ще ми липсвате!

В старите времена...

2010-09-15T13:39:00.000-07:00

Днес намерих архивите на стария си блог. Не можете да си представите каква радост изпитах! При последното изгаряне на харддиска мислех, че съм загубила всичко, което си е струвало да се пази - дълго и упорито търсех някакъв backup, но така и не намерих. Макар и много натъжена, бях се примирила с изгубването на всички тези прекрасни спомени...

До днес!

Кой да знае, че ровенето из чекмеджета, неотваряни с години, ще бъде толкова полезно? Не само че намерих купища стари снимки, много логове от разговори с приятели, всичките си разработки за университета и доста безполезни, но безспорно навяващи носталгия файлове, но успях да изровя и гореспоменатите архиви!

*щастлив Мел*

Припомних си колко много приятели имам, с които не съм се виждала отдавна, а които много обичам. Тогава, в далечните 2005-2008, те всичките са четяли и коментирали блога ми, изпъвайки ме с топли чувства и оптимизъм. Сега, макар и в някои отношения да съм все такава, каквато бях преди, май съм загубила някои от онези здрави връзки. Вече не прекарвам толкова време с чаша чай в ръка, седнала на някой килим и заобиколена от свещи и миризливи пръчици. Не се и разхождам вече ей-така, не се щурам из непознати и вълнуващи места без да имам нещо да правя там. Не си въобразявам чудни неща, нито измислям приказки за щяло и нещяло. Не пиша стихчета. Не разпръсквам боите си по цялата стая, за да нарисувам една единствена рисунка.

Липсват ми тези неща. И чаените партита, те най-много.
Приятели, ще ме поканите ли на чай?

Спомняте ли си какво беше...

2010-09-01T12:36:00.000-07:00

Хех, този месец май ще имам повече постове отколкото за цялата минала година, а? ;) Но това просто не можах да го оставя сред всички глупости във Фейсбуук, поисках да го имам някъде, където ще мога да го видя отново и да се усмихна :)

Спомняте ли си какво беше...

1. Да отидеш до телевизора и да го включиш от копчето
Помня! Имахме един допотопен телевизор, който имаше само десет копчета :) По едно време започна да загрява и да се самопревключва на първа програма. Разбира се, това нямаше да бъде такъв проблем, но първа програма не ловеше Канал 1, а по него точно тогава даваха "Милион и едно желания". Това предаване беше рай за децата, а го даваха само два пъти годишно. Не можехме да го пропуснем!
Прекарахме всичките няколко часа пред телевизора редувайки се с една пръчка в ръка. Нали разбирате, тогава не ни разрешаваха да гледаме телевизия на по-малко от два метра от екрана (защото щяха да ни се развалят очите), а копчето на Канал 1 трябваше да бъде натиснато през цялото време, за да не се превключи самичко!
Беше голямо приключение!

2. Да чакаш да получиш писмо в истинската си поща
Помня! По онова време имаше един детски вестник, "Смешко" май се казваше. На една от страниците му имаше обяви за запознанство и тъкмо оттам започнах своите кореспонденции. Първо беше едно момиче на име Рени Алиева. Все още имам нейна снимка, но това е единственото, кoето пазя от кореспонденцията ни :( Загубила съм всички писма, адреса и дори спомена от кой град беше...
После, разбира се, дойде Злото (мойто мило Зло!), с което си писахме близо четири години! Имахме въпросници и разкази, имахме "Представи си, че..." и свои светове, в които живеехме на белия лист... Рекордът ми за писмо до нея беше 12 или 15 листа А4! Когато поучавах писмо, винаги правех изчисления - ето, днес го получавам, ако успея да напиша отговор до три дни, ок, а после го пускам. Като го пусна, имам една седмица докато тя го получи, два-три дни, докато напише нейния отговор и после седмица, докато пристигне. Значи да очаквам поща еди-кога-си!

3. Да събираш картинките на дъвки турбо, без значение дали си момче или момиче
Турбо, дамм. Моята колекцийка не беше кой знае колко голяма, защото никога не съм обичала коли. Но въпреки това ги събирах!

4. Да ти се събере лентата от касетката и да я навиваш с пръст или молив :)
Ох, да, беше много досадно и винаги изтръпвах да не би това да е краят на съответната касетка.

5. Вафла куку рукуууууу
Куку-руку, вафла чудна, пълна с течен шоколад... Ама разбира се, че помня!

6. Лятото да ти трябват пари за сладолед, не за алкохол
Всъщност никога не съм обичала чак толкова сладолед. Когато бяхме малки, ни даваха пари само когато трябваше да напазаруваме. И каквито стотинки останеха, с тях си купувахме шоколад. В това отношение и до ден днешен не съм се променила кой знае колко!

7. Да гледаш видеокасети с любимите си филмчета
Помня! Баща ми имаше един приятел, Иво, който държеше видеотека. Колко филми сме вземали от него без пари! А когато реши да се откаже от "бизнеса", прибрахме няколко от най-любимите касетки - тогава това бяха "Каспър", "Каспър и Уенди", "Анастасия" и "Мулан" :)

8. Да чакаш да стане неделя в 5 за часа на Дисни
Помня! И събота, за "Стъпка по стъпка"!

9. Да играеш на криеница, стражари апаши, капитане капитане, какво ти е е морето , царю какво обичаш, замръзванка..
Помня! Колко хубави и разбообразни игри сме имали като малки! Между другото, аз съвсем скоро играх пак на някои от тях: вървейки си по улицата в един мързелив следобед, спрях да погледам как едни деца играят на "Държави" и лека-полека се престраших да ги питам дали мога и аз да играя :) Те мислеха, че съм някоя какичка, на 15 примерно (защото 15 е огромна цифра, когато си на 7!)

10. Да попълваш лексикони
Разбира се! Първият ми лексикон е бил още преди да се науча да пиша хубаво, помня, че мама ми беше написала въпросите. Беше голяма тетрадка с твърди корици, мисля, че се задържа вкъщи доста време преди да изчезне безследно. Последният ми истински лексикон беше в шести клас :) Бяхме го направили с една приятелка, Любка - беше общ и го давахме на съучениците си. Май в крайна сметка остана в един Кирил от Пролеша...
Имах лексикон дори в гимназията, ако искате да знаете! Тогава много ме привличаха купешките неща и затова си бях взела от книжарницата един от онези розови лексикони с шантави рисунки и много сърчица по корицата :) Попълниха го доста от тогавашните ми съученички, нищо че вече отдавна бяхме пораснали за тези неща!

11. Да караш колело с контра, вместо спирачка
О, да, помня! Първото ми колело беше точно такова! Спомням си, беше лято, когато го видях за първи път - нашите го бяха купили и го бяха скрили на тавана, но аз, нали съм свикнала да тършувам навсякъде, го намерих преди да ми го подарят. Те обаче ми казаха, че е на чичо ми и аз много се натъжих... Но няколко дни след това го получих за рождения си ден!
Беше лилаво Балканче, с контра и багажник отзад. Ех, вече няма такива :(

12. Да се качиш на някое дърво и да си береш джанки или череши
Ама разбира се! Всяко лято с децата от махалата излизахме на лов за плодове! Считаше се, че всичко, до което успееш да се добереш, всъщност така и така е било предназначено за теб :) Спомням си един случай, малко след започването на училище. Със същата гореспомената Любка имахме обичай да ходим заедно до училището и по пътя правехме най-различни неща - пеехме, скачахме, разказвахме си истории... Едно от тези неща беше да се прехвърлим през оградата на един двор и да си наберем... зеле. Да, точно така. Зеле. Всеки ден - по няколко листа. Това беше най-вкусното зеле, което съм яла през живота си :D

13. Да колекционираш "Мики Маус"
Помня как веднъж отидохме на гости на една приятелка на мама. Нейните деца бяха вече пораснали, но като всяка предвидлива домакиня, тя пазеше някои техни неща, за да се забавляват децата на нейните гости. Така се запознах със списание "Мики Маус" и не след дълго започнах да го колекционирам. Все още имам цели две години в броеве някъде върху гардероба! :)

14. Да прекарваш летата си при баба и дядо на село
А, виж, това никога не съм го правила, моите баба и дядо си живееха при нас. Когато ходехме "на село", винаги беше някъде далеч, далеч на запад, където цял уикенд превивахме гръб в плевене или копаене под лъчите на изгарящото слънце. И никъде не ни даваха да се разхождаме встрани от нивата, защото можело да има змии... Чак на по-"напреднала" възраст започнах да оценявам хубавините на селото :)

15. Да се прибереш у дома с бездомно котенце,пълно с бълхи
А, не, това не съм го правила :) Вкъщи по всяко време на детството ми имахме поне по десет котки и винаги съм знаела, че нямаме място за повече. Пък и бълхите бяха в изобилие. Виж, куче съм водила, беше някъде след четвърти клас. Беше рошаво и се казваше Чочо.

16. Да скачаш на въже и ластик
Помня, разбира се! Не се сещам обаче за всички игри :( На въже - "Азбука", на ластик - "Звездичка" и "Ем-ма, ес-са-са"... Ние до доста късно скачахме на ластик и въже, в нашата махала това май още не е излязло от мода :)

17. Да играеш с приятелка едни смешни игри с ръце (пляскане и пеене) /още помня една/
Ами аз не помня никакви песни, но и до ден днешен, когато ми е скучно и наоколо имам човек на моя акъл, го навивам да играем на плясканка или на мекици :)

18. Да звъниш на звънците на хората и да тичаш да се скриеш
И това не съм го правила, обаче съм чувала за деца, които са го правили. Гледах на тях боязливо, като на някакви престъпници, които само си просят боя. И тайно, ама много тайничко, исках да мога да правя и аз така, но възпитанието и свенливостта не ми го позволяваха.

19. Да ядеш захарен памук и да лепнеш целият
Всяко лято! И днес, когато отида на цирк, едно от задължителните неща е захарният памук. Обаче не се омазвам цялата вече, научила съм се как да го ям правилно. Макар че се чудя - защо пък лепненето да е неправилното?

20. Да викаш Дама Пика и всички производни духове
О, да, помня и това! Имаше едно по-голямо момиче в нашата компания, беше братовчедка на едни приятелки. Тя ни учеше на всякакви щури неща. С нея създадохме група навремето, мисля, че се казвахме Тъндър или нещо такова. Аз свирех на китара, направена от линийка с опънати ластици-струни по нея, откраднахме капаците на няколко от тенджерите на мама за чинели... Та, това момиче ни показа как да викаме "Дама Пика" и "Лакомчо" и ни каза всичките страхотии, свързани с първата. Изненадващо е на колко неща вярваш на тази възраст! И колко силно! Всеки от нас твърдеше, че по време на викането на Дама Пика я е усетил до себе си и че даже се е опитала да го удуши.

21. На рождения ти ден, тортата да е приготвена от мама
На всеки рожден ден. Най-хубавите торти!
Напоследък се опитвам да възродя традицията като си правя тортите сама, но не е същотото :(

22. Да си пишете бележки в час и да си ги предаватe от ръка на ръка тайно, вместо да пращаш смс
Това го правех до 12 клас, ние обаче си предавахме цяла тетрадка, защото седяхме на един чин :) Все още пазя някои от най-интересните ни кореспонденции от онези времена!

23. Да колекционираш и разменяш календарчета, салфетки, миришешти листчета
Аз колекционирах миришещи листчета, другите неща не са ме интересували особено. Обаче почти не разменях, защото прекалено трудно се разделях с по-хубавите си листчета...

24. Да рисуваш с цветни тебешири по асфалта, при липса на такива и с керемида и всякакви камъчета, които да оставят следи
Ами ние всъщност чертаехме, защото на улицата разполагахме само с тухли и парчета гипс. Рисуването ставаше на листчета - та кой ще ти хаби тебешири за рисунки, които после не можеш да покажеш на мама?! Помня, че другата група в детската градина имаше много цветни рисунки по плочките пред вратата, и мисля, че тогава им завиждах малко, но бързо ми минаваше.

25. Да играеш вечер до късно в дерето, целият да си изподран и да се правиш, че не чуваш, че те викат да се прибереш, защото вече е късно
Е, ние нямахме дере, но на полето се играеше също толкова добре. Помня как си представяхме, че високите царевици и жита са море, а утъпканите участъци в тях - острови. И всеки път, когато се шмугвахме между стеблата, се правехме, че плуваме. Ловяхме скакалци и други гадинки, и ядяхме сурови житни класове. Велики времена бяха!

26. С часове да редиш лего
Ние им викахме конструктори :) Не ги обичах много, може би защото рядко успявах да се добера до тях от момчетата в детската градина. Вкъщи имахме от онези метални конструктори, които обаче брат ми окупираше и пак не можех да играя с тях. Да се чуди човек в такъв случай откъде съм развила умението си за строеж на всякакви неща...

27. Да станеш целият в кръв и рани, но да не се прибереш, за да не ти забранят да излезеш пак
Не, това не го помня, поне втората част. Мисля, че след като се пребиех порядъчно, винаги тичах при мама да ме превързва като една добра малка лигла :)) За обяд не се прибирах, защото винаги ме караха да спя следобеден сън. А пък то е толкова по-интересно да си продължиш играта по най-голямата жега!

28. Да пиеш вода от чешмичките, а не от пластмасови бутилки
Абе, аз изобщо не помня пластмасови бутилки в детството си! Не знам защо - нямало ли ги е, или просто съм ги изтласкала от паметта си като ненужна информация?
Пиехме от чешмите, или от нашата, или от тази на съседите. Имаше и едно минерално изворче на Банята, което днес е пресъхнало, но е онези времена беше много удобно при по-далечните ни пътешествия.

29. Да няма компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 150 канала кабелна телевизия, интернет и да смяташ тетриса и супер мариото за интересни
Марио все още е много интересен, пък! Когато бяхме малки, имахме една телевизионна игра. А, на нея - "Др. Марио", "Супер Марио", "Танковете", както и онази игра със стрелянето (да, със гадното куче, което ти се присмива всеки път, когато не уцелиш!). Спомням си, че на осма страница от списъка с игри имахме една версия на Марио, в която той скачаше мноооооого високо при всяко натискане на бутона за скок! Тази беше лесна, както и онази, в която Марио започваше играта вече като голям и стрелящ и нямаше нужда да събираш гъбки.

30. Да крадеш цветя от дворовете за майка си и бабичките от балконите да ти се карат
Помня! Обаче на мен не са ми се карали за цветя, явно винаги съм избирала такива дворове, от които или не са ме виждали, или не е било проблем да бера. За черешите обаче колко викова и бой съм изяла! :P

31. Ако някой ти трябва да отиваш у тях без да му се обаждаш
Даа, вярно! И да викаш с пълно гърло името му, докато се появи! Нали разбирате, тогава звънецът беше някакъв лукс, който не всички можехме да си позволим...

32. Да използваш пароли само когато измисляш някоя игра, а не за да ги въвеждаш някъде
Помня, че имахме кодови имена за всяко от местата, на които обичахме да караме колела :) Имахме ЗУ ("задънената улица", беше много сладка и навсякъде по нея имаше цветя!), КП ("каменния път", той и до днес не е асфалтиран) и ОС ("опасната стръмнина", там сме се пребивали десетки пъти!).

33. Ако искаш да се се свържеш със семйството си, да имаш само един номер , не 15
Дам, караха ни да повтаряме адреса и телефона вкъщи до втръсване. Но пък беше лесно :)

34. Да си убеден, че баща ти е супергерой
Ами не точно :) Ние тогава нямахме понятие за супергерой...

35. Да си имаш таен език с приятелите си
Вече споменах за ОС, КП и ЗУ, нали? :) Мисля, че с това се изчерпваше тайният ни език в най-детските ни години. По-късно, когато започнах да чета мното Артър Конан Дойл, попаднах на "Азбуката на танцуващите човечета", не помня от коя книга. Тя представляваше редица от драскулки, всяка от които имаше значението на буква. Разгледах ги и като едно много умно плагиатче ги приспособих към българската азбука :)
О, да, имаше и "Обърнатата азбука". Тя май ни беше подсказана от някоя учителка, защото служеше най-често за припомняне на двойките гласни и съгласни - звучни-беззвучни, отворени-затворени...

37. Да слагаш снимките от рождени си ден в албумче, не във фейсбук ;)
Помня! И проявяването на филми помня: как ни беше страх да не се осветли филмът докато го превъртаме във фотоапарата, как после се ядосвахме, че сме излезли не както сме искали на снимките... Първото ми албумче помня и до днес, беше купешко, от онези, в които записват ръста и теглото на бебето, първата му дума, прохождането, първото зъбче и т.н. Беше червено. На брат ми пък беше синьо и в него пишеше много повече неща, отколкото в моето - майка ми явно е забравяла да ми вписва нещата. На една от страниците си имах обаче къдрица от косата ми - от първото ми подстригване :)

"Don't tell me what I can't do!"

2010-08-31T07:24:00.000-07:00

Много е неприятно, когато близките ми ме разубеждават от някоя идея с доводи като "това не може да стане" или "така стоят реално нещата". Защо пък да не може да стане? Защо пък да не може поне да опитам?

Знам, правят го защото се страхуват да не се разочаровам или да не падна от високо. Приятели са все пак... Но нима трябва да ме разубеждават от всичко още преди да съм започнала? Нали ако нищо не опитам, не само никога няма да се проваля, но и никога няма да успея!

Какво им пречи да ме подкрепят или помогнат със съвети как да стане идеята ми реалност, вместо просто да ми казват, че не може? Какво им пречи, ако не могат да направят горното, просто да замълчат и да се усмихнат на моята вяра и надежда, че мога да направя нещо красиво или значимо?

Може би просто не обичат мечтатели... Може би са затънали в сивото си, безкрайно заето и сериозно ежедневие на "успели хора" и, смятайки това за единствения правилен начин, се опитват да направят всички други като тях.

Но аз не искам да стана сива и сериозна! Аз искам да правя нещата, които харесвам, нещата, с които знам, че ще бъда полезна. Искам да бъда себе си, да не правя компромиси с това, което съм и което искам да бъда! Искам да вярвам, че ще успея в това, което правя. Нали ако не вярвам в нещо, то никога няма да стане реалност! А аз вярвам, че ако не обичам това, което правя, никога няма да успея в него.

И, моля ви, не попарвайте ентусиазма ми така лекомислено! Оставете ме да бъда оптимист , защото и оптимистите успяват, колкото и да не ви се вярва!

Dreamcatchers

2010-08-29T11:43:00.000-07:00

Направих си три броя в последните дни. Да ходиш на ЛАРП е много продуктивно, особено когато дойде мързеливият следобед, по време на който или никой не играе, или всички роулплейват сън и размотаване.

Много ми хареса изживяването, както всъщност на всички ЛАРП-ове напоследък. Мисля, че се дължи на отдаването ми изцяло на моята героиня и на правенето на рязка граница между това, което се случва вътре и вън от играта. Започнах доста пълно да развивам любимата ми Авиана, до такава степен, че от време на време правя някакви спонтанни неща, които не бих направила иначе и чак после осъзнавам, че това е точно, ама точно това, което тя би направила (а не аз).
Това в играта, де! Бъдете спокойни, още не съм загубила връзка с действителността ;)

Беше ми много интересно как ще се справя с игра, в който няма зададен куест и единствено от героя зависи какво ще прави и как (и дали) ще се забавлява. Оказа се, че куест изобщо не ми е нужен, за да играя пълноценно. В крайна сметка, мисля си, не е необходимо винаги да имаш нещо конкретно да правиш на ЛАРП - или си деен и участваш в събитията по някакъв начин (и съответно си търсиш събития, в които да участваш), или седиш и се размотаваш. Аз например прекарах една голяма част от ЛАРП-а именно в събиране на шишарки и клонки и правенето на капани за сънища от тях :)

В този ред на мисли - ето снимки на съответните изделия.
Направих ги, вдъхновена от този блог. Оказа се много по-лесно, отколкото изглежда! :)

So far so great!

2010-08-20T04:49:00.000-07:00

Ден пети. Имам си ветрило, слънчеви очила и шапка. Вярно, очилата изобщо не ги използвам, но останалите две са животоспасяващи. Тук е адски топло, но въпреки това подухва хубав ветрец. Това е едно от любимите ми неща, свързани с морето: независимо от жегата, винаги духа вятър! Заради разликите в температурата на водата и сушата, разбира се (това е едно от малкото неща, които знам за ветровете) :P

Квартирата ни е прекрасна - на последния етаж, със скосен таван, с малка тераска на покрива и вълшебна гледка на морето и околните къщи. Когато и да погледнеш, все ще видиш някое корабче да минава край брега, а в далечинта се вижда едно малко островче. Имам снимки, но ще ги пусна когато се върнем.

Между другото, забравила бях какво означава да си на почивка на морето. Дните са препълнени с неща за правене и места за ходене и просто е невъзможно да мързелуваш както у дома. Днес бяхме на караоке, вчера на вечерна разходка, утре сме на кино или на нощно къпане... Сутрините ходим на плаж, следобедите се забиваме в някоя от стаите на приказка или аниме, вечерите излизаме на рзходки.

И въпреки всички тези неща имам вече цели четири готови страници от комикса + още няколко скицирани. Нищо няма да публикувам, обаче, преди да успея да направя поне една пълна сцена - защото в момента подхващам едно, нарисувам две-три страници и после изведнъж ми е дорисува друго и правя още две-три страници със свсем различна част от сюжета.

В общи линии тук е страхотно и много ми харесва :)
Ще пиша пак :)
Поздрави!
Мел

Чао-чао, вкъщи!

2010-08-14T08:19:00.000-07:00

... И здравей, Море! :)

Обещавам да се върна с много хубави спомени, тъмен тен и купища неща за разказване! :)

Книги за връщане

2010-08-13T02:08:00.000-07:00

"Хуго беше много талантлив в заемането на книги
и крайно неспособен да ги връща."
Дж. Р. Р. Толкин

Днес разчиствах старата си стая и открих редица книги, които съм взимала от разни хора и после съм забравяла да връщам. За почти всички от тях знам на кого са, но има няколко неизвестни. Ще пусна тук един списък в случай че някой си ги припознае :)

"Любов по време на холера" (Маркес) - мисля, че е или на Илина, или на Сев, само те ми хрумват като хора, които биха ми дали такава книга :)
"Междинна станция" (Клифърд Саймък) - за това не знам... може би Икел?
"Дамата с рентгеновите очи" (Светослав Минков) - имам някакъв смъъътен спомен, че съм я взимала от Сев, но може да греша...
"Майтреи. Змията" (Мирча Елиаде) - тази дори не съм я чела още :(
"Българска народна митология" (Лозинка Йорданова) - никаква представа от кого ми е...

Иначе, очаквайте в скоро време да ви връщам книги ако съм взимала от вас :) И не се свенете да ми напомняте ако съм забравила някоя! :)

Поздрави!
Мел

Комикси

2010-08-09T14:48:00.000-07:00

Комикси!

От няколко дни съм луднала по тях малко повече, отколкото е обичайно. За това обаче си има причина - подготвям се за рисуването на Моя Комикс! Той ще бъде за двама сладури, които приключенстват из един фентъзи свят и им се случват какви ли не интересни неща. Някъде по пътя им има едно рогато божество, упорит преследвач и крилати хора. Само че първо ще трябва да се запознаят и да напуснат Големия Град.

Днес цял ден се занимавах с търсене на информация за това как точно се правят комикси. Винаги съм имала някаква бегла представа за това, но все си мислех, че трябва да има някои трикове, съвети и пр. из Интернет. И, разбира се, открих!

За който се интересува:

http://illustration.suite101.com/article.cfm/how_to_make_comics - ако нямате намерение да рисувате комикси, а само да се образовате - тук можете да намерите много кратка и сбита, но полезна информация за това как по принцип се правят комиксите по света.
http://www.wikihow.com/Make-a-Comic-Book - тук в УикиКак се обяснява по-подробно, с много полезни съвети как точно да си нарисуваш комикс, но за съжаление няма картинки
http://www.boltcity.com/workshop/copper_tutorial/ - това е моят фаворит за тюториъл до момента - просто, ясно обяснено, с много визуални примери ииии... комиксчето е много сладко :)

Иначе тези дни непрекъснато рисувам разни персонажи и се подготвям за комикса - правя му сценарий под формата на миниатюрни скици (thumbnails). Единственият ми проблем е, че съм пристрастена към диалога и ми е много трудно да го редуцирам само до необходимия минимум. Непрекъснато се впускам в обяснения, игри на речта, словестни шеги, които може би само аз си разбирам... И над това ще поработя, то се е видяло!

Ии, за да не е поста ми само буквички, накрая ще ви покажа картинката, която завърших днес - двамата ми главни герои :)

За приказните стълбища

2010-07-23T02:54:00.000-07:00

Не знам дали съм казвала на някого, но аз обичам... не, аз обожавам стари стълбища! Особено такива, които приличат на излезли от някоя приказка за принцове и принцеси!

Представете си ги - големи, широки, започващи по средата на залата, завиващи от двете страни и скриващи се високо горе. Там може би чакат двама души - принцът от едната страна, а принцесата от другата - те ще тръгнат надолу, ще се срещнат и ще продължат заедно, ръка за ръка. После, разбира се, ще танцуват. Перилата на тези стълбища са накъдрени от дърворезба или каменни форми, спускат се плавно и сякаш те призовават да положиш ръка на тях (или да се пързулнеш надолу, ако си в по-друго настроение).

Когато в седми клас трябваше да кандидатствам, именно стълбището беше онова, което ми помогна да направя избора си - от две училища с почти еднакъв профил, аз избрах онова, което се помещаваше в стара сграда с грамадно, приказно стълбище. Цели пет години съм се качвала и слизала по него - и с всеки път го обиквах все повече! :)

* * *

Всъщност поводът да напиша тази статия е една случка от днешния ден. Както си вървях по улицата, броейки на пръсти какво имам да правя и мислейки откъде да мина, за да съчетая максимален брой неща, минах покрай някаква сграда в центъра, чиято врата беше широко отворена. Бях направила вече три-четири крачки, подминавайки я решително, когато изведнъж осъзнах какво съм видяла през вратата.

Стълбище!

Веднага се върнах и предпазливо пристъпих навътре. Зяпах стълбището и попивах с очи извивките му и най-вече прозореца на върха, който беше с много интересен дизайн. Седяла съм така може би половин минута, без да пристъпвам наникъде, когато от кабинката на портиера ме повика някаква жена. Изглеждаше много подозрителна и ме попита какво правя и кого търся. Аз, разбира се, обясних нещата точно както си бяха - казах, че просто много обичам стълбища и искам да погледам това, за да го запомня и да си го нарисувам вкъщи. Жената ме погледна като че бях луда (хех, защо ли!) и с нарастваща паника занарежда как не мога да вляза навътре, защото това било банка и не е разрешено. Ама аз изобщо не исках да влизам! Само исках да разгледам стълбището, да се усмихна и да си тръгна...

Опитах се отново да й обясня, че съм художничка. Това обикновено върши работа, защото хората възприемат художниците като някакви безобидни ексцентрици и им позволяват какви ли не неща. Портиерката обаче вече се беше вкарала във филма (помислих си, че сигурно по цяла вечер гледа кримки и е решила, че съм дошла, за да обера банката) и бях сигурна, че още малко и ще повика охраната.

Затова кротичко си тръгнах. С усмивка на уста и споменът за едно стълбище.

Плетене на две куки

2010-07-15T09:39:00.000-07:00

Научила съм се да плета още когато съм била доста малка. Не помня точно как и кога, но съм сигурна, че баба ми ми е показвала - по онова време всяка вечер седеше и плетеше - чорапи, ръкавици, шалове.

Помня много ярко трите книги за плетки, които имаше мама. В едната бяха описани много подробно всички видове плетки, а в другите имаше модели на плетени дрешки и мрежи от малки квадратчета, в които беше показано как с няколко цвята да изплетеш нещо като бродерия върху дреха. Много обичах да плета картинки - даже после ги пришивах на картон и така получавах картички за подаряване :)

Тези дни за пръв път от доста време седнах да плета и се опитвам да направя някакви сложни неща, които никога не съм опитвала преди. Например, да плета "с дупки". За съжаление нямам никаква представа къде съм си забутала книгите с плетки и няма как да проверя в тях как се прави тази сложнотия. Така че се опитвам да намеря в Интернет някакви полезни гайдове, въпреки че не знам с какви думи освен "knitting"да търся :(

Намерих обаче един много полезен урок за съвсем начинаещи, надявам се да свърши работа все на някого :) Аз лично не плета точно така, защото съм леворъка и без някой да ме е учил специално, съм си "изобретила" свой начин за плетене, леко различен от този по-долу. Но това на клипчето е най-лесния и общоприет начин за плетене на две куки.

С цвят на шоколад

2010-06-22T04:04:00.000-07:00

Новият изглед на блога ми е с цвят на шоколад. Мисля, че дори само това заслужава нов пост!

Иначе:
- Останаха ми само два изпита, като само един от тях е труден :)
- Рождения ми ден наближава и ставам все по-нетърпелива.
- Непрекъснато сънувам морето!

А пък днес без да искам написах две есета на една и съща тема,. Ще пусна тук онова, което смятам да не предавам, защото ми звучи прекалено неформално. Дано ви хареса :)

----------------

„Човекът е социално животно”, казал някога Аристотел. И днес мнозина повтарят сляпо неговите думи, без да се замислят.

Какво означава да си социален? Да общуваш. С другите хора. Да се запознаваш, да говориш с тях, да разменяте мнения, мисли и жестове. Да ги опознаваш, независимо за колко време ще си с тях.

В днешно време хората общуват все по-малко. Навремето средният човек е давал мило и драго, само и само да се запознае с някой нов, ралзичен от него, и да обмени опит и идеи. Днес всеки е вглъбен в себе си, в собствените си чувства и мисли, без да го интересуват останалите. Живото общуване е заменено от виртуалното – където не можеш да видиш, да пипнеш събеседника си. Сякаш за всички това е много по-удобно от срещите с истински хора – докато на екрана мигат само буквички, ти можеш свободно да поддържаш илюзорния образ, който сам си създал за събеседника си и общуването ви.

Друго си е общуването наживо. То е опасно, понякога неприятно. Илюзиите траят много по-кратко, защото виждаш ясно какъв е човекът срещу теб, пък и той теб също.

Истинските хора говорят шумно и несвързано. Кискат се и се подиграват с другите. Имат безброй предразсъдъци, които често свободно и на висок глас разгласяват. Истинските хора сочат и говорят зад гърба ти. Те се оригват, потят се и миришат лошо. Понякога си говорят сами или си търсят ского да се скарат и сбият.

Истинските хора са... е, хора. Социални, но все пак животни. И в едно голямо населено място трудно можеш да живееш независимо от тях. Срещаш ги по улицата, на опашката, по масите в заведенията, в автобуса.

Какви ли не начини измисляме, за да се изолираме от тях! Гледаме много замислено и празно през прозореца, говорим си с някой познат по телефона, пускаме силна музика и си слагаме слушалки, вглъбяваме се в някоя книга, дори понякога се правим на заспали. Решително издигаме стена, която да ни разделя от останалия свят и неговите хора.

Сядането на свободна седалка в автобуса не е нищо повече от още един способ за постигане на нашата изолация. По същия начин предпочитаме да седнем на свободна пейка в парка или на празна маса в претъпкано заведение: за да не ни се налага да общуваме с непознати хора.

Истината е, че просто обичаме да си говорим само с онези, които избираме сами. Защо ли? Защото се плашим от неизвестното, от непознатото. Един единствен неприятен опит е достатъчен, за да ни насади предразсъдъци и да ни накара да се държим неприветливо, дори агресивно. Това се превръща в неприятен опит за някой друг, който започва да се държи по същия начин... и така колелото се завърта, а ние продължаваме да съществуваме, оргадени със стени от останалия свят.

Разни безобразни

2010-06-03T11:21:00.000-07:00

Щях да пиша пост за отиването си до Черни връх, но така и не стигнах до това. Беше страхотно, всичко ме боля после, но бих отишла пак :P

Купих си черна химикалка, която е чудесна и с която се рисува невероятно лесно. И все хубави неща излизат! Изгубих я същия ден, но после си купих още една.

Започнах да правя красиви тефтерчета съвсем като истински. Когато направя повече от три, ще ви ги покажа! :)

Открих един стар разказ и ми се дописа отново, само че ако осъществя това си намерение, ще има дооста да го променям.

Направиха новата детска градина, но още не съм отишла да я видя. Много е красива, светла и просторна - точно каквато трябва да бъде!

Непрекъснато се сещам за един специален приятел, който ми подари костенурка - същата онази, която някой ден ще полети. Толкова много спомени имам от него, и толкова още са избледняли с времето...

Искам да започна да се вглеждам в детайлите и да ги помня. Те са в същината на нещата! Миризмите, липсващите копчета, стърчащите кичури коса, трапчинката на бузата. Някога съм ги забелязвала, в старите ми разкази изобилства от тях!

И трябва най-сетне да се възползвам от сезона на черешите. Обичам череши!

Полиция на мислите

2010-04-09T10:56:00.000-07:00

Малко преди да стана от леглото днес сутринта, сънувах един стар познат, чиято липсва усещам от време на време и ми става мъчно, че вече му нямам никакъв начин да се свържа с него. Ние... не бяхме кой знае какви приятели, но той със сигурност остави една доста ясна следа в начина ми на мислене и възприемане на света.

В съня ми този човек каза нещо крайно непривично за него. Не мисля, че някога би го казал наяве, освен ако не иска да го използва като сарказъм. А именно:

"Може би трябва да направим полиция на мислите. И всеки, който мисли тъжни неща, да бъде пращан на дълга ваканция в затвора, докато не се поправи"

Аз тъкмо започвах да споря с него, че не трябва да се прави такова нещо, когато осъзнах, че сънувам и побързах да стана и да си запиша тази странна фраза.

Какво ще кажете, трябва ли да има полиция на мислите? :)

За нещата, които исках да напиша, но не успях

2010-04-05T02:41:00.000-07:00

Първото е "диетата" ми. За това как първо четох, после опитах едното, другото и третото, за слабата ми воля и желанието ми да се отдавам на изкушенията. И дали ще има ефект при тези условия?

За жестокостта към животните, която никога не съм обичала да коментирам. За това, че не съм сигурна дали ще предизвика у мен твърде силни чувства или... никакви. За това колко бях ядосана на онзи баща, който стоеше усмихнато-безучастен, докато гледаше как двегодишното му момиченце рита със злост оградата, зад която лаеха раздразнените кучета. За това как му стана неудобно, когато спрях до тях и ги загледах с неодобрение, но престана да възспира малката в мига, в който отминах.

За обикалянето на църквата и мислите дали то означава нещо за мен или не. За това как ми се искаше всички да обикалят безмълвно, всеки със своите мисли и грехове, а не обсъждайки снощния купон.

За човека, когото измислихме със Сев и кръстихме Серафим. За неговата самота и съзерцаване, за незнанието му дали може да ходи или не. За жената на брат му, която му носи храна всеки ден и не е сигурна дали го обича или не.

За Великденския обяд и за това как се почувствах съвсем излишна в собственото си семейство.

За това как няма на кого да кажа всичко това и да ме разбере, и да не ме съди, и да не се опитва да ми повдигне изкуствено настроението. За това как искам да потъна надълбоко в себе си, но трябва да се преструвам, за да не загубя хората около себе си.

Великден

2010-04-04T00:26:00.000-07:00

(снимката не е моя, намерих я в Интернет)

Няма да пиша много за Великден :) Само за това, че направих козунак, даже два. Малко са сплескани и приличат повече на кексове, но са вкусни и ухаят на Великден. Мама никога не е правила козунаци. Казва, че се е бояла да не се провали и да трябва да го хвърля. То и аз се боях, но това не ми попречи!

Също така боядисахме яйца и уж нямаше как да станат хубави, защото боите ни бяха съвсем некачествтни, но в крайна сметка с известно украсяване и тази година "излязохме с чест" от ситуацията.

Имаше един период, когато всяка пролет около Великден ходехме на Алдомировци (селото на дядо ми), за да обработваме някакви насаждения. Помня колко обичах след всичката работа да се отплесна в сенчестата градина до реката и да си набера голям букет диви теменужки. Слагахме ги в панера с яйцата, заедно с листата здравец. Беше толкова красиво и уханно!

И после идваха сутрините, в които ставахме рано-рано и се поздравявахме с "Христос Воскресе" без да сме много сигурни какво означава това, и се чукахме с яйца и ядяхме козунак с мляко с какао. Бяха хубави времена!

Тази година за пръв път в живота си обикалях църквата. Семейството ми никога не е било много религиозно, макар че имам някои съмнения по този въпрос - че са, но не го показват. Та, никога не сме обикаляли църква, но помня как когато бяхме деца, ставахме в 6 часа (или даже по-рано), за да посрещнем слънцето с първото боядисано яйце. И бузките ни винаги ставаха розови, когато ни ги натриваха с него, защото тогава имаше много по-хубави бои от сега.

О, да. Снощи свещта ми не угасна. Това означава, че са ми простени греховете, нали?

Дамм, видя се, че няма да пиша много за Великден. Нищо, нека има. И без това рядко се проявявам в моето "пътуване" :)

Христос Воскресе!

Poke the Penguin

2010-03-06T02:51:00.001-08:00

Малко смях :) Не знам за вас, но аз имам нужда!

В очакване на...

2010-01-23T13:10:00.000-08:00

Цяла вечер го чакам да се прибере. Не мога да подхвана нищо по-сериозно като работа, защото очаквам всеки момент да си дойде. Искам да го посрещна, да го целуна и да потъна в прегръдката му до края на нощта...

Вътрешно си изчислявам маршрута му и си мисля в колко часа къде би трябвало да е. И когато наближи времето да си дойде, започвам да крача из къщата и всеки път, когато мина покрай прозореца, вдигам завесата и дълго се взирам в далечината. Дали онази фигура на улицата е той? Не, твърде висока е. Продължавам разходката си, хващам дреха, сгъвам я. Може би вече се задава по улицата! Залепям нос до стъклото и проверявам с разтуптяно сърце. Не, не е той, това е някакво семейство. Въздъхвам и се връщам в другата стая. Премествам купчина листове или учебник. Слагам парче дърво в камината. Ами сега? Сега вече е време да дойде! Не, тази фигура на улицата е женска... Продължавам да снова из къщата. Взимам същите учебници или листове и ги премествам на друго място. Замитам коридора. Проверявам през прозореца. Паля ароматна клечка. Погледът ми се спира на улицата и дълго разглежда фигурите, които се движат отвън.

И така цяла вечер. После, когато загубвам надежда да го видя през прозореца, сядам на компютъра и се опитвам да държа съзнанието си заето с нещо друго.
През няколко минути ми се причува отварянето на входната врата, наострям уши и си мисля, че го чувам как се събува и си оставя якето на закачалката. Понякога изтичвам веднага до коридора и отварям вратата със замах, а друг път бавно се приближавам до нея и само надниквам, за да се уверя, че не е той и че съзнанието ми само ми прави номера. Връщам се на компютъра и потъвам в безмислени, празни неща, докато пак ми се причуе отварянето на вратата и всичко се повтори. И потрети. И подесети.

А ако не се прибере, си лягам с едно разочарование. Чувствам се празна и изоставена, не мога да мисля за нищо друго освен за това. Седя и гледам огъня дълго преди да заспя. И мисля.

Дали ще си дойде днес?

Най-ценното съкровище на земята...

2010-01-19T23:12:00.000-08:00

Първото ми есе за тази година :) По предмета имам шестица и не знам каква част от нея е за есето, но във всички случаи аз си го харесвам :)

Най-ценното съкровище на земята е заложено в човешката личност

Какво си представяте, когато чуете думата „съкровище”? Пиратски сандък, претъпкан с монети? Древно-тракийски златни накити? Купчина дрънкулки, върху които лежи дракон? Или кичур коса от любим човек; камъче, намерено на специално място; първата рисунка на вашето дете?

Всяка култура – и всеки човек – възприема понятието „съкровище” по различен начин. Дали това ще произтича от общоприетите и наложени от масата представи за ценно и важно, или от личните възприятия и опит, за всеки човек „съкровището” е уникално и единствено.

Попитах няколко деца какво е за тях най-голямото съкровище. Разбира се, първият отговор бяха „парите”, „количката ми”, „PSP-то” (PlayStation Portable). Но когато ги помолих да се замислят и потърсят нещо нематериално, което да е най-ценно за тях, веднага изникнаха неща като „приятелите”, „здравето”, „родителите”, „любовта”. След това трябваше да облекат тези Големи Думи в рисунка – оказа се, че за всяко от тях разбиранията за приятелство, любов и грижа са различни.

Но именно в това разнообразие се крие истинското богатство на човечеството. В една единствена личност съществува цяла Вселена, цял един свят, готов да се разгърне при най-малкото предизвикателство на въображението. Дали този свят ще го превърне в творец, учен, музикант или лидер, никой не може да каже предварително, но дори това крие своя чар. Детето е един малък човек – то може с думите, действията и мислите си да промени всичко около себе си. В него се крие потенциала да сътворява и разрушава, да измисля добро и лошо, да влияе – както положително, така и отрицателно - на другите около себе си и на техните възприятия.

Всяко дете е като неотворен сандък, пълен с истинско човешко богатство. Човек може да наднича през ключалката на този сандък, може да предполага или да се надява какво има вътре, но само толкова – всичко истинско и съществено е „невидимо за очите”, скрито и очакващо своето пробуждане.

Съкровището на човешкия живот се трупа най-напред от чисто сетивните възприятия – вкус, мирис, допир, слух, зрение. След това идва ред на възрастния, който, без да е отворил още сандъка, трябва да сложи в него толкова опит, колкото може да му предложи, както и толкова мъдрост, колкото детето може да поеме. Той може да му даде и възможността самó да разшири и дозапълни знанията си, но нищо повече. После единствено може да чака детето да намери правилния ключ, който ще пусне на свобода величието, криещо се в него. Защото дори и най-малкият човек е велик сам по себе си.

Ето защо най-голямото съкровище на земята наистина се изразява в нейните хора. В нещата, които те мислят, в нещата, които правят, в наследството, което оставят. В децата им. Нека никога не оставяме нашето богатство на произвола на съдбата!

За спасяването

2009-12-31T12:42:00.000-08:00

Винаги съм искала да имам някой, който да може да ме спасява от разни неща. От мъката ми, от досадата, от самотата. От задълженията, които не харесвам, от хората, от които се страхувам, от нерешителността, която ми пречи. От самата мен.

Разбира се, отдавна съм се убедила, че такъв човек не съществува. Съществувам само аз, в моята Вселена, която съм създала по свой образ и подобие. Единственият, който може да ме спаси от каквото и да било, това съм аз. И най-лесният начин е да няма от какво да бъда спасявана.

Но е трудно. Дяволски трудно.

"Най-лошото е, че всеки иска някой друг
да му прочете мислите и да нареди света
според желанията му."
Тери Пратчет

Весели Празници, Приятели!

2009-12-27T07:51:00.000-08:00

От доста време се каня да постна това. Помните ли преди пет години (толкова много време!), когато едно от най-често произнасяните от мен изречения беше "Нарисувай ми овца!"? Често се сещам за онези времена и за това колко много ви обичам. И сега, специално за вас, направих този голяяям новогодишен подарък!

Това са вашите овце. Има доста ненадписани, за което ми е малко тъжно, но все още помня историите около почти всички рисунки. Ще ви оставя да си припомните заедно с мен и ще се радвам да ми споделите спомените си :) А ако припознаете някоя ненадписана овца като Своята, не се колебайте да ми кажете! :)

Епопеята с харддиска

2009-12-20T14:52:00.000-08:00

Ужасно е да ти изгори харддиска преди да си направил backup на всички важни файлове. Точно това се случи с нас преди няколко седмици. Тъкмо се приготвяхме за преинсталиране на Уиндоус, бях си компилирала и подредила всичко - като на есенно почистване - и един ден компютърът просто отказа да зареди.

Последва едно пътешествие на харддиска през ръцете на няколко специалиста, докато накрая се разбра, че няма как да проработи пак. Купихме си нов хард и сега уж всичко е наред... но точно това ми е адски странно. Какво стана с всички тези файлове, които ми бяха ужасно важни и без които едва ли не не можех да живея? Какво стана с 32та гигабайта, от които не можех да се лиша за нищо на света и от които отказвах да изтрия и един?

Там бяха всички мои рисунки и проекти на Photoshop, всички ресурси, които използвах при дигиталното си рисуване. Там бяха всички мои разкази, стихотворения и спомените ми от разговори с приятели. Също така на този харддиск се помещаваха почти 10 гигабайта ЛАРП снимки, клипчета и музика. И най-важното, на него бяха всички наши снимки - с приятели, с Любо, случайни, любими... Толкова много спомени!

Нима е толкова лесно да забравиш нещо толкова голямо? Нима е толкова лесно да започнеш отначало, все едно нищо от това не е било? За моя изненада се оказва, че отговорът е "да". Всъщност нито един от тези файлове не е бил чак толкова важен, колкото ми се е струвало преди, когато съм го имала и съм го кътала близо до себе си като скъперник. Вярно, когато ги имаше, в архивите си можех да намеря всичко, което ми потрябва. С няколко клика. Знаех къде се намира всяко едно нещо, както и кое би ми свършило работа в дадената ситуация. Всичко беше толкова лесно! И все пак, и сега не ми е особено трудно. Файловете не са ми на един клик разстояние, но ето го Google, ето ги stock image-ите на DeviantART, ето я Wikipedia.

Странно е как човек се научава да разчита на някакви неща, от които в действителност няма нужда. И как смята, че не може без тях докато не се случи вече да ги няма. Без какво ли друго можем да живеем в този технологичен век, от което смятаме, че ни е абсолютно необходимо?

Огън

2009-11-14T12:56:00.000-08:00

Днес не ми е ден. Първо си изгорих палеца на скарата, докато приготвях сандвичи (колко разсеяна мога да бъда, за да направя подобна глупост?!), а преди малко унищожих част от косата си, когато без да искам хвърлих един въглен върху нея. Сега ме боли скалпа и мрънкам наум, защото няма кого да тормозя на глас.

Мразя да паля огън и това си е. Обичам да го гледам как гори, но запалването оставям на друг. На мен просто не ми се получава!

Бтв, пак гледах Аватар и съм все така възхитена ^.^ Това е една прекрасна анимация!
(това как Аанг е просто едно момче с всички недостатъци на това да си смъртен)
(това как при второ гледане всичко се навързва)
(движенията на bending дисциплините, които са страхотни)
(гласът на Зуко в края на първи сезон, когато казва "I'm tired"!)
(това как всички неусетно порастват)

В общи линии този пост не е нищо специално. Просто исках да се оплача за косата си и да си кажа за гласа на Зуко. What can I say? I'm avatard...

Есенни

2009-11-05T02:12:00.000-08:00

Онзи ден беше студено и валя сняг. Ама си валя, казвам ви - даже по улиците децата се замерваха със снежни топки! Колкото и да ми беше студено, не можех да не се засмея при гледката. Ставаше ми по-топло... но само отвътре :D

Днес вече няма и следа от снега, но осъзнавам друго: в някой предишен живот котката ми е била будилник - или най-много петел. Трябвало е да събуди някого, но не е успяла и сега това недовършено дело я преследва в този живот. Откъде знам ли? Как няма да знам - в момента, в който научи, че за лекции обикновено ставам в 6:30, всяка сутрин се събужда в 6:29 и започва да мяука истерично. И когато й просъскам да ме остави намира, защото е неделя, тя започва да троши покъщнината :D

Вкъщи пък, откакто Любо е в Младост (до утре), е абсолютния творчески безпорядък! Вече половин седмица живея на земята. Маси? Кому са притрябвали? Столове? Те са за лигльовци! Легла? Ха, не ме разсмивайте! Всичко, което ми трябва, е едно шалте, един спален чувал, запалена камина и... много, много листове за писане и рисуване!

А по градския транспорт има хора с медицински маски (или както там се казват). Тъй като не гледам телевизия и не чета новини, чувам само откъслечни слухове за този свински грип. Но всъщност и не изгарям от желание да науча повече. Хубаво ми е в моя си свят :)

Като казах "моя си свят", нека се похваля, че той добива все по-интересни измерения. Вече почти не останаха наивистични действия и описания, като изключим това, че Вайълет все още няма нито един недостатък. Разбира се, тя не е точно нормален човек, но все пак трябва да премине и тази фаза, нали?

Както и да е, сигурна съм, че не разбирате нито думичка от последния абзац! Нищо, ако някой ден издам книга, да знаете, че съм минавала през всякакви перипетии, за да я измисля.

Какво друго щях да пиша? О! О! Ходих в историческия музей за вдъхновение. И, ах, да, получих го в големи количества! Резултатът е картинката, която ще постна някъде наоколо (клик за по-голям размер) и която е плод на няколкото часа, в които разглеждах и прерисувах шарки на вази, дрехи, бижута и плочки. Беше удивително, но трябва да отида още веднъж, за да разгледам секцията за българско кино. Точно когато стигнах дотам, ме подмина групичка шумни ученици, които се държаха като абсолютните варвари в музея и скъсиха осезаемо посещението ми там.

А в работата всичко е прекрасно! Миналата седмица си довършихме маските, а тази направихме прекрасни апликации от есенни листа. Мисля да отделя цял пост на тази тема, затова няма да се разпростирам.

Толкова от мен :) Надявам се да сте се забавлявали с моите есенни приключения.
Поздрави!
Мира

Кратко

2009-11-01T23:28:00.000-08:00

Иска ми се да пиша повече тук, но нямам време :( Ту съм на работа, ту на лекции, ту нещо друго ми занимава съзнанието в този момент. Важното в момента е, че всичко, което ми се случва, е прекрасно, тревожа се за много малко неща и рисувам като побъркана :P

Какви цветове отиват на червенокосите героини в анимационните филми? о.О

Random щастливи дни

2009-10-22T11:23:00.000-07:00

Започна нова учебна година, изпълнена с очаквания, надежди и нови неща. Лекциите ми са от интересни по -интересни (добре де, почти всички), а дискусиите винаги обогатяващи - на знания, на емоции, на задоволство от споделеното мнение.
Започнах работа като учителка в детска занималня. Засега преподавам само английски език за начинаещи, но се очаква скоро да започна курсове по рисуване. Първият ми урок с двамата ми ученици - момченца на по 6 години - беше ужасен и за двете страни. Те тормозиха мен, а аз - тях. Следващият път обаче всичко мина като по мед и масло и щастието ми беше пълно, защото те научиха всички думи, които им дадох.
Сънувам странни сънища и си ги записвам. Последният беше за това как "Данон" купуват къщата ни и там вече ще се прави киселото мляко с черешов вкус.
Не съм рисувала сериозно от много време. Затова пък си намерих една тетрадка с бели листа от 2005г., която се оказа почти празна. Започнах да рисувам Вайълет в нея. След това започнах да пиша разни неща за Вайълет. Това се превърна в поредната Голяма Промяна в историята й. Мисля, че скоро ще трябва да си събера ВСИЧКИ записки за моята любима героиня, но се боя, че това може да се окаже непосилно. Знам ли се къде съм записвала - то не са тефтерчета, тетрадки, случайни листчета...
Е, както и да е.

С Любо си купихме ето това и уж все се каним да го ползваме, но не ни остава време. Книжката е много хубава, полезна и... неочаквано евтина. Препоръчвам.
Гледа ми се кино. "Up". Но няма с кого. Anyone?

Онези неща

2009-08-31T11:42:00.001-07:00

Това... И това...

А също така костенурката, която някой ден ще се научи да лети.
И обиците от мама, със златните дървета в стил Толкин.
И рубинения пръстен, който някога беше Нария.

Носталгия...

Напоследък

2009-08-18T10:21:00.000-07:00

Цяла вечер кандидастване по обяви за работа. Това беше вчера. Днес вече имах едно интервю за детегледачка и ме харесаха :) Поне така мога да твърдя от начина, по който проведоха интервюто... Чакам да ми се обадят за другата седмица окончателно.

Утре пък имам две интервюта, едно за аниматор и едно за оператор в кол център. Само че не съм сигурна доколко ги искам тези неща и като не ми е сърцето в работата, дали няма да се проваля там.

А пък повече от всичко искам една друга работа, но оттам не са ми се обадили още. Стискайте ми палци! Ако не получа съобщение до 20-25ти, ще се захвана с друго, то се е видяло...

Учението също сменям, hopefully. Малко принудително, но от собствените ми мързели.

***

Както и да е :)
Днес бях цял ден навън и беше прекрасно!
Видях се с конче, щастливо, макар и копнеещо по морето.
Ходих пеш и просто... гледах. Всичко. Всички. С възхита колко цвят е останал все още в София.

Още... В Заимов има две нови детски площадки и те са прелестни, възхитителни!
Също там имаше и една майка, която поеше бебето си с бира, когато то заплачеше. Беше странно.
Едно момченце не можеше да реши къде иска да си пусне количката с дистанционно.
Друго пък плачеше на път за вкъщи, но ми се стори не-нормално да го спра и да го питам защо.
Имаше друг парк и бебенце в количка, в която греше слънце, а майката не се сещаше да му сложи сянка.
И друго бебенце, което го вдигаха във въздуха и то береше листа от дърветата и се смееше.
Едно послушно и внимателно улично куче, което нахраних.
Една книжка, която започнах да чета и ме очарова.
Много гълъбови пера.
И... споменах ли за щастливото конче? :)

Поздрави от мен!
И... търсете хубавото, моля ви!
Мел

Ах, на баба талантливото момиче!

2009-08-17T14:20:00.000-07:00

Събраха се роднините онзи ден и, както обикновено се случва на подобни събирания в нашето семейство, поискаха да видят/чуят наживо талантите на най-младите от семейството. Сиреч, на мен и брат ми. Все едно сме на 5 годинки и трбява да им изпеем песничка или изрецитираме стихотворение! *прави гримаса на крайно недоволство*

Братовчедката, която не познавах до онзи ден и чието име така и не запомних, ме погледна с явно съчувствие, но нямаше какво да се прави - извадих някакви блокове с рисунки и ги дадох на лелите и бабите.

Пък като се започна едно цъкане, едно ахкане, едно възхищаване... Ах, колко били хубави! Ах, какъв талант! Ах, как съм била роден художник!

И после, разбира се: Ах, как съм щяла да покоря света с моите рисунки. И Ах, как съм щяла да стана най-великия художник. Пожелаваха ми, поиграха си на насърчаване и възхваляване... Много мило.

Те изобщо не знаят какво се иска, за да бъдеш "истински художник"... Нямат представа какви са те. Съвсем не са наясно какво се търси на пазара и как не съществува професията "художник". И, тъй удивени от моите фантазни герои, ми пожелават да си ги рисувам и с тях да стана известна... а не знаят, че това е почти невъзможно и че не можеш да живееш от измислени герои.

Да, имаха само хубави намерения в своите ахкания и възхитени подмятания... но с какво ми помогнаха? С нищо. Само ми напомниха колко приказките на баба се отдалечават от истината и реалността.

Е, благодаря, роднини...
Няма що.

P. S. Днес пуснах отговори на около 20 обяви за работа, а искам с цялото си сърце само една от тях. Дали ще я получа? Хайде на томболата, народе! Кой ще спечели?

Въстание в Луминор

2009-07-25T23:26:00.000-07:00

Лейди Лорейн от рода на Изгрева, жена на лорд Гилиян

От няколко дни насам климатът си играеше лоша шега с Луминор. Беше скучно, дъждовно време. Часове наред висях в покоите си, нямаше кой да ми прави компания и да изпълнява желанията ми - дон Делгадо беше изгонил повечето от прислужничките ми, защото "му се стрували подозрителни" (без да отбелязва факта, че в даден момент всички те го бяха отхвърлили като любовник). Наредих да поставят обявление върху таблото в центъра на града, че си търся прислужници, но тъй като валеше, възможността някой да го прочете беше малка. Затова един ден използвах намерението на племенника на лорда да излезе в града и предложих да го придружа.

Отидохме (о, ужас!) в местната кръчма - място съвсем недостойно за лейди като мен - но тъй като сред клиентелата му видях и повечето от останалите лордове и лейдита, реших да поостана. Опитах се да заговоря леля си, но тя отвръщаше хладно - не мисля, че някога ме е обичала особено. Разменихме си няколко реплики за тяхното здраве и за времето и после тя демонстративно се върна към "важния" си разговор с някакъв странник от Севера.

Оказа се, че най-интересното събитие в кръчмата бяха новопристигналите куртизанки - три или четири момичета, които проповядваха разпространението на "щастие" сред масите... Една от тях се представяше за много мила и състрадателна, като се опитваше да намери работа за някакво селско момиче, току-що пристигнало в града. Последната ми се видя подходяща за слугиня - селянките са свикнали да изпълняват заповеди, пък и изпитваха страхопочитание към висшите класи. По-късно разбрах, че е възпитана от свещеник на Белор - още една причина да се погрижа да остане при мен. Въпреки че не бях приела религията на съпруга си, аз много добре виждах ползите от нея.

Говорих също така с една от куртизанките и й дадох да се разбере, че техния тип не е препоръчително да се приближава до моето имение или до лорд Гилиян. А техните екзотични зверове (странни на вид песове, отвратителни животни!) - надалеч от мен, за да не се наложи да заповядвам изтреблението им. Все още си спомнях последното куче на Гилиян - непрекъснато ме лаеше и накрая се наложи да заповядам да го удавят. Дискретно, разбира се.

Тъкмо да си тръгна от кръчмата, до мен се приближи някакъв човек и неочаквано ми каза, че Гилиян го е назначил за мой личен пазач. Не ми хареса, но реших да му давам такива задачи, че да не ми се мярка пред очите. Скоро съвсем го изгубих, май беше тръгнал да си търси късмета в друго поприще. Липсваше ми единствено в момента, в който градският доктор-шарлатанин се опита да ми досажда с приказки за измислена от него чума. Дадох на последния да се разбере, че позволявам да ме лекуват единствено личните лекари на Гилиян, който идваха от Крайбрежното кралство и наистина си разбираха от работата.

Върнах се в имението, но там не беше особено спокойно. Изглежда из Луминор бяха плъзнали подновените слухове за Наследника и въстанието, което хората можеха да направят щом той се появи. Гилиян непрекъснато беше заобиколен я от лейтенантите на стражата си, я от съветника си или от Делгадо. Непрекъснато идваха благородници, за да се оплакват от плачевното състояние на имотите си. Все едно това беше важно за нас в този момент!

Станах свидетел на един от разговорите между съпруга ми и съветника Д'рак и този разговор ме накара да се усъмня в разумността от напътствията на последния. В крайна сметка той предлагаше на Гилиян да екзекутират един от стражите само защото е напуснал поста си! Бързо се намесих, макар да нямах навика да говоря по държавни дела с лорда пред хора. "Защо да го екзекутирате, съпруже? - попитах, - Ако искате да послужи за предупреждение на всички останали, защо просто не го бичувате насред площада, обявявайки в какво се състои вината му?" За щастие двамата се съгласиха с мен - може би именно това отложи хорското недоволство за известно време.

Реших, че не мога да имам вяра на съветниците на лорда и потърсих дон Делгадо, за да проверя как стои въпросът с неговите дела. Останах разочарована. Методите, с които се славеше той из масите, не бяха толкова безкомпромисни и резултатни. Писмени показания?! Що за глупава приумица?

Отпратих Делгадо със смесени чувства и отидох да намеря прислужницата си. Бях я изпратила в кръчмата да събере малко информация за мен - нещо, което не можех да направя сама, защото хората обикновено си мереха приказките пред мен. Единственото ми опасение относно момичето беше да не би куртизанките да й размътят мозъка с техните приказки за "щастие на масите". За мой късмет възпитанието във вярата на Белор бе дало своите плодове - Арина ми довери, че според нея занаята на онези момичета не бил богоугоден. От нея научих също така за конкретни хора, които злословеха срещу мен и съпруга ми, но съвсем скоро те останаха на заден план:

Връщайки се към имението на Гилиян срещнах чичо си и той заяви, че има да ми каже нещо изключително важно за Луминор. Изглеждаше толкова радостен и напрегнат, че в главата ми се загнезди едно-единствено подозрение. Излязох права - в мига, вкойто останахме сами, той ми призна всичко за Наследника, когото най-сетне намерил, за въстанието, което се подготвяло, за свалянето на Гилиян и т.н. Очакваше да го подкрепя и да скачам от радост при новината, но тогава в покоите му влезе и самият така наречен "наследник" - един от странниците, минаващи през града. Възмутена от избора на чичо си, заспорих с него - този непрокопсаник нямаше дори умствената възможност да управлява, камо ли волята и уменията! Какъвто беше пияница и женкар, ако седнеше на трона, със сигурност щеше да повлече Луминор към края му! Но лорд Аремар беше на друго мнение - щял да го накара да чете книги и да се образова, а дотогава да се погрижи за управлението на страната.

"Ясно" - казах си наум. - "Колко неумело се опитва да прикрие амбициите си за трона! Ако зависи от мен, това да стане." След което се оттеглих с обещанието да помисля по думите му.

Незабавно се върнах в имението на Гилиян, но там го заварих в необичайно състояние - сам, съкрушен и с халба в ръка. Когато се опитах да разбера какво се е случило, се оказа най-неочакваното: някой беше пуснал слухове, че аз... можете ли да повярвате?... че аз съм продавала наркотични вещества! Това сериозно бе разклатило доверието му в мен; започвах да мисля, че някой нарочно е скалъпил това обвинение в светлината на новините, които носех на лорда. Отхвърлих всички тези неверни слухове и се постарах той да разбере, че говоря истината и че имам да му кажа нещо много по-важно от всичко това. Дори и да беше опиянен от алкохола, Гилиян мигновено изтрезня при новините, които му съобщих. След това поотделно извика Делгадо, Д'рак и лейтенантите си и говори с тях. Не бях успяла да му кажа колко малко доверие имам във всички тях... Накрая те тръгнаха нанякъде, а мен оставиха в имението - сама с прислугата и част от стражата.

Чакането и неизвестността ме убиваха. Известно време говорих с Арина. После се разхождах нервна из коридорите на имението. Често разпитвах стражите дали имат някакви вести, но откъм града не се чуваше нищичко.

Изведнъж в имението с неуверени стъпки пристъпи съветникът Д'рак. Бях на път да го засипя с въпроси, но поведението му ме изненада и разтревожи. Когато го попитах какво се е случило, той отрони единствено "Кой съм аз? Вие знаете ли?" Останах на мястото си, изумена и покрусена. Нима някой бе използвал някаква магия върху съветника на съпруга ми? Но разбира се! Бях видяла "наследника" да се върти около него по-рано! Колко глупаво от моя страна да не направя нищо тогава!

Наредих на Д'рак да ме последва и да е готов да използва оръжие в моя защита. Взех Арина със себе си и се опитах да изляза от имението, за да разбера какво се случва навън, но стражата ме спря на прага с обяснението, че лорда е заповядал да стоя на сигурно място вътре. Но как можеше да постъпва така с мен? Бясна и разтревожена, аз се качих на един от балконите на последния етаж, за да се опитам да проследя, макар и отдалеч, събитията в града.

Гледката, която ми се разкри оттам, потвърждаваше и най-големите ми страхове. По улицата напредваше пъстра тълпа, предвождана от чичо ми и Наследника. "Бунт!" - крещяха те, "Въстание!" Изведнъж отнякъде се появиха стражи с насочени към тях оръжия. Наследника излезе между тях и тълпата и разпалено каза нещо, което не чух. После изведнъж няколко воина се обърнаха към другарите си и ги пронизаха. Всички - и стражи, и благородници, и обикновени хора - всички се запътиха към имението, викайки името на съпруга ми.

Огледах се насред всичко това. Бях сама, с не повече от няколко въоръжени мъже на своя страна. Но на тях не можех и да разчитам след това, кеото бях видяла от балкона! Не можех да задържа имението при заплахата, която идваше отвън. Затова, когато Наследника и неговите хора се появиха на вратата ми, аз наредих да ги пуснат. С надеждата, че нито аз, нито подчинените ми няма да бъдем наранени, аз се предадох.

Сега седя, затворничка в собствените си покои, и очаквам присъдата си. Единственото, което ми носи надежда, е фактът, че Гилиян е успял да избяга. Дано, дано се върне за мен!

Everybody Wants to Be A Cat!

2009-07-19T02:00:00.000-07:00

Какво повече да кажа по въпроса? Страхотно е да си малко коте - всичко ти е позволено и можеш да си играеш по цял ден! :)

Два дни и половина

2009-07-12T12:57:00.000-07:00

Ден първи.

Събудих се. Четох. Нахраних котката. Събрах нещата, които ми трябваха за предстоящите събития. Стана късно и казах на Шу, че няма да бъда навреме за срещата. "Нищо", отговори тя, "той и Дани още не е дошъл". Затова се помотах още малко.

Трябваше да се срещнем на спирката под моста на влюбените. Вместо това обаче Дани и Шу бяха отишли на друга спирка, трябваше да ги изчакам на някакво забранено място (платен паркинг - добре, че съм "относително чаровна", защото това накара пазача да ме остави да изчакам няколко минути без да плащам).
Тръгнахме, стигнахме до Бистрица, откъдето взехме палатката-дворец и разни други необходими неща. Останах очарована от мястото - като някаква идилия за детски живот е! Всъщност, като почти всяка селска къща с голям двор и баба и дядо...

Най-после стигнахме до мястото за ЛАРП-а. Занесохме част от нещата, като по пътя се разминахме с Бандра, Огиото и Фалкъна и им помахахме, което се оказа, че те възприели като подигравка. Whatever. После аз се върнах, за да докарам Дециус, Коргот и Варг с целия им багаж. Който беше доста. Когато най-после стигнахме до мястото с навеса, там имаше някакви хора, не от нашите. Забавляваха се :) Решихме, че нито ние ще пречим на тях, нито те на нас. След което се заехме с издигането на шатрите. Беше забавно. На първата не знаехме кое къде отива, затова ни отне доста време, докато отгатнем. Пробвахме ту едно, ту друго, докато накрая с участието на всички 9 души, стана! Втората шатра обаче не беше толкова лесна. Защо ли? Защото сглобките й ги нямаше. Как беше станало това не съм много сигурна. Може би бяха изпаднали от полуразкъсания пакет? Или у нас, или в колата. Не ми се искаше да вярвам, че може да са паднали някъде из гората, защото иначе все някой щеше да ги е видял.
Както и да е, построихме шатрата с тиксо. Да. Неслучайно тиксото е най-великото изобретение на човешката раса. После използвахме и канап, и близките дървета. Стана чудесна и стабилна - какво повече да искаш от шатра?
Накрая мъжете построиха още някакви декори докато част от нас хапвахме. Note to self: трябва да започна да се храня по-редовно!

Всичко беше много хубаво и забавно. Обичам да общувам с хора! Трябва и това да правя по-често. След всичко гореизброено аз и Шу се качихме на колата и си тръгнахме. Прибрах се вкъщи и си нахраних котката. После мисля, че гледах филм, но не съм сигурна. Нямам особени спомени за това.

Ден втори.

Пак закъснях. Този път повече. Но като се има предвид, че и Дани не беше съвсем навреме, всичко беше наред. Оказа се, че пак се чакаме на различни места, но този път ни отне много повече време да се намерим. В резултат на което бях безкрайно изнервена и намръщена, за което допринесе и проливният дъжд, който съпроводи изкачването ни до мястото на ЛАРП-а. Ама като казвам "проливен", нямам предвид просто обикновен порой. Беше наводнение. Чистачките работеха на пълни обороти и пак нищо не виждах от пътя!

Лека-полека обаче всичко затихна и докато се озовен горе, наоколо беше вече слънчево. "Йей" - помислих си, започнала леко да си възвръщам настроението, - "Ще имаме слънчев ЛАРП!"
Мотахме се известно време по организационни въпроси. После провериха оръжията, обясниха правилата, тръгнахме към стартовите си позиции и... заваля. Толкова се зарадвах, че предвидливо си бях взела чадъра!

Самият ЛАРП смятам да го разкажа някъде другаде. Може и тук, но в отделен пост. Само ще кажа, че се получи прекрасно въпреки дъжда, запознах се с много интересни персонажи (част от които до края на събитията изгубиха живота си, защитавайки интересите на наместника), бях чудесна лейди и... ВНИМАНИЕ!... играх от "лошите" до край! Не както друг път - започвам от "лошите", но моралът на героинята ми се различава от техния и под влиянието на "добрите" до края на ЛАРП-а се превръщам в горда от себе си предателка.
Не! Този път бях лоша. Бях високомерна. Бях последователна. Бях страхотна :D

Както се случва почти винаги, "добрите" победиха. Лорд Гилиан, наместник за някои, тиранин за други, успя да избяга преди въстанието да се разрази с пълна сила. Аз, неговата съпруга лейди Лорейн, останах в замъка и се предадох на узурпатора с вдигната глава, очаквайки своята присъда.

ЛАРП-ът свърши, прибрахме шатрите и вещите си под пороя и се разотидохме. Пътуването наобратно беше спокойно, леко дъждовно. Прибрах се и нямах никакво желание за нищо, затова си легнах рано.

Ден трети.

Днес не правих нищо. Не беше хубав ден. Беше монотонен, скучен, леко меланхоличен и невесел. Четох. Играх на компютъра. Разглеждах разни неща. Гледах филми. Котката прекара деня спяща в скута ми - явно се кротна след като изгриза перото ми, счупи корабчето в бутилката и бутна онази чиния с пилешкото на земята.
Сега ме боли главата, но все още пиша. Нали знаете? Цаката е просто да не си позволяваш да мислиш за това, което те тормози...

Детският кът vol. 3 и последен

2009-06-30T01:16:00.000-07:00

Това е последният път, в който ще пиша за детския кът като за нещо в своя живот. Защо ли? Защото вече не работя там. Беше неочаквано и изненадващо да го разбера и ми отне доста усилия да не покажа пред деца и възрастни колко съм разстроена. Е, успях. Ключът е да си представиш, че нищо не се е случило и да изкараш деня така, както всеки друг... а после чак да си позволиш да осъзнаеш истината. Нали знаете - I'll just pretend it didn't happen".

Сбогувах се по свой начин с всяко дете и всяка играчка. Не казах "сбогом" на колегите - тях не ги е грижа. Взех всички детски рисунки, които бях събрала. Върнах си два от най-ценните ми дискове с филмчета (останалите ги оставих; няма смисъл да ограбвам децата). Написах бележка и я закачих на корковото табло в стаичката.

И си тръгнах.
Жалко...

Деца със странно поведение vol. 1

2009-06-17T12:49:00.000-07:00

Днес се сблъсках с един от най-интересните си случаи в детския кът.

Дойдоха едно момиченце и момченце на около 4-5 годинки и решиха да карат триколесните ни велосипедчета. За ваша информация, триколките ни са две, "за да не се карат децата". Момченцето си намери триколка и си седна, а момиченцето се насочи към другата, на която седеше едно 2 годишно детенце. И тук започнаха проблемите. Голямото момиче започна да дърпа малката и ужасно грубо да й вика да слезе, след което се намеси приятелчето й и най-безцеремонно блъсна "бебето" от велосипеда.

Естествено, малката заплака веднага. Аз я гушнах и зауспокоявах, започнах да се карам на двамата "злосторници", при което голямото момиченце се заоправдава. Как тя нищо не била направила, как тя била първа на колелото, как двамата искали да си пограят, а бебето им пречело. Казах, че това не е причина да я бутат така, и "вижте сега как я разплакахте, горката!"

При което... хм... голямото момиче се разрева. Ей-така, от лигавщина. Просто защото видя, че към плачещото дете бях нежна в момента. Ревеше високо, силно и повтаряше как нейното приятелче било виновно за всичко и как я било блъснало на плочките пред детския кът и "виж каква рана ми направи, уаааа" (нямаше рана, разбира се). Казах й, че това е станало преди да дойдат, а те са блъснали момиченцето В детския кът, а тя каза, че била по-важна, защото "се била ударила първа".

Няма нужда да казвам колко идиотско звучеше това, нали? :-P

Има някъде...

2009-06-12T03:21:00.000-07:00

Има някъде един човек,
винаги може да те разбере.
Има някъде едно дърво,
на което се качваш, щом ти е само.

Има някъде едно око –
от него топло ти става,
то те гледа с любов.

Има някъде един прозорец,
който щом погледнеш,
виждаш розов слон.

Часът и мястото на срещата са известни –
това е твоят град, до него има влак,
ще взема кучето, ще опаковам багажа,
ще се преселя там – в твоя град.

Не искам да виждам и да чувам никой,
който ще ми напомня за реалността.
Ще избягам без предупреждение,
ще мога да почувствам малко самота.

Ще се махна от София и гадния дъжд,
ще посрещна зората, слънчево небе,
светли улички, мирис на трева,
твоят град е така...
Ще се преместя там!

За несамостоятелните деца

2009-05-31T15:09:00.000-07:00

Напоследък започвам да се замислям за това какво правят родителите от своите деца, когато "ги обичат прекалено много", за да им позволяват да се справят сами с нещата от живота.

Имаше едно момиченце, към 6-7 годишно, облечено в хубава, фейска рокличка, което дойде няколко пъти при нас и се случи да играем на "Пиян морков". Бяхме с някакво момче горе-долу на нейните години. Когато момчето беше пиян морков, тя хвърляше топката много силно, нависоко и т.н. и когато той изпуснеше, му се присмиваше колко бил зле. А когато тя беше морков, непрекъснато повтаряше "Ама не толкова сииилнооо! По-лекичко! Дайте ми да хвана сегааа" и мрънкаше. Добре де, попитах, защо на тебе по-леко, а на другите по-силно? "Ами мама така ми каза, че на мен по-леко трябва да ми хвърлят топката".

В какво според вас ще се превърне това момиченце? Поредната префърцунена госпожичка, която мисли, че всичко й е позволено, защото навремето мама така й е казвала? Според мен да си учиш детето, че към него винаги ще бъде проявявано специално отношение, е много вредно за самото дете и за отношенията му с останалите хора.

Другият случай ми е съвсем "пресен" от днес - момиченце, изглеждащо на около 3-4 годинки, слабичко, русичко, с разни фибички и т.н. в косата. Абе, кукличката на мама. Тръгна да се катери по джунглата (ето това зад нас) и ужасно много искаше да се спусне по пързалката. Само че на първото стъпало се запъна и се огледа за помощ. Видя ме и веднага започна: "Ама помогни ми, аз не мога". (За ваша информация, по стълбите на джунглата се катерят без проблем и едногодишни деца. Вярно, случвало се е да падат и т.н., но това не е влияело върху способността и желанието им да се катерят нагоре. А тази "госпожичка", която беше физически достатъчно голяма, за да минава стъпалата през едно, се разплака, че "не можела".)

Аз имам практика - когато някое дете каже, че не може да направи нещо, а очевидно е достатъчно голямо, за да може, аз го окуражавам с думи и минимална помощ. Например, карам го да се държи за стената/мрежата/някаква друга опора, вместо да си отпуска цялата тежест върху ръцете ми и само да си мърда краката, за да преодолее някое препятствие. И, разбира се, го пазя да не падне при неуспех. Опитах тази тактика и тук, но тя не сработи. Момиченцето само стоеше на първото стъпало и мрънкаше, че не може. Качих я до половината, защото все пак реших, че така ще добие смелост за останалата част... но в момента, в който я пуснах, тя пак започна "Не мога, не мога".
"Слизай тогава" - казах. Тя застана на едно място и не мръдна - нито нагоре, нито надолу: "Дай ми ръка, не мога сама".

Накрая дойде едно по-голямо момченце, хвана я за ръката, тя се облегна на него и уплашено заслиза по стълбите. Почувствах се много тъпо. Представих си това дете пораснало, несамостоятелно, разчитащо за всичко на някой друг. И ми стана жал за него, честно.

Жал ми е за всички такива деца. Деца, които не могат да се справят с най-малкото препятствие, или се разревават при първото нещо, което не става както те го искат. И не когато са все още малки - тогава им е простено, всички бебета са несамостоятелни, пък и то така и трябва да си бъде, нали. Но ме е яд, че големи деца, вече градящи своята личност, си остават завинаги на това ниво. Заради родителите си, които са ги отглеждали под стъклен похлупак.

A Journey Through My Days

To Do List

Честит Рожден Ден, Пътешествие!

Най-хубавите неща през зимата

Свобода, Сигурност, Спокойствие

Годината в едно тефтерче - 2011

The ABC's of Genuine Happiness

Искам да летя!

Бъдни вечер

Игра на думи: Саботаж

Тази есен...

Котешки истории

Студено ми е!

Лято

A Strange Love...

Грешки

Село Добростан и въздигането на Злите сили (част I)

Подарявам

Ще отслабвам!

Who says...?

Какво искам за рождения ден

Тефтерчета - избрано

72 часа

За какво щях да пиша....

Игра на думи: Мелба

Игра на думи

Асоциално

Размишления

Охлювска седмица - бонус

Без връзка

Охлюви

Сладки експерименти :)

За Приятелите

СКУКАААА!

Безумно сънуващо... сънуващо безумно

Приказка за говорещите сенки (част първа)

Сняг

Сгушено

Моята стая

Having A Wonderful Time

Download Having A Wonderful Time (Living In The Sunlight, L from iTunes

Doctor Who

Мел продава... тефтерчета

SketchCrawl!

Есен

Малък Мяу

Банско

В старите времена...

Спомняте ли си какво беше...

"Don't tell me what I can't do!"

Dreamcatchers

So far so great!

Чао-чао, вкъщи!

Книги за връщане

Комикси

За приказните стълбища

Плетене на две куки

С цвят на шоколад

Разни безобразни

Полиция на мислите

За нещата, които исках да напиша, но не успях

Великден

Poke the Penguin

В очакване на...

Най-ценното съкровище на земята...

За спасяването

Весели Празници, Приятели!

Епопеята с харддиска

Огън

Есенни

Кратко

Random щастливи дни

Онези неща

Напоследък

Ах, на баба талантливото момиче!

Въстание в Луминор

Everybody Wants to Be A Cat!

Два дни и половина

Детският кът vol. 3 и последен

Деца със странно поведение vol. 1