Напоследък започвам да се замислям за това какво правят родителите от своите деца, когато "ги обичат прекалено много", за да им позволяват да се справят сами с нещата от живота.
Имаше едно момиченце, към 6-7 годишно, облечено в хубава, фейска рокличка, което дойде няколко пъти при нас и се случи да играем на "Пиян морков". Бяхме с някакво момче горе-долу на нейните години. Когато момчето беше пиян морков, тя хвърляше топката много силно, нависоко и т.н. и когато той изпуснеше, му се присмиваше колко бил зле. А когато тя беше морков, непрекъснато повтаряше "Ама не толкова сииилнооо! По-лекичко! Дайте ми да хвана сегааа" и мрънкаше. Добре де, попитах, защо на тебе по-леко, а на другите по-силно? "Ами мама така ми каза, че на мен по-леко трябва да ми хвърлят топката".
В какво според вас ще се превърне това момиченце? Поредната префърцунена госпожичка, която мисли, че всичко й е позволено, защото навремето мама така й е казвала? Според мен да си учиш детето, че към него винаги ще бъде проявявано специално отношение, е много вредно за самото дете и за отношенията му с останалите хора.
Другият случай ми е съвсем "пресен" от днес - момиченце, изглеждащо на около 3-4 годинки, слабичко, русичко, с разни фибички и т.н. в косата. Абе, кукличката на мама. Тръгна да се катери по джунглата (ето това зад нас) и ужасно много искаше да се спусне по пързалката. Само че на първото стъпало се запъна и се огледа за помощ. Видя ме и веднага започна: "Ама помогни ми, аз не мога". (За ваша информация, по стълбите на джунглата се катерят без проблем и едногодишни деца. Вярно, случвало се е да падат и т.н., но това не е влияело върху способността и желанието им да се катерят нагоре. А тази "госпожичка", която беше физически достатъчно голяма, за да минава стъпалата през едно, се разплака, че "не можела".)
Аз имам практика - когато някое дете каже, че не може да направи нещо, а очевидно е достатъчно голямо, за да може, аз го окуражавам с думи и минимална помощ. Например, карам го да се държи за стената/мрежата/някаква друга опора, вместо да си отпуска цялата тежест върху ръцете ми и само да си мърда краката, за да преодолее някое препятствие. И, разбира се, го пазя да не падне при неуспех. Опитах тази тактика и тук, но тя не сработи. Момиченцето само стоеше на първото стъпало и мрънкаше, че не може. Качих я до половината, защото все пак реших, че така ще добие смелост за останалата част... но в момента, в който я пуснах, тя пак започна "Не мога, не мога".
"Слизай тогава" - казах. Тя застана на едно място и не мръдна - нито нагоре, нито надолу: "Дай ми ръка, не мога сама".
Накрая дойде едно по-голямо момченце, хвана я за ръката, тя се облегна на него и уплашено заслиза по стълбите. Почувствах се много тъпо. Представих си това дете пораснало, несамостоятелно, разчитащо за всичко на някой друг. И ми стана жал за него, честно.
Жал ми е за всички такива деца. Деца, които не могат да се справят с най-малкото препятствие, или се разревават при първото нещо, което не става както те го искат. И не когато са все още малки - тогава им е простено, всички бебета са несамостоятелни, пък и то така и трябва да си бъде, нали. Но ме е яд, че големи деца, вече градящи своята личност, си остават завинаги на това ниво. Заради родителите си, които са ги отглеждали под стъклен похлупак.
2009-05-31
2009-05-13
Май исках нещо да напиша...
... но го забравих.
Всъщност от доста време се каня да пиша тук, но все не намирам време и настроение. Вдъхновението ми за всякакви неща се е изпарило като дим. Макар да имам голямо желание, нито успявам да пиша, нито да рисувам. Вчера седнах пред туша и перото и се опитах с всички сили да събудя каквото е останало от музата си, но се получиха само безмислени неща. Е, бяха "сладки" и т.н., но категорично не са творчество. Дори охлювите ми са по-оригинални, мрън!
***
Преди месец по молба на Виктор (новия ми шеф) изрисувах стъклата на детския кът. Беше много хубаво! Първо направих едно голямо дърво, разположено на два прозореца. В клоните му виеха гнездо птички с малки птичета, в корените му живееше таралеж, а покрай него скачаше заек и се клатушкаха патици (които повече приличаха на пиленца). На другите стъкла нарисувах лястовици и голямо жълто слънце. Децата много му се радваха! Аз също :) После, две седмици след това, стъклата бяха измити и шефът не е отварял дума пак да ги рисувам. Жалко...
Иначе там нещата са си добре, няма някакви напрегнати ситуации освен ежедневните. Единственото ново е, че колежката ми Мария заминава на бригада в чужбина и ще ми липсва много. Дано да успеем да поддържаме връзка на това огромно разстояние! Детският кът няма да е същият без нея...
Ех, в работен план имам и други новости - майката на Иън ми се обади с молба да го гледам този петък вечерта. Ще отида и ще видя как ще се получат нещата този път. Все пак няма да ги има ужасните му приятелчета, нали?
***
Колкото до вкъщи, всичко е все по-прекрасно. В кухнята имаме купища неща, вече си личи, че някой живее там - най-малкото заради лекия безпорядък, който се разпространява с всеки изминал ден. Вече се опитвам да обзавеждам и хола, макар че е трудно - взимам мебели от тук и от там, а те невинаги са съвместими. Нищо, след 20 работни дни ще ни дойде новата секция и тогава вече всичко ще бъде наред! Скоро ще пусна и снимки на мястото - да го видите най-после.
Имахме проблеми с прокарването на Интернет, както повечето от вас знаят ако ми четат mood-овете в Скайп :) Две седмици и половина изкарахме без нет - беше истинско мъчение! В началото не можехме да се засечем с техниците поради това, че с Любо сме на работа по странно време на денонощието и в необичайни дни на седмицата. После дойдоха празници, а техниците (рабзира се) не работят по празниците! След това имало много хора за включване и ние трябвало да изчакаме. А накрая дойде седмицата на авариите, по време на която всички от офиса на Евроком твърдяха, че нямат и минута свободна.
Е, сега вече се радваме на отлична връзка, което най-после ме успокои - бях започнала доста да се нервирам заради несериозността на техниците.
Ай! Споменах ли, че си преместихме пъзела от Младост и той вече е тук? Ако случайно не знаете, става дума за 4000части, пейзаж с много небе, много трева и много разлистени дървета. В общи линии повечето от частите на пъзела са едни и същи, което много затруднява реденето му. Но, всъщност, аз най-после успях да преполовя тревата от картинката, а Любо - планината! Много сме доволни от резултатите :)
***
Хмм, май стана доста дългичко писанието ми. Ще приключвам засега, пък скоро се надявам пак да мина оттук и да ви оставя някое и друго съобщение :)
Поздрави от мен!
Мира/Мел/whatever
Всъщност от доста време се каня да пиша тук, но все не намирам време и настроение. Вдъхновението ми за всякакви неща се е изпарило като дим. Макар да имам голямо желание, нито успявам да пиша, нито да рисувам. Вчера седнах пред туша и перото и се опитах с всички сили да събудя каквото е останало от музата си, но се получиха само безмислени неща. Е, бяха "сладки" и т.н., но категорично не са творчество. Дори охлювите ми са по-оригинални, мрън!
***
Преди месец по молба на Виктор (новия ми шеф) изрисувах стъклата на детския кът. Беше много хубаво! Първо направих едно голямо дърво, разположено на два прозореца. В клоните му виеха гнездо птички с малки птичета, в корените му живееше таралеж, а покрай него скачаше заек и се клатушкаха патици (които повече приличаха на пиленца). На другите стъкла нарисувах лястовици и голямо жълто слънце. Децата много му се радваха! Аз също :) После, две седмици след това, стъклата бяха измити и шефът не е отварял дума пак да ги рисувам. Жалко...
Иначе там нещата са си добре, няма някакви напрегнати ситуации освен ежедневните. Единственото ново е, че колежката ми Мария заминава на бригада в чужбина и ще ми липсва много. Дано да успеем да поддържаме връзка на това огромно разстояние! Детският кът няма да е същият без нея...
Ех, в работен план имам и други новости - майката на Иън ми се обади с молба да го гледам този петък вечерта. Ще отида и ще видя как ще се получат нещата този път. Все пак няма да ги има ужасните му приятелчета, нали?
***
Колкото до вкъщи, всичко е все по-прекрасно. В кухнята имаме купища неща, вече си личи, че някой живее там - най-малкото заради лекия безпорядък, който се разпространява с всеки изминал ден. Вече се опитвам да обзавеждам и хола, макар че е трудно - взимам мебели от тук и от там, а те невинаги са съвместими. Нищо, след 20 работни дни ще ни дойде новата секция и тогава вече всичко ще бъде наред! Скоро ще пусна и снимки на мястото - да го видите най-после.
Имахме проблеми с прокарването на Интернет, както повечето от вас знаят ако ми четат mood-овете в Скайп :) Две седмици и половина изкарахме без нет - беше истинско мъчение! В началото не можехме да се засечем с техниците поради това, че с Любо сме на работа по странно време на денонощието и в необичайни дни на седмицата. После дойдоха празници, а техниците (рабзира се) не работят по празниците! След това имало много хора за включване и ние трябвало да изчакаме. А накрая дойде седмицата на авариите, по време на която всички от офиса на Евроком твърдяха, че нямат и минута свободна.
Е, сега вече се радваме на отлична връзка, което най-после ме успокои - бях започнала доста да се нервирам заради несериозността на техниците.
Ай! Споменах ли, че си преместихме пъзела от Младост и той вече е тук? Ако случайно не знаете, става дума за 4000части, пейзаж с много небе, много трева и много разлистени дървета. В общи линии повечето от частите на пъзела са едни и същи, което много затруднява реденето му. Но, всъщност, аз най-после успях да преполовя тревата от картинката, а Любо - планината! Много сме доволни от резултатите :)
***
Хмм, май стана доста дългичко писанието ми. Ще приключвам засега, пък скоро се надявам пак да мина оттук и да ви оставя някое и друго съобщение :)
Поздрави от мен!
Мира/Мел/whatever
Абонамент за:
Публикации (Atom)