Синята птичка, 2005

Разглеждах си стария блог. Заля ме вълна от спомени - и хубави, и не толкова. Спомних си например за така наречените Six-Word Stories, за които бях писала преди време. Отидох да ги разгледам и прочетох едно изречение ("inspired by hemingway's masterpiece 'for sale. baby shoes. never used.' "), което доведе нов спомен - този за Синята птичка. Надявам се разказът да не ви натъжи прекалено много. Писала съм го през май, 2005г. за един конкурс. Не помня дали спечелих - няма особено значение.

Синята птичка

Сине, чувал ли си за Синята птичка?
Малцина са я виждали, а и всеки я описва различно. Защото синята птичка идва направо от сърцето, а сърцата на хората нивга не са еднакви. Явявала се, казват, в съня и носела покой и утеха за душата. Била синя, защото и спомените на хората са сини. Събирала в крилете си времето, а в очите - вечността.
Такава е за другите Синята птичка, сине. Но ние си имам друга, различна от техните.

Тя е синя - като небето. Помниш ли как лежахте с майка ти на хълма - точно до старата ни къща? Ти бе мъничък тогава, сине, и я беше гушнал, гледайки във висините. Там, превърнати в облаци, играеха слонове и дракони, и леопарди, и хипопотами. Цял свят се разстилаше горе, в синьото небе. Ти сочеше един облак и възкликваше: "Мамо, мамо, виж онази горила!", но тя тъй трудно познаваше какво виждаш. Твоята горила за нея бе красиво синьо-бяло цвете, леко като свободата.

Помниш ли, мой мъничък, когато боядисвахме твоята стая? Един ден с майка ти се спогледахме и решихме да я направим толкова хубава, че да се превърне в твоята гордост. Аз изнесох мебелите, тя хвана четката и боята, а ти, сине, се въртеше около нас и също искаше да помагаш. Ето онзи ъгъл там под прозореца е твой, знаеш ли? Самичък си го боядиса, ние нищичко не пипнахме отгоре. Ах, колко беше смешен с онази четка в малките си ръчички! Личицето ти беше цялото омазано с боя, а дрешките вече не си личеше какъв цвят са били отначало. Но цял светеше от радост и въодушевление, цял бе едно малко синьо ангелче! Защото, сине, и стаята беше с цвета на вълшебната птичка.

А помниш ли, дете мое, сините обувки? Ах, те бяха толкова хубави обувки - целите на малки бели фигурки, които приличаха на птици върху чистото небе! Майка ти ги купи, за да има с какво да джапаш из локвите. Ти толкова обичаше да се цапаш, мое малко, палаво момче! Разбира се, твоята майчица се радваше повече на тези обувки, отколкото ти. Все пак самичка ти ги беше избрала, нали? Видях я веднъж в коридора: беше обула сините обувки на ръцете си и потропваше с тях по пода. Носеше любимата си синя рокля и беше толкова красива!

Помниш ли, сине, когато те водихме на палатки в планината? През всичките дни ти беше мрачен и унил - нямаше ги приятелчетата ти, нямаше ги и конструкторите, с които обичаше да играеш. Но когато стигнахме до най-затънтената полянка сред гората, личицето ти грейна и възхита замени обичайното му изражение. "Виж, мамо, виж колко са сини!" - възкликна ти и посочи малките незабравки, които растяха там. А те станаха дори още по-сини, когато чуха думите ти!
Твоята майка тогава ни разказа приказката за синигеровите сълзи. Тя толкова обичаше да ти измисля приказки! На теб и само на теб - на мен никога не разказваше нищо. Но аз обичах да слушам приказките, които тя ти подаряваше и да си представям, че са и за мен. И в известен смисъл те бяха, защото ти бе част от мен, нали, мой мъничък?

Ех, сине, помниш ли онази бяла зима, когато за пръв път успя да направиш снежен човек? С майка ти бяхте толкова въодушевени от това, че за две седмици напълнихте двора ни със снежни хора: всеки един различен от другите, с метла или пръчка, с шапка, забрадка или тенджера на главата, по-малък или по-голям... А на един от тях се мъдреше твоето синьо шалче - беше му го окачил, без майка ти да усети. Тя мислеше, че си го загубил някъде на ледената пързалка и много се притесняваше да не настинеш без него.
А то беше толкова хубаво шалче - синьо като птичката!

А помниш ли, мой мъничък...

Но ти няма как да помниш това. Няма как да помниш нито едно от нещата, които ти разказах. Ти никога не погледна небето с детските си очи, сине. Никога не видя малката си синя стая. Никога не обу онези тъй красиви обувки. Не чу приказката за синигеровите сълзи. И не направи дори един едничък снежен човек.
Защото теб те няма, сине - няма те от толкова време вече! Днес трябваше да бъде твоят седми рожден ден; наесен трябваше да те изпратим на училище... а вместо да празнуваме с торта свещи и други дечица; вместо да купуваме тетрадки и учебници, ние стоим сега на това ветровито гробище - там, където се издига тази ужасна мраморна плоча. Седим и сълзите ни капят по белия мрамор, а погледите ни са замъглени и едва виждаме двата реда, изсечени там. Името ти, сине, го пише на плочата, и една едничка дата. Днешната, преди седем години. Датата на нашата мъка.

А сините птички на другите хора продължават да летят горе над пухкавите облаци. Събират в крилете си времето, а в очите - вечността. Напомнят им техни неща, мили неща. Сини неща. И носят покой и утеха за душите им.
Но нашата отлетя завинаги от раменете ни. Никога не ще се върне, никога!

Синя... като очите ти, мое малко дете.

Детският кът vol. 2

Е, добре. Не напуснах. Сега ще ви разкажа какво се случи.

И така, в онзи знаменателен Ден, в който бях решила да си подам оставката, разбрах, че другите ми колежки няма да ме подкрепят - поне не и така, както го бяхме говорили. Едната смятала да напусне "ако и след като ти го направиш", а другата - е, тя си има достатъчно проблеми, за да напусне единствено по принципи причини. Въпреки това бях готова да говоря с шефа и да му поискам да ми разпечата молба, когато той дойде в детски кът превивайки се от бъбречна криза и веднага излезе да отиде на лекар.

"Нищо - казах си, - утре ще бъде Денят (v2.0)!" Същата вечер говорих с Любо и той ми пусна мухата вместо да напускам(е), да предизвикаме среща с големите шефове и да говорим с тях за подобряване на условията на работа и увеличаване на заплатата. Ако това не станеше, вече щяхме да имаме истинска причина за напускане - нещо, което щеше да накара шефовете да разберат защо точно сме си отишли. "При нас проработи!" - увери ме Любо.

Отидох на работа, разбрах се с колежките, всичко беше ОК. Дори направихме списък с исканията си, макар и да ни отне два дни да го съгласуваме. Чудехме се как да говорим с шефовете, писмо ли да им пуснем, лично ли да ги поканим... И накрая направо казахме на прекия ни началник*, че искаме тази среща и той обеща да говори с шефовете.

В чакане това обещание да се изпълни минаха доста дни, в които положението в работата не се промени кой знае колко. Трима души работехме колкото за седем-осем. Разбира се, със заплата за трима, как иначе? И лека-полека, като слушах от по-старшата от мен колежка какво се е случвало между бившите управители на детския кът и шефовете и колко малко всъщност ги е грижа последните за нас, някак всичките ми надежди за тази Среща се стопиха. Единстветното, което щяхме да постигнем, както каза тя, щеше да бъде един неразбиращ поглед отвисоко, който все едно те пита "Ама вие какво ме занимавате мен с това? Какво ме интересува мен? С какво ще ми се отрази вашето напускане?"

Е, както и да е. Управителят ни се срещнал с единия шеф, който обещал да говори с другия шеф. Щели да обмислят да ни увеличат заплатата с 50 стотинки на час. Както и може би да ни купят нови играчки и топки за под пързалката. Дори можели да решат да ни оправят разнебитената джунгла!

Но аз за момента не мога да напусна. Причините? За децата вече знаете :) Но освен това се привързах много към една от колежките си и не мога да позволя цялата тежест на работата да падне върху нея. Ако нещата се оправят, може би ще остана още известно време в къта - докато се развият другите ми планове за бъдещето. Ако ли пък не - те ще се развият и без да трябва да работя там.

Така че не се притеснявайте, аз съм добре. Ще ви разказвам после какво се е случвало нататък :)
Поздрави!
Мира



*При нас структурата е: големият шеф>шефа на магазина, в който се намираме>прекият ни началник>ние.

Детският кът

Никога не съм знаела какво точно искам в живота си. Или поне твърде рядко, за да го изтъквам като нещо важно. Винаги съм се колебала между толкова различни неща, а накрая (почти) винаги избирам по-лесното, по-ненатоварващото. Такава съм си.

Започнах работа в детския кът, защото щеше да бъде забавно и лесно и защото така щях да имам оправдание да не посещавам лекциите в университета. Всички глупости за самостоятелност, собствени пари и трупане на опит бяха чисто и просто оправдания за пред хората. Отначало работех колкото да мине времето и не взимах присърце нещата, които се случваха там. Вярно, носех разни филмчета за гледане, играех си с децата и правех украси за къта, но не се задълбочавах кой знае колко.

После, лека-полека нещата станаха различни. Чак сега го осъзнавам. Започнах да обръщам повече внимание на децата и по-малко на украсите. Започнах да стигам по-лесно до малчуганите, да ги укротявам и успокоявам, да участвам в техните игри, колкото и диви и странни да бяха. Организирах групови игри, надбягвания с препятствия, правене на картички или изрязване на снежинки и кой знае какво още. Започнах да обичам детския кът и децата в него.

Когато той започна да се разпада заради онези колежки, дадох всичко от себе си, за да се оправят нещата. И не защото щяха да ми платят повече накрая, не защото очаквах бонуси или поощрение - не. Правех го за децата. Защото кой щеше да ги забавлява ако не бях аз? Кой щеше да танцува и да си играе с тях, да ги учи и да си говори за важните неща като "а пък аз пък вкъщи си имам цели три колички" или "а пък моят татко ще набие твоя татко, защото е по-голям от него"?

Кой щеше да отбелязва колко е пораснал Мишо и как усмивката му се е променила отпреди пет месеца? Кой щеше да се ядосва на Алекс и на навика му да изключва DVD-то всеки път, когато по него не върви "Ну, погоди!"? Кой щеше да забележи, че Куби вече изобщо не пита кога ще му пуснем "Шрек" или че Краси е станал голям калпазанин откакто стана на 3 години? Нима можех да оставя всички тях да бъдат "гледани" от хора без никакъв опит, хора, които почти не мислят за тях, хора, които не знаят какво да направят, когато някое от тях се разплаче или поиска да му се избърше дупето след тоалетна?

Сега обаче нещата станаха сложни. Шефовете на детския кът започнаха да ни обръщат все по-малко внимание, не ги интересува дали си скапваме здравето, следването, личния живот заради работата. Смятат, че е прекрасно това, че пестят от заплати и не ги е грижа дори дотолкова, че да наемат още персонал, за да имаме ние трите поне малко свободно време за семействата си. Решихме да си подадем оставките в началото на този месец - като за ново начало през новата година. И аз бях една от инициаторките - реших, че "въпросът е принципен" и "не може да се отнасят с нас като с роби".

Утре е Денят, а аз се чувствам все по-малко сигурна в това, което ще направя. Част от мен ме кара да се натъжавам дори само от мисълта, че ще напусна детския кът и няма да имам възможност да видя какво ще стане с любимите ми дечица. Другата част от съзнанието ми казва, че всичко е за добро и е хубаво да продължа напред, без да съжалявам за нищо. Тази същата твърди, че на децата нищо няма да им стане и те със сигурност ще могат да живеят и без мен. А пък аз, разбира се, съм щяла да имам хиляди други възможности да се занимавам с деца в бъдещето.

О, аз знам, че ще (трябва да) напусна работа, не в това е въпросът. Но също така знам, че ще ми бъде тежко да се откъсна от тази среда, която ми беше толкова скъпа въпреки всичките ядове, страхове и несигурности.